Джой Филдинг
За първи път (26)

26

Мати седеше до кухненската маса, пред нея лежеше разтворен учебникът по френски, но тя се взираше през плъзгащата врата към двора. Погледна към двата часовника в другия край на стаята и си даде сметка, че седи така вече повече от половин час. Удивително бе колко много време може да се прекара без да се прави абсолютно нищо — да не се движиш, да не говориш, едва да дишаш. Не е толкова зле, реши тя и се опита да си представи времето, когато неподвижността вече нямаше да е доброволна, а щеше да е принудена да прекарва часове, дни, седмици, месеци, може би дори години, неспособна да се движи, да говори, едва успявайки да диша.

— О, боже! — въздъхна Мати, в гърдите й се надигна паника. Никога нямаше да допусне това да се случи.

Но неоспоримият факт беше, че с всеки изминал ден тя се чувстваше все по-слаба, сякаш в мускулите й имаше някакви пукнатини, като автомобилни гуми, набити с дребни гвоздейчета и всеки ден губеше по пътя все повече енергия. Влачеше крака при ходене, като че ли теглеше тежки стоманени греди. Колкото до ръцете й, имаше дни, в които Мати чувстваше, че няма сили дори да ги стисне в юмруци. Понякога й бе трудно да преглъща и още по-трудно да си поеме дъх. Все по-често химикалките се изплъзваха от непослушните й пръсти, копчетата оставаха незакопчани, изреченията недовършени, храната недокосната.

Тя се опитваше да бъде оптимист, като си напомняше за съвременните медицински чудеса. С помощта на генни манипулации един учен в Монреал докладва, че успял да забави развитието на болестта на Лу Гериг в лабораторни мишки с шейсет и пет процента. Сега вече, като знаеха кой е генът, учените търсеха лекарство, което да активира този ген така, че той да произвежда повече протеин, необходим за забавянето на болестта. Но Мати знаеше, че независимо от бързината, с която работеха учените, те щяха да закъснеят твърде много. Поне за нея.

— Просто ми дай Париж — тихо каза и отново насочи вниманието си към учебника на масата.

Как щеше да се справя в Париж, почуди се тя, когато листите се плъзнаха между пръстите й и се отвориха отново на първата страница. Щеше ли да може да се разхожда по очарователните павирани улици на Латинския квартал? Как щеше да се справи с планината от стълби в Монмартър? Колко енергия щеше да има за великолепните богатства на Лувъра, Гран Пале, Ке д’Орси? Щеше ли да й повлияе времевата разлика? Или да й се нарушат биоритмите от реактивното движение? А дългият полет? Лайза вече я бе предупредила, че налягането в самолета може да й причини по-големи неудобства. Щеше ли да се справи с всичко? Всичко ще бъде наред, увери сама себе си Мати. Джейк й купи бастун, а тя се съгласи да използва инвалидна количка на летищата в Чикаго и Франция. Имаше си хапчета за сън и „Рилузол“ и вярното й шишенце с морфин. Щеше да си почива, като се измори. Нямаше да е прекалено горда и щеше да си казва, когато й стига толкова. Можеше даже да си вземе един от онези моторизирани велосипеди с три колела, за които й каза Лайза и да си кара по улиците на Париж.

Телефонът иззвъня.

Мати се поколеба дали да не остави телефонният секретар да се включи, но реши да вдигне, в случай че беше Ким или Джейк. Тези дни рядко виждаше дъщеря си — когато Ким не беше на училище — тя ходеше в къщата на баба си да се грижи за новото си кученце, докато то порасне достатъчно, за да бъде отделено от майката. Колкото до Джейк — Мати знаеше, че последните няколко седмици нещо го безпокои и се чудеше дали и кога ще й каже какво бе то.

— По-добре да вдигна — произнесе на глас тя, изправи се с мъка и бавно се завлачи през стаята към телефона.

— Ало?

— Госпожа Харт?

— На телефона. — Женският глас на другия край на линията, бе непознат.

— Аз съм Рут Керцер, от кабинета на Тони Греъм в „Ричардсън, Бъкли и Ланг“.

Мати се помъчи да запомни поредицата от имена. Защо някой от фирмата на мъжа й ще й се обажда? Да не се е случило нещо с Джейк?

— Господин Греъм отговаря за организирането на приемите, домакини на които ще бъдат някои от партньорите, по време на международното съвещание на юристите в Чикаго следващия месец и ми поръча да уточня няколко възможни дати с вас.

— Моля? — За какво изобщо говореше тази жена? — Боя се, че не ви разбирам.

— Господин Греъм смята, че ще е мил жест, ако проведем няколко малки вечерни приема в домовете на хората, например с по дванайсет до четиринайсет човека, вместо по-големи, по-официални тържества в хотели или ресторанти. Вашият съпруг е записан като домакин за една от вечерите, фирмата поема всички разходи, разбира се. Да не би съпругът ви да е забравил да ви спомене за това?

Очевидно, помисли си Мати, чудейки се дали то е, което го тревожеше. Как щеше тя да се справи с дванайсет до четиринайсет непознати в къщата си? Е, щом нямаше да се налага да готви, щеше все някак да се справи. В интерес на истината, дори бе малко поласкана. Преди Джейк винаги се притесняваше да я въвежда във фирмените си дела. Това, че я мислеше способна да се справи с подобно събитие тъкмо сега, я караше да се чувства щастлива, дори оптимистка.

— За кога точно е запланувано всичко това?

— Съвещанието е от четиринайсети до двайсети април. Въпросните дати са…

— Това е невъзможно. Ние няма да сме тук от десети до двайсет и първи април.

— Няма да сте тук? Но господин Харт ръководи един от семинарите.

— Какво? — Мати прехапа долната си устна. — Не, това е невъзможно.

— Аз лично разговарях с него онзи ден — каза Рут Керцер.

— М-м, чуйте, явно тук има някакво недоразумение. Може ли по-късно да ви се обадя?

— Разбира се.

Мати затвори телефона, без да каже дочуване. Какво ставаше? Джейк не бе споменал нищо за съвещание през април и те активно подготвяха екскурзията си до Париж от месеци. Трябва да е станала някаква грешка. Не се разстройвай, напомни си тя, когато почувства сърцето си да се ускорява. Очевидно тази глупава жена е объркала датите. Вероятно съвещанието нямаше да е преди май, а твърде възможно не и преди април следващата година. Нали обикновено тези неща ги планираха с години напред? Нямаше начин Джейк да отстъпи от обещанието си да я придружи до Париж, особено сега, когато до екскурзията оставаха само няколко седмици. Не, Джейк никога не би й причинил това.

Старият Джейк, може би. Онзи Джейк, който бе студен и дистанциран, и резервиран, който ценеше работата си повече от семейството, повече от всичко друго. Онзи Джейк като нищо щеше да провали плановете им в последната минута. Старият Джейк не би се и замислил дали наранява чувствата й или проваля почивката й. Но онзи Джейк се бе изнесъл преди месеци. Този Джейк, който зае мястото му, беше загрижен и любезен, и чувствителен, човек, който я изслушваше и й се доверяваше, който разговаряше и се смееше заедно с нея. Джейк Харт се бе превърнал в мъж, на когото тя вярваше с цялата си душа, мъж, на който можеше да разчита, че ще бъде тук, когато има нужда от него. Мъж, когото можеше да обича.

Мъж, за който си мислеше, че и той би трябвало да я обича.

— Това не може да бъде — произнесе Мати, вдигна телефона и използва и двете си ръце, за да набере номера на частната линия на Джейк.

— Мати, какво има? — отвърна Джейк, без да каже „здравей“.

Тя усети следа от предишното нетърпение в гласа му и се зачуди дали не си въобразява. Може би го прекъсваше по средата на нещо важно.

— Имах едно обезпокоително телефонно обаждане — обясни тя, решавайки да кара направо.

— Какво обаждане? От Лайза?

— Не, нищо такова.

— Нещо за Ким? Прищявка? Какво?

— От Рут Керцер.

Настана тишина.

— Рут Керцер от кабинета на Тони Греъм — уточни Мати, макар че продължителното му мълчание ясно показваше, че той много добре знае коя е тя. Тишината бе толкова тежка, че Мати усещаше, че може да я държи в ръце.

— Какво искаше? — попита Джейк накрая.

— Искаше да уточни няколко дати с мен.

— Дати? За какво?

Той звучеше искрено объркан. Беше ли възможно да не знае нищо, в края на краищата? Цялата работа да е наистина недоразумение? Рут Керцер да е объркала датите и адвокатите?

— Явно, през април ще има някакво голямо съвещание в града — започна Мати, готова да се посмее заедно със съпруга си на объркването на секретарката. Но още докато произнасяше думите, Мати сякаш видя как цветът се отдръпва от лицето на мъжа й и вече знаеше, че Рут Керцер не бе объркала нито датите, нито адвокатите. — Доколкото разбирам, ние ще сме домакини на една от вечерите — меко добави тя, затаила дъх.

— Нищо от това не е решено — дойде незадоволителният отговор.

— Изглежда, че Рут Керцер не мисли така. Искаш ли да ми кажеш какво става, Джейк?

— Виж, Мати, малко по-сложно е. Не можем ли да го обсъдим, когато се прибера вкъщи?

— Тя каза, че ти ще говориш на един от семинарите.

Тишина. После:

— Предложиха ми.

— И ти прие?

Джейк прочисти гърло.

— Това не означава да отменим екскурзията, само да я отложим за няколко седмици. Мати, моля те, вече закъснях за среща. Може ли да поговорим за това, когато се върна? Обещавам, ще изясним всичко.

Мати силно прехапа долната си устна.

— Разбира се — каза тя. — Ще поговорим, когато се прибереш.

Изчака линията да прекъсне, преди да затръшне телефона и с ужас видя как пластмасата се счупи, слушалката се разглоби и падна на пода във вид на отломки.

— Проклет да си, нещастен кучи син! Няма да отлагам нашата екскурзия. Не за няколко седмици. Не и за няколко дни. Отивам в Париж, според плана, със или без теб. Разбираш ли? — Мати избухна в порой от горчиви, сърдити сълзи. — Как можеш да постъпваш така? — ридаеше тя, а дъхът й се стягаше и излизаше от гърдите на къси, болезнени спазми. Хвана се за плота, опита да се успокои. Не че не можеш да дишаш, напомни си. Просто гръдните ти мускули отслабват и в резултат дишането е по-повърхностно, което пък води до недостиг на въздух и в крайна сметка — до паника. Но ти си добре. Добре си. — Стой спокойно. — Мати се задъхваше, а погледът й се мяташе из кухнята и отскачаше като обезумял от различните повърхности като топче за пинг-понг.

Спомни си за малкото шишенце морфин в горната баня. Една малка таблетка от пет милиграма бе всичко, което трябваше, за да се премахне тревогата, да се овладее паниката, да се възстанови спокойствието.

А двайсет таблетки биха били достатъчни да се спре дишането й напълно.

Какво още чакаше? Париж? Това беше шега.

— Кого заблуждавам? — произнесе на глас.

Дишането й се нормализира, лицето й бе влажно от пот. Как би могла да отиде където и да е сама? Всичко беше една глупава фантазия, игра на преструване, отишла твърде далеч. Джейк, без съмнение, бе поддържал преструвката, защото си е мислел, че до тоя момент тя вече ще е твърде слаба и безпомощна, за да може дори да си помисли да преследва целта си. Как е могла да бъде такава глупачка и да мисли, че той някога е имал каквото и да било намерение да си спази обещанието? Джейк си имаше своя собствен живот, за който да се грижи, своята приятелка, своята кариера, своите шибани вечерни партита и семинари, които да очаква.

А какво имаше Мати, което да очаква? Живот с инвалидни колички, тръбички за хранене и бавно задушаване.

Какво чакаше? Можеше ли действително да разчита на майка си да спре страданията й, когато дойдеше време? Може би тъкмо сега бе време. Щеше да остави бележка на Ким, в случай че се прибере преди Джейк, ще й пише, че си почива и да не я безпокои. Нямаше да остави бележка на Джейк. Какъв смисъл имаше? Свърши времето за колебание, тананикаше си тя и бавно се придвижваше към стълбите. Хайде, мила, запали огъня в мен.

Запали огъня в мен. Запали огъня в мен. Запали огъня в мен.

Мати още си тананикаше, когато стигна до банята и отвори аптечката, тананикаше си и докато вземаше малкото шишенце с морфин в треперещите си ръце. Наля си чаша вода, изсипа съдържанието на шишенцето в разтворената си длан, отброи двайсет таблетки, после напъха в устата си всичките двайсет наведнъж.

 

 

— Добър ден, господа, госпожице Фонтана — каза Джейк и кимна на тримата млади мъже, техните бащи и адвокати, събрани около внушителната продълговата съвещателна маса, изпълнила по-голямата част от просторната заседателна зала. От двете страни на масата бяха подредени по дванайсет кожени стола с високи облегалки в ръждив цвят. Джейк разгледа насядалите от едната страна на масата: изнасилвач, баща, адвокат, изреди ги наум той. И после пак, от другата страна: адвокат, баща, изнасилвач. Имаше определена симетрия, каза си Джейк и отбеляза, че само двамата Маклийн се дистанцираха от останалите, младият Маклийн седеше сам на далечния край на масата, а баща му стоеше пред внушителния прозорец, гледащ към Мичиган авеню. Беше красив ден — слънчев и ясен. Твърде хубав, за да се прахосва вътре, продължаваше да си мисли Джейк и се почуди какво ли беше времето в Париж. Той зае мястото си в началото на масата и кимна на Томас Маклийн да се присъедини към тях.

— Закъсняхте — заяви старшият Маклийн, отклонявайки поканата.

— Съжалявам. Обадиха ми се по телефона в последната минута. Нямаше начин. — Джейк се усмихна неискрено. Защо се извиняваше? Не дължеше на този човек никакви обяснения. Беше тук, нали така? Това не беше ли достатъчно? — Пропуснах ли нещо?

— Купонът всъщност не започва преди да се покажеш, Джейк — каза Анжела Фонтана.

Тя бе безукорно издокарана жена с тъмна коса, прибрана отзад на главата във френски кок, с широка уста, която изглеждаше, че се простира от единия до другия край на тясното й лице, дори когато бе в покой. Джейк преценяваше, че е в края на четирийсетте, както и Кийт Пийкок, другият присъстващ адвокат. Въпреки фамилията си^[1], Кийт Пийкок бе толкова безличен на вид, колкото и лишен от чувство за хумор, макар и да изглеждаше като че ли постоянно се усмихва. И двамата адвокати идваха от големи фирми и имаха звездни репутации. При други обстоятелства Джейк би приел за интересно, дори забавно, да работи с тях, но днес изпитваше нещо повече от леко раздразнение от присъствието им. Как можеха три от най-добрите юридически умове в града да бъдат представители на такива недорасли и жалки младежи?

Джейк прехвърли вниманието си от адвокатите на техните клиенти. Майк Хансен бе добре изглеждащо момче, високо и слабо като адвоката си, но лицето му, за разлика от Кийт Пийкок, бе замръзнало в постоянна гримаса. Тъмнокафявата му коса бе спретнато подстригана, носеше риза и вратовръзка под червено-бялото си кожено сако. Сакото не отиваше на столовете, помисли си Джейк. Погледът му се прехвърли на Нийл Пилчър, по-нисък и по-тежко сложен, въпреки че и той, при по-подходящи обстоятелства, би могъл да мине за красив. Нийл седеше, нервно си гризеше ноктите и честичко поглеждаше към Еди Маклийн, който се бе вторачил лениво в пространството. Между отегчените му пръсти се мотаеше незапалена цигара.

— Махни това проклето нещо — каза на сина си Томас Маклийн и Джейк видя как момчето небрежно смачка цигарата в дланта си, тютюнът се разпиля между пръстите му и попадна върху дъбовата повърхност на масата като частици засъхнала тор.

— Това е Нийл Пилчър. — Анжела Фонтана представи клиента си на Джейк. — А това е баща му, Лари Пилчър.

Джейк кимна на бледия мъж, чиито очи изглеждаха като увиснали от тежестта на големите торбички, които ги теглеха надолу. Дали тези торбички са били там и преди синът му да изнасили и содомизира петнайсетгодишното момиче, почуди се Джейк, като се опитваше да не мисли за Ким, или за това как би се чувствал самият той, ако тя някога станеше жертва на подобна мръсотия, нито за това, колко щеше да го презира, задето е поел този случай. „Работата ми не е да раздавам справедливост — беше й казал в деня, когато тя дойде да го гледа в съда. — Моята работа е да играя играта според правилата.“ Само дето напоследък имаше моменти, в които Джейк вече не бе сигурен какви бяха правилата.

— Джейк… — казваше Кийт Пийкок.

— Извинявай, какво?

— Тъкмо ти представях бащата на Майк, Лайл Хансен.

— Извинете — каза Джейк и кимна на приличащия на плешив булдог мъж, приведен напред, с кръстосани мускулести ръце. — Предполагам, че трябва да започваме. — Всички очи се извърнаха към него. Покажи ни колко си блестящ, едновременно викаха те. Покажи ни как да отървем трима виновни, неразкайващи се изнасилвачи. Дай ни стратегия и ни покажи пътя. Няма значение, че момичето, което са изнасилили е голямо колкото дъщеря ти, или че дъщеря ти ще те намрази, задето ги защитаваш. Тя така или иначе ще те мрази, за това че разочарова майка й. Затова че наруши обещанието си и разби сърцето на Мати. По дяволите, какво значение има, мислеше си Джейк със слаба усмивка. Тя и сега те мрази.

— Нещо смешно ли има, адвокате? — властно попита Том Маклийн.

Джейк прочисти гърло.

— Извинете. Просто си мислех за нещо.

— Ще бъдете ли така добър да споделите мислите си?

— Всъщност, не. — Джейк се обърна към Анжела Фонтана. — Анжела, как виждаш хода на делото?

— Мисля, че е доста просто — думата на момиче със съмнително минало срещу думата на трима почтени млади мъже, чиито корени могат да се проследят до „Мейфлауър“^[2]. Мислех си, че ти би могъл да държиш встъпителното и заключителното слово пред журито, аз мога да се справя със свидетелските показания на полицейските инспектори и докторите, Кийт ще подложи на кръстосан разпит съдебния експерт, а всичките по ред ще се занимаем с момичето.

— Нещо като онова, което са направили момчетата — отбеляза Джейк.

— Какво казахте? — остро попита Томас Маклийн.

— Просто малко затворнически хумор. — Джейк видя как очите на Анжела се разшириха от изумление, а усмивката мигом изчезна от лицето на Кийт Пийкок.

— Боя се, че не виждам нищо хумористично нито в забележката, нито в ситуацията.

Какво надуто, самодоволно копеле, помисли си Джейк. Томас Маклийн не даваше пукната пара за това нещастно момиче. Той не даваше пукната пара даже и за сина си, освен що се отнася до това, как се отразява поведението му върху неговата репутация. Не, единственият човек, за когото на Томас Маклийн наистина му пукаше, бе самият той. Да ти прилича на някой, когото познаваш, Джейк?

— Чудех се, дали не бихме могли да уточним някои дати — предложи Кийт Пийкок.

Рут Керцер се обади, чу Джейк да казва Мати. Искаше да уточни някои дати с мен.

Какви дати?

— Аз съм свободна следващия понеделник и сряда следобед — отзова се Анжела Фонтана, като погледна календара си.

— Аз не мога в понеделник — обади се Лайл Хансен.

Искаш ли да ми кажеш какво става, Джейк, питаше Мати.

Малко по-сложно е. Не можем ли да го обсъдим когато се прибера вкъщи?

Само че какво толкова имаше да се обсъжда? Той бе взел решението си. Не можеше да отиде в Париж. Не сега. Не и след като Франк Ричардсън ясно му бе дал да разбере, че ако отиде на екскурзията, ще постави партньорството си под въпрос, да не говорим за цялостната му кариера. Не можеше да го направи. Мати нямаше право да го моли за това.

Само дето тя не го бе молила. Сам бе пожелал, фактически я бе молил да я придружи. Тя се бе съгласила против желанието си и той трябваше упорито да се старае, за да заслужи доверието й. Знаеше с какво нетърпение Мати очаква екскурзията, как само споменаването й бе достатъчно да повдигне духа и надеждите й. Знаеше също колко много започна да разчита тя на него през последните месеци и разбираше, че всяко отлагане, колкото и кратко да е, би било твърде дълго. Знаеше, че ако не отидат през април, нямаше да отидат никога и дори Мати да се съгласеше на отлагането, тя никога повече нямаше да вярва на думата му. Самият той вече нямаше да си вярва. Нещо изскочи сега; нещо щеше да изскочи и друг път. Нещо винаги изскачаше за онези, които поставяха собствените си интереси над интересите на останалите. Хора като Томас Маклийн. Хора като Джейсън Харт.

Лошо момче, Джейсън. Лошо момче, Джейсън. Лошо момче, Джейсън.

Лошомомчеджейсън. Лошомомчеджейсън. Лошомомчеджейсън.

Само че сега нещата бяха различни. Той вече не бе човекът, който майка му бе програмирала да бъде. Ценностите му се бяха пренаредили. Докато се преструваше на добър съпруг и баща, действително бе станал такъв и Джейк с изненада откри, че харесва мъжа, на който се правеше. Чувстваше се удобно в неговата кожа, защитен от неговата почтеност. В крайна сметка, Джейк бе разбрал, че лицето, което показваме на външния свят, често е по-истинско от онова, което виждаме в огледалото всеки ден.

Ние сме онези, които се преструваме, че сме.

И, по дяволите, той също с нетърпение чакаше да придружи Мати в Париж. По някое време през последните няколко месеца, докато си градяха плановете и разглеждаха пътеводителите, преструвката бе отстъпила място на истинския ентусиазъм. Така че, наистина ли се