Майк Лосън
Рискове на играта (34)

34

Звукът на телефона изтръгна Демарко от дълбокия сън. Първата му мисъл беше: кой нагъл тъпак звъни толкова рано? А втората: защо тя не вземе да вдигне проклетия телефон?

Нечий лакът го смушка в ребрата.

— Твоят телефон е — избъбри сънен глас.

— О, извинявай — каза той.

Стана от леглото, после коленичи на четири крака и разрови купчината дрехи, докато най-накрая извади отнякъде мобилния си.

Тъпакът, който се обаждаше, се оказа старият му приятел от Ню Йорк Сал Анселмо. Звучеше бодро и весело, като че ли бе станал още на зазоряване.

— Реших, че ще искаш да научиш, защото онази вечер разпитваше за него. Снощи Дики Претър се е самоубил.

— Моля? — попита Демарко още сънен и Сал повтори новината: Ричард Претър беше мъртъв.

Демарко измърмори нещо и погледна часовника си. Беше едва седем сутринта — твърде рано за каквото и да било. Пропълзя обратно в леглото, гушна се до топлото тяло и обхвана с длан дясната гърда. Жената избута ръката му.

— Много е рано.

Той се усмихна, затвори очи и отново заспа.

 

 

Два часа по-късно Демарко се придвижваше към Маклийн с усмивка на лице. Ако вървеше, а не шофираше, човек би казал, че крачи бодро.

Предишната нощ се беше обадил на приятелката на Алис и я бе попитал дали би желала да вечерят някой път в близкото бъдеще. Отговорът й го изненада:

— Всъщност довечера би било чудесно. Дъщерите ми са извън града.

Тина Бърк (по баща Марино) се оказа още по-хубава, отколкото на снимката, която му Показа Алис. Имаше къса тъмна коса, тъмни очи, беше слабичка, но с пищен бюст — Демарко открай време си падаше по италианки. Като бившата му съпруга. Изглеждаше умна и имаше чувство за хумор, но беше много капризна по отношение на храната. Той реши да си затвори очите за този дребен недостатък. Преди четири години се беше развела със съпруга си — кретенът работел денонощно за някаква консултантска фирма. На седемнайсет беше родила близначките си. На два пъти подчерта, че момичетата са извън града, че разглеждат колежа „Уилям и Мери“, където ще учат догодина, и че тя отдавна не е имала нощта само на свое разположение.

Демарко не се нуждаеше от чак толкова от напътствия, както явно смятаха Алис и приятелката й. Той просто добре се ориентираше.

 

 

Докато приближаваше към къщата на Ема, Демарко чу виолончело. Мелодията беше нежна и мека, но не му беше позната. Следователно сигурно беше нещо класическо, композирано двеста години преди раждането му. Натисна звънеца. Музиката секна и след малко вратата отвори красива млада жена, чиято коса беше небрежно вдигната на темето. Беше облечена със свободен памучен панталон, пристегнат на кръста с шнур, и фланелка със скицирана глава на Бетовен отпред. Демарко разпозна композитора, защото имаше и надпис. Жената беше боса и Демарко реши, че има наистина красиви стъпала.

Това беше Кристин, любовницата на Ема. Свиреше на виолончело в Националната филхармония.

— Тук ли е нейно височество? — попита Демарко.

— В задния двор е. — Кристин се приведе напред и прошепна: — Вчера дойдоха двама японци и цял час зяпаха някаква буболечка, която тя намерила на една от розите. Държеше се така, все едно растението имаше рак.

Демарко и Кристин имаха съвсем малко общо помежду си — всъщност Ема беше единственото общо помежду им, — но за едно бяха единодушни: Ема беше луда, що се отнася до двора й.

Той само поклати глава, за да изрази съчувствието си. Докато прекосяваше фоайето към задния двор, виолончелото отново засвири, но този път издаваше резки и сърдити звуци.

Демарко завари Ема на верандата — стоеше права и оглеждаше моравата. Беше облечена със същите дрехи, с които я беше видял и последния път: бейзболна шапка с дълга козирка, фланелка с петна от трева и къси панталони. Въпреки облеклото си тя изглеждаше като пълководец, който инспектира бойното поле, за да реши откъде ще започне следващото му нападение срещу врага.

Все едно Патън да планира как да унищожи плевелите, а не танковете на Ромел.

— Имаш ли минутка да поговорим? — попита Демарко.

— Не — отговори тя, без да се обърне.

* * *

Ема затвори телефона.

— Както ти е казал твоят приятел, нюйоркските полицаи смятат смъртта на Претър за самоубийство — каза тя. — Нямат причина да подозират, че е бил убит, обаче имат многобройни причини да смятат, че се е самоубил.

Военните са огромен клуб, чиито членове — активни и пенсионирани — са пръснати по цял свят. Освен това голям брой военни стават ченгета, след като се уволнят. Въпросното явление — войници, мутирали в полицаи — осигуряваше на Ема, пенсионирана знаменитост от Военното разузнавателно управление, контакти в много полицейски управления. Изобщо не й беше трудно да накара капитан от нюйоркската полиция да си развърже езика.

