Джой Филдинг
За първи път (29)

29

Ким отново сънуваше будна.

Тя седеше в дъното на класната стая, учебникът й по математика бе отворен на нужната страница. Гледаше към крушообразния учител пред дъската, облечен в отпуснат кафяв костюм, сякаш внимаваше в това, което казва господин Уилкс. Той обясняваше, че неизвестното трябва да се означи с X — като че ли нещо би могло да се разреши, ако допуснем друго да се представя за него. Умът й всъщност бе на хиляди километри оттам, отвъд океана, в Париж, Франция и тя се разхождаше, хваната за ръка с майка си по известната Шанз-Елизе.

Майка й се бе обадила предната нощ да пита как се справя Ким с училище, с баба си Вив, с новото си кученце, с терапевтката си.

Добре, добре, добре, добре, отговаряше тя на всеки следващ въпрос. А ти?

Всичко било чудесно, дойде въодушевеният отговор. Вече са видели Айфеловата кула, Монмартър, Нотр Дам, Ке д’Орсе. Днес щели да се отправят към Шанз-Елизе и Триумфалната арка. Времето било чудесно; Джейк бил чудесен; тя се чувствала чудесно.

Само дето започна да кашля и да се задушава и се наложи Джейк да я отведе и да завърши разговора вместо нея. Как се справяш, попита баща й. Как е училището? Майката на Мати? Новото кученце? Сеансите й с Розмари Коликос?

Добре, добре, добре, добре, отговори Ким. Дай ми пак мама.

На майка й било трудно да говори дълго, обясни баща й, макар че общо взето била доста добре, побърза да я увери той. Щели да се обадят пак след няколко дни. Париж бил чудесен. Следващата година щели да я вземат с тях.

Сигурно, помисли си сега Ким, дръпна стегнатия кок отзад на главата си, разхлаби няколко фиби и ги усети как падат от косата, чу мекото им шляпване по рамото й, преди да паднат на земята. Тя се наведе да ги вдигне и разгледа странната комбинация от отворени сандали и тежки зимни ботуши по краката на съучениците си. Достатъчен бе само един хубав ден, в който слънцето се показа, а температурата се покачи с няколко градуса и половината ученици се появиха с боси крака и фланелки без ръкави. Нямат търпение да дойде лятото, помисли си тя, изправи се и забоде фибите в косата си. Нямат търпение да дойде времето, което ще ги приближи с един сезон до смъртта.

— Ким?

Звукът от произнасянето на нейното име се блъсна в ушите й като цимбали. Изпълни мозъка й, проехтя и рикошира в черепа й, сякаш отчаяно търсеше начин да се измъкне оттам.

— Извинете? — чу се да пита господин Уилкс, който се взираше в нея, явно в очакване на по-уместен отговор.

— Мисля, че ти зададох въпрос.

— Мисля, че не ви чух — повтори Ким, преди да има време да стъкми по-обмислен отговор.

Раздразнение проблесна във воднистозелените очи на господин Уилкс.

— И защо така, Ким? Не внимаваше ли?

— Бих казала, че това е доста очевидно, сър — заяви тя, изумена от собствената си грубост, но развеселена от разнообразните възклицания и кискания на съучениците си. Това бе най-голямото внимание, което й бяха обърнали от седмици насам.

Звънецът звънна. Двайсет и седемте тийнейджъри, отпуснати на местата си с вид на сомнамбули, се съживиха, скочиха като един и шумно се упътиха към вратата.

— Ким? — повика я учителят, когато вече се канеше да си тръгва.

Тя неохотно се обърна към господин Уилкс.

— Зная каква е ситуацията у вас — започна той. — Баща ти уведоми училището за състоянието на майка ти — продължи, понеже тя не каза нищо. — Исках само да знаеш, че съм на твое разположение винаги, когато пожелаеш да говориш с някого.

— Добре съм, господине — каза му Ким и силно притисна книгите към гърдите си.

Добре. Добре. Добре. Добре.

Как смееше баща й да се обажда в училище? Как смееше да уведомява учителите за болестта на майка й? Какво право имаше да прави нещо подобно?

— Мога ли сега да си вървя? — попита тя.

— Разбира се.

Ким побягна надолу към шкафчето си. Какво ли още бе издрънкал баща й в училище? Джейк Харт, Великият защитник, помисли си подигравателно. „Великото дрънкало“ му отиваше повече, реши тя, докато се занимаваше с шифъра на ключалката, но обърка цифрите и трябваше да започне отново. При третия опит вратичката се отвори, Ким хвърли книгите си вътре, извади кутията с обяда и я отнесе в бюфета.

Намери една свободна маса в далечния край и седна с лице към стената и с гръб към останалите ученици. Отвори кутията си и се намръщи като видя сандвича с фъстъчено масло и мармалад, приготвен от баба й. „Не искам майка ти да каже, че не съм те хранила — обясни й баба Вив. — Ако си само кожа и кости, когато се върнат от Франция, чия мислиш, че ще бъде вината?“

Така ще им се пада, помисли си тогава тя, а сега захвърли сандвича към зейналото кошче за боклук в ъгъла, но той се удари в големия контейнер, разпадна се и падна на пода с лепкавите страни надолу.

— По дяволите — измърмори Ким, вдигна двете филии и ги пусна в кошчето, като остави маслото и мармалада върху балатума. Да, сър, така ще им се пада на родителите й, ако тя бъде само торба с кокали, когато те се върнат от веселяшкия Париж. Това ще ги научи да не я изоставят. Не че не разбираше желанието им да се махнат, но от това, че разбира, не й ставаше по-леко, то не я правеше по-малко самотна.

Коремът й изкурка, наполовина от глад, наполовина в знак на протест. Тя прегледа остатъка от обяда си. Кутия двупроцентово мляко и сникърс. Ким почувства слюнки в устата си. Тя незабавно взе сладкиша и го захвърли към кошчето, като проследи точното попадение, докато блокчето изчезна вътре. Беше се отказала от шоколадови изделия. Те не бяха полезни. Твърде много мазнини. Твърде много захар. Важно беше да си съблюдава диетата, да упражнява някакъв контрол над нещата, които слагаше в устата си. Може би, ако майка й бе по-внимателна с това, което яде, ако беше избягвала всички онези сладки десерти и абсурдни захаросани ягоди, които толкова обичаше, сега щеше да бъде добре. Не, човек не можеше да бъде прекалено предпазлив. Толкова много химикали, толкова много добавки и бои във всичко, което ядем. Човек фактически държи живота си в ръце всеки път, когато отвори уста.

Дори и млякото, мислеше си Ким, докато отваряше малката картонена кутия от неправилната страна и млякото изскочи и потече по пръстите й. Кой знае какво слагаха в млякото тия от млечната промишленост, без да споменаваме отровите, които кравите поглъщат всекидневно. Колко хора бяха алергични към лактозата в днешно време. Трябваше да има някаква причина хората да стават по-податливи към всякакви смъртоносни заболявания.

Ким поднесе кутийката към устните си, помириса стоплената течност и я почувства пресечена на върха на езика си. В следващия миг млякото се присъедини към останалата част от обяда й в кошчето за боклук, а тя стана и се отправи към гимнастическия салон. Щом нямаше да яде, можеше да започне упражненията си по-рано.

След поражението с Теди тя бе започнала да работи върху себе си редовно. Отначало се занимаваше само по десет минути на ден, малко клякания, малко подскоци, протягания и няколко дължини на пистата. Но всеки ден прибавяше по няколко нови упражнения и сега вече спортуваше по два часа на ден. Първо правеше една серия прости упражнения за гъвкавост, после половин час лека аеробика, още упражнения за гъвкавост, още аеробика, този път по-натоварена, поне трийсет минути, последвана от двеста коремни преси и сто лицеви опори, отново упражнения за гъвкавост, плюс бягане и скачане и още малко разтегателни за късмет. Дори и когато държеше Джордж, стомахът й бе зает да се свива и отпуска, понеже човек никога не е достатъчно стегнат. Никога не можеш да бъдеш твърде здрав.

Ким завърза маратонките си и си погледна часовника. Имаше повече от четирийсет минути до следващия час. Достатъчно време за едно добро бягане, реши тя и започна първата обиколка на салона. По друго време би прибавила в списъка си и малко плуване. Ким си представи майка си в техния басейн. Напред-назад, напред-назад, сто дължини, от май до средата на октомври. И каква беше ползата от това, зачуди се тя и рязко спря. Всичкият този хлор във водата. Толкова вреден за косата. Само си помисли какво причинява на вътрешностите ти. А и човек винаги поглъща част от него. Неминуемо. Ким поднови бягането с мисълта, че в края на краищата плуването май не бе чак толкова добра идея.

— Ей, Кимбо — извика някой. — За къде си се разбързала?

Ким погледна към широката двойна врата на салона и видя Каролайн Смит, между двата си двойника Ани Турофски и Джоди Бейтс, лъснати в сходни червени пуловери.

— Къде отиваш? — попита Джоди.

— Гони ли те някой? — обади се Ани.

Ким не им обърна внимание. Те почти не бяха говорили с нея от месеци. Сега проявяваха интерес, само защото бе груба към господин Уилкс в часа, което означаваше, че бе станала отчасти интересна, отчасти опасна. Защо да се поддава на жестоките им капризи? Защо да се чувства длъжна да им отговаря? Само дето осъзна, че не се чувства длъжна, забави ход и затича насреща им. Чувстваше се благодарна.

— Какво има? — попита тя, сякаш нищо не е имало през последните няколко месеца.

— Какво ти каза дъртият Уилкс след часа? — поиска да узнае Каролайн. — Обзаложихме се, че ще ти наложи временно изключване.

— Де тоя късмет.

— Коя е старата чанта, която те кара до училище цяла седмица? — запита Ани.

— Баба ми — отговори Ким. — И не е стара чанта.

Каролайн сви рамене, последвана незабавно от двете си приятелки. Свитите рамене означаваха: нищо интересно.

— Живея при нея, докато родителите ми са във Франция — добави Ким.

— Родителите ти ги няма? — оживи се Каролайн.

— Защо не ни каза? — добави Ани Турофски с обвинителен тон.

— И защо са заминали? — попита Джоди Бейтс.

— И което е по-важно — продължи Каролайн, — колко време няма да ги има?

— Заминаха миналата седмица — каза Ким, зарадвана от подновеното им внимание. — Ще се върнат в сряда.

— Така, чакай да изясним нещата — започна Каролайн. — Ти си живееш при баба си, докато онази ваша хубава голяма къща си стои празна?

— Срамота, нали така? — отбеляза Ким.

— Същинска загуба — съгласи се Каролайн.

— И ти ли си мислиш същото като нас? — попита Джоди Бейтс.

— Че е срамота такава хубава голяма къща да си стои сам-самичка за уикенда? — вместо отговор попита Ким.

— Особено когато едно парти си търси къде да се проведе.

— Ти осигуряваш терена — предложи Каролайн, — ние осигуряваме гостите. Всеки ще си носи ядене и пиене. Как ти звучи това?

— Чудесно.

— Ще съобщя на всички преди следващия час — обяви Ани.

Ким си пое дълбоко дъх. Какво лошо имаше? Баба й нямаше да го направи на въпрос, ако излезе за няколко часа в събота вечер. Родителите й бяха на другия край на света. Изобщо нямаше да разберат. Щеше да внимава. Щеше да гледа всички да се държат прилично. Никакви наркотици. Никакъв твърд алкохол.

— И без натрапници — каза на глас тя.

— Няма проблеми — увери я Джоди.

— Само наши хора — добави Каролайн.

— Не знам — поколеба се Ким. — Може би идеята не е чак толкова добра.

Но Ани вече беше на средата на стълбите и викаше на всеки минаващ:

— Парти в къщата на Ким Харт. Утре вечер. Девет часа.

Парти в къщата на Ким, понесе се из стаите. Утре вечер. Девет часа.

Парти у Ким. Парти у Ким. Парти у Ким.

 

 

— Как мислиш, какви са шансовете да убедя сервитьорката да замени това руло за още един кроасан? — Джейк питаше Мати с усмивка и тропаше с коравото като камък руло по ръба на малката масичка. Те седяха в малката, остъклена отвсякъде и препълнена с цветя зала за закуска зад асансьора, в задната част на хотела. Беше девет часът сутринта. Навън дъждът валеше така яростно, че напълно скриваше познатата вече редица от малки бутици и кафенета.

Валеше от почти четири часа, пресметна Мати, потискайки една прозявка. Валеше, още когато стана в пет сутринта и взе душ, валеше, докато се опитваше да се движи из стаята, без да събуди Джейк, който хъркаше с такова явно задоволство, че нямаше сърце да го събуди, валеше, дори по-силно, когато пет минути по-късно тя се строполи върху тоалетната чиния, вече напълно разсънена. Дъждът громолеше по прозореца на банята зад главата й, сякаш искаше да влезе вътре, докато тя се бореше с тоалетната хартия, в опита си да скъса едно парче и да го вдигне до тялото си. Колко ли време оставаше, докато тази най-интимна от всички дейности вече нямаше да й се удава, когато нещо, толкова основно, като това да се избършеш, нямаше да е в собствените й ръце, в най-буквалния смисъл? Дъждът я придружи обратно до леглото. Тя пропълзя до съпруга си и прекара часовете до събуждането на Джейк, заслушана в дъжда, който яростно удряше прозореца на хотелската им стая. Когато валеше, бе по-лесно да не се мисли, откри Мати, а растящата ярост на бурята й действаше неочаквано приспивно.

— Знаеш какви са земните закони — каза Мати сега. — Срещу един мек кроасан — едно руло-зъботрошачка. — Тя поднесе към устните си чашата с черно кафе, надявайки се ударната доза кофеин да я снабди с достатъчно енергия, та да избута началото на деня. Всъщност, всичко, което искаше, бе да се качи горе и да си легне. Нали бе обещала на Джейк да не се претоварва и да му казва, когато се умори? Още няколко часа сън — само от това имаше нужда. А може би след няколко часа и дъждът щеше да спре.

— С такова нетърпение очаквах днешната сутрин — каза Джейк, един пътеводител незнайно как се бе озовал в ръцете му. — Само чуй: „Това не е просто още една от многобройните козметични операции, през които премина Париж в последните двайсет години — прочете той. — Високотехнологичният център «Жорж Помпиду» е средище на непрекъснато сменящи се културни събития. Представени са съвременно изкуство, архитектура, дизайн, фотография, театър, кино, танци, а самата висока постройка предлага изключителни гледки от центъра на Париж“.

Раменете на Мати хлътнаха от усещането за предстоящото изтощение. Изкуство, архитектура, дизайн, фотография, театър, кино, танци — думите се удряха в черепа й, като настойчивите капки на дъжда по прозорците.

— „Вземете стъкления асансьор, за да видите от птичи поглед пиацата под вас — продължи да чете Джейк, — където музиканти, улични артисти и художници предлагат услугите си на гъмжилото от хора.“

Асансьори, гледки от птичи поглед, улични артисти, гъмжило от хора, безмълвно повтаряше Мати, все по-замаяна от всеки нов образ.

— Понеже вали — продължи Джейк, — бихме могли да вземем такси до галерията и да я разгледаме първо отвътре. Докато свършим, дъждът може би ще спре и ще можем да излезем и да си поръчаме да ни нарисуват портрет. — Той млъкна, тъмносините му очи се разшириха от тревога. — Мати, какво има?

— Какво? — Мати почувства как чашата с кафе се изплъзва от пръстите й. Опита се да стисне крехката порцеланова дръжка, но пръстите отказаха да я слушат. Тя си представи как чашата се изплъзва и се разбива в мраморния под и безнадеждно зачака представата й да се реализира.

Внезапно Джейк обхвана ръцете й със своите, хвана чашата преди да е паднала, постави я в чинийката, така че нищо от тъмната течност не капна на плътната бяла покривка и всичко това — без да сваля очи от нейните.

— Бледа си като призрак.

— Добре съм.

— Не си добре. Какво става, Мати? Какво не ми казваш?

Тя упорито тръсна глава.

— Честна дума, Джейк, добре съм. Просто съм малко уморена — отстъпи неохотно, съзнавайки, че е безсмислено да отрича повече.

— Когато казваш, че си малко уморена, това значи, че си направо изтощена — настоя Джейк. — Французите не са единствените, овладели изкуството на евфемизма.

Усмивката на Мати показа, че се предава.

— Не спах много добре снощи. Май няма да е лоша идея да пропусна днешната сутрин.

— Чудесна идея. Ще се върнем горе и ще си легнем, докато дъждът спре. И аз не спах много.

— Ти спа като бебе.

— Значи ще погледам как спиш ти.

Мати протегна ръце през масата и погали бузата на съпруга си с все по-безчувствени пръсти. Колко ли време още щеше да може да го докосва по този начин? След колко време дори и най-незначителният жест на нежност щеше да бъде непостижим за нея?

— Искам ти да отидеш в центъра „Помпиду“ — каза му тя.

— Не и без теб — дойде незабавният отговор.

— Джейк, глупаво е и двамата да го пропуснем.

— Ще идем утре.

— Не. Ти ще отидеш тази сутрин — настоя Мати. — Ако е толкова хубаво, ще идем заедно догодина. С Ким — добави тя, припомняйки си телефонния разговор с дъщеря им.

Джейк приближи пръстите й до устните си и ги целуна един по един.

— Мисля, че тук наистина ще й хареса — каза той.

— Тогава трябва сам да се увериш предварително. — Гласът на Мати бе мек и умоляващ.

— Сам ще се уверя — съгласи се Джейк, гласът му се бе превърнал в шепот.

Поседяха мълчаливо няколко минути.

— Трябва да тръгваш — обади се накрая Мати.

— Първо ще те кача горе.

— Няма нужда.

— Мати, не тръгвам никъде, докато не съм сигурен, че си на безопасно място в леглото.

— Аз не съм инвалид, Джейк — сопна се тя. Внезапната грубост в гласа й изненада и двамата. — Моля те, не се отнасяй с мен като с такава — добави с нормален тон.

— Господи, Мати. Съжалявам. Не исках…

— Зная — побърза да го увери тя. — Аз трябва да се извиня. Нямах право да ти се сопвам така.

— Имаше всичкото право.

— Предполагам, че днес просто не е добър ден.

— Мога ли да направя нещо? — безпомощно попита той.

— Можеш да идеш в центъра „Жорж Помпиду“ и да прекараш добре, ето какво можеш да направиш.

— Това ли искаш наистина?

— Наистина искам това.

Джейк кимна и се изправи.

— Предполагам, че колкото по-бързо тръгна, толкова по-бързо ще се върна.

Мати му се усмихна.

— Не бързай. Няма да ходя никъде. Върви сега. Изчезвай оттук.

Той се наведе и я целуна. Усещането от устните му се запази върху нейните дълго, след като бе напуснал залата за закуска. Мати поседя сама няколко минути и наблюдава останалите, които се хранеха: млада двойка тихо спореше на испански на една ъглова маса, две възрастни жени бъбреха развълнувано на немски, една американска двойка безуспешно се опитваше да задържи двамата си малки сина по местата им. Тя се зачуди какво ли се бе случило с жената, която беше срещнала в двора. Синтия някоя си. Брум. Синтия Брум. Да, така беше. Не я беше виждала от онзи първи ден.

Мати с мъка се изправи и усмихнато забеляза, че докато всички кроасани бяха изчезнали от панерчетата в центъра на масите, повечето от твърдите рула бяха останали. Кой ли имаше сили да сдъвче тези проклети неща, почуди се тя и бавно си проправи път през стаята. Не и аз, тъкмо си мислеше, когато едно от двете американчета се стрелна от стола си и се блъсна в краката й. Мати усети как коленете й се подгънаха. Тя залитна, хвана се за един близък стол и само със силата на волята успя да се закрепи права.

— Няма ли да седнеш! — изсъска майката на момчето, насила върна рошавия малчуган на стола му и го приближи, колкото се може по-близо до масата. — Много съжалявам — каза й жената, когато Мати мина покрай тях на път за фоайето. Акцентът от Нова Англия се сля с ехото на дъжда.

Кло Дорлеак, блестяща в тъмнолилавата си копринена блуза и с тъмночервено червило, хладно кимна в посоката на Мати, докато тя се отправяше към миниатюрния асансьор. Жената-дракон, тихичко се засмя Мати. Тя изведнъж се завъртя на пети и се приближи към рецепцията.

— Мога ли да ви помогна? — попита Кло Дорлеак, без да вдига поглед.

— Бих искала да се осведомя за един от гостите на хотела — започна Мати и продължи, понеже не последваха никакви въпроси. — Синтия Брум. Тя е американка.

— Синтия Брум — повтори жената-дракон. — Това име не е познато.

— Тя беше тук, когато пристигнахме. Каза ми, че ще остане няколко седмици.

Кло Дорлеак демонстративно прегледа книгата за записвания.

— Не. Никой с това име не е отсядал тук.

— Не може да бъде — настоя Мати, нетърпелива да обори жената-дракон, макар че не знаеше защо. Беше изтощена и краката й започваха да я болят. Имаше нужда да се качи горе и да си легне, преди да се е строполила. — Не много висока. Привлекателна. С червена къдрава коса.

— О, да. — В теменужените очи на жената-дракон проблесна спомен. — Знам кого имате предвид. Но тя не се казва Синтия Брум. — Телефонът иззвъня и Кло Дорлеак се извини. — Една минута — каза тя, вдигнала показалец. — Une minute.

Окей, помисли си Мати, докато мадмоазел Дорлеак оживено разговаряше на френски с който и да беше на другия край на линията. Значи погрешно бе запомнила фамилията. Не е било Брум. Било е нещо друго полезно, но беше твърде изморена да мисли какво ли е било. Какво значение имаше? Синтия не-Брум явно бе твърде заета да разглежда забележителностите на Париж и се радваше да го прави съвсем сама. Защо изобщо мислеше за нея?

— Няма значение — каза Мати на Кло Дорлеак и махна безсилно с ръка.

Жената-дракон не й обърна внимание и продължи да се смее в слушалката, като едва помръдваше устни. Звукът от смеха й последва Мати в малката желязна клетка на асансьора до третия етаж. Последва я и в стаята, и в леглото, надвиквайки се с дъжда, докато Мати затвори очи и предаде отпадналото си тяло на съня.