— Какви например? — попита Демарко.

— Първо, по тялото няма следи, които да противоречат на хипотезата за падане. А още по-важното е, че няма признаци с него да е имало някой, когато е умрял.

— Няма признаци ли? Значи са сигурни, че е бил сам, когато е умрял, така ли?

— Не точно — отговори Ема и после му обясни.

Фоайето на сградата, в която работел Претър, било оборудвано с охрана и камери, каквито липсвали по стълбите и в асансьорите. След обичайното работно време вратите се заключвали, така че хората да минават през фоайето на влизане в сградата, но наемателите имали достъп и през подземния паркинг. Влизането в паркинга ставало с входна карта, която осигурявала достъп и до асансьора от паркинга. Охранителната система на сградата записвала часа, когато са използвани входните карти. Следователно, ако Претър е влязъл с колата си в паркинга, може да се е качил с асансьора, без охраната да го забележи, а ягуарът му наистина бил открит в гаража. Според охраната по времето, когато умрял Претър, в сградата не е имало друг и никой не е използвал входната си карта.

— Охранителната система май не е много сериозна — отбеляза Демарко. — Претър беше параноично копеле, затова допусках, че сградата ще има по-солидна охрана.

— Сградата може и да не е чак толкова охранявана — отговори Ема, — но кабинетът му има стоманена врата и най-добрата възможна ключалка, а защитата на компютрите му е шедьовър. Повечето му файлове са кодирани и компютърните специалисти на нюйоркската полиция се съмняват, че ще успеят да разберат какво пише в тях. Освен ако не потърсят помощ от Агенцията за национална сигурност, а не възнамеряват да си правят този труд.

— Кога е умрял? — попита Демарко.

— Пазачът от вечерната смяна го видял да си тръгва в седем вечерта, а според компютърните специалисти от нюйоркската полиция той изключил компютъра си в осемнайсет и петдесет. Охранителната система показва, че Претър се е върнал в сградата в един през нощта, защото по това време е използвал картата си, за да влезе в асансьора от паркинга. Пет минути по-късно е бил включен компютърът му, който все още работел, когато полицаите пристигнали на местопрестъплението. В пет сутринта чистач, който работи в съседната сграда, намерил тялото му на покрива.

— На покрива ли?

— Да, но покривът на съседната сграда е шест етажа под въпросния кабинет. Явно Претър се е върнал в офиса си към един през нощта и по неизвестна причина е включил компютъра си. След това, изглежда, е решил, че не си струва да живее повече, счупил е прозореца на кабинета си със стол и е скочил.

— Но ако с Претър е имало още някой, той може да се е качил с него в асансьора и охраната няма как да го е видяла.

— Така е — съгласи се Ема.

— Охраната може ли да каже дали някой е напуснал сградата след смъртта на Претър?

— Не, ако той е слязъл с асансьора до подземния паркинг и си е тръгнал оттам. На излизане от гаража трябва просто да минеш през бариерата на изхода.

— Значи е възможно да е имало някой с Претър в нощта на смъртта му. Според мен е много по-вероятно някой да го е убил, отколкото той да се е самоубил. Нали е богат и успял човек, защо ще се самоубива, по дяволите?

— Според моя приятел от нюйоркската полиция Ричард Претър бил човек с нестабилна психика. Не успели да открият негови близки приятели в Ню Йорк, но говорили с хора, които го познават. Всички единодушно го описали като пълна откачалка — поради липса на по-добра дума. А когато ченгетата се свързали с майката на Претър, за да я уведомят за смъртта на сина й, тя им казала, че той още в колежа направил опит да се самоубие. Така че не му е било за пръв път.

— Кога е бил първият му опит за самоубийство?

Ема му разказа. Случило се месец след като футболният нападател паднал от прозореца на спалнята в университета.

— Е, не знаех, че е имало предишен опит за самоубийство — отбеляза Демарко, — но че беше нестабилен, е самата истина. Претър беше смахнат, убедих се с очите си. Приятелят ми в Ню Йорк го нарече „Лудия Дики“.

— Ето на — кимна Ема. — Освен това в нощта на смъртта си господин Претър е имал повече от два промила алкохол в кръвта си. Повечето хора, извършили самоубийство, са били или пияни, или дрогирани, а официалната логика е следната: Претър тъкмо е получил призовка за дело за търговия с вътрешна информация. Знае, че е виновен, напива се и изпада в депресия, ужасен е, че в затвора ще го принудят да бъде нечия кучка, и полита от прозореца.

Демарко поклати глава.

— Не ми се вярва. Властите не успяха да му предявят никакво обвинение. Не би стигнал до крайност само защото са му връчили призовка. Според мен го е убил или Кембъл, или Макграт.

— Но поради каква причина? И по какъв начин смъртта на Претър е свързана с Моли?

Демарко явно бе направил неволен жест — поглед настрани, виновен тик на лицето — и Ема го забеляза. Скептичните й сини очи се впериха в неговите.

— Да не криеш нещо от мен, Джо?

О, боже!

Демарко беше премълчал пред Ема, че вината на Моли е доказана, а също и че е затънала в огромни дългове към едно казино. Не й беше казал, защото Ема беше праволинейна като пустинна магистрала и щеше да настоява Моли да се признае за виновна и да си понесе наказанието. Беше грешка да укрива информация от Ема, защото накрая тя винаги се добираше до истината, а узнаеше ли, жив го одираше. Но засега не искаше тя да разбира.

— Естествено, че не — отговори той на въпроса й. — Нека ти обясня какво се случва според мен. Преди няколко години Моли чула странен телефонен разговор на Кембъл, свързан с нещо, над което „Рестън Тек“ работели. По онова време никой, включително Кей Кайзър, не разполагал с доказателства, че Кембъл е замесен в съмнителна дейност. Но след като арестуваха Моли и тя ми разказа за Кембъл, аз свързах Кембъл с Макграт и Претър. След това Даниъл Кейн, страховитият и скъп адвокат на Моли, изпрати призовка и на тримата, при което един от тях — Кембъл или Макграт — е изпаднал в паника. Кембъл и Макграт знаят, че Претър не само е неуправляем, но е и най-важната фигура в схемата. Той е правил сделките въз основа на вътрешната информация от Кембъл и е скрил парите от правителството…

— Може би той е и човекът, накиснал Моли. Достатъчно умен е, за да отвори всички онези сметки за електронна търговия, като използва нейните лични данни.

— Ами да — съгласи се Демарко. — При всички случаи, ако правителството пречупи Претър, може да се сдобие с нужните доказателства, за да тикне Макграт и Кембъл в затвора.

— И според теб някой от двамата го е убил, защото се е страхувал именно от такова развитие?

— Мисля, че е възможно и много по-вероятно, отколкото Претър да се е самоубил. Според мен Претър е спечелил много пари за Кембъл и Макграт, предостатъчно, че да им стигнат до края на живота. Затова един от тях е решил, че няма да рискува Лудия Дики да се огъне под напрежението на едно разследване.

— Може би — отвърна Ема, — само че някои неща не ми се връзват. Защо са решили да използват самоличността на Моли в последната си измама? Защо точно нея? Би трябвало да си дават сметка, че ако тя бъде обвинена в престъпление, баща й ще бъде замесен, а при неговото политическо влияние това ще им създаде проблеми. И защо този път пипат толкова неумело? Ти ми каза, че преди са използвали фалшив европейски хедж фонд, за да скрият следите на парите.

— Нямам представа — отговори Демарко, ужасен, че Ема всеки момент ще усети как той я будалка и ще избухне.

Трябваше да си сложи инжекция с ботокс, преди да дойде на срещата, нещо, от което лицето му да застине неподвижно. Преди Ема да му зададе друг въпрос, той я отклони в друга посока.

— Виж, нуждая се от малко помощ. Просто не успявам да огрея навсякъде. Още се мъча да проследя някои неща, свързани с предишните случаи на търговия с вътрешна информация в „Рестън Тек“ — което беше лъжа, — а някакъв конгресмен републиканец е забил нокти в Махоуни.

— Заради Моли ли? — попита Ема.

Опааа! Не биваше да го споменава. В момента не му се говореше как Феърчайлд използва проблемите на Моли, за да изнудва Махоуни, защото щеше да се наложи да обяснява за Тед Алън и за пристрастеността на Моли към хазарта.

— Не, заради друго — отговори Демарко, — само че спешно трябва да откопча Махоуни от този тип. Така че наистина се нуждая от помощ и се питах дали не би се поразровила още малко около смъртта на Претър, с твоите връзки с ченгетата.

— Сега ли? — попита Ема. — Не виждаш ли колко много работа имам в двора?

Изрече го като хирург, когото са прекъснали по време на сърдечна трансплантация.

— Става дума за дъщерята на Махоуни, Ема. Хайде де, как ще се почувстваш, ако беше твоята дъщеря?

Е, това вече беше гадно, не биваше да натиска точно това копче. Ема имаше дъщеря, която закриляше със зъби и нокти. Никога не бе споделяла с него как се е сдобила с това дете, но и бездруго имаше много теми, които не бе обсъждала с него.

Той я наблюдаваше, докато се опитваше да реши. Ема и друг път му беше помагала, но по най-различни причини. Понякога му съдействаше от загриженост относно проблема, над който работеше той, но Демарко подозираше, че най-често го прави от отегчение. До неотдавна тя бе работила за военното разузнаване, беше оперирала като играч на международната сцена и участваше във важни военни и политически драми. Тя беше шпионин. Колкото и да харесваше сегашния си начин на живот, Демарко се досещаше, че й липсва приливът на адреналин от доброто старо време, което вероятно изобщо не беше чак толкова хубаво. Освен това й беше неприятно, че е загазила дъщерята на Махоуни — ако беше самият Махоуни, Ема сигурно нямаше да си мръдне пръста, за да помогне.

— Добре — каза тя накрая, — стига да не пречи на работата, която имам тук.

— Благодаря, признателен съм ти. Не се съмнявам, че Моли също.

Ема сигурно щеше да го убие, когато разбереше, че я лъже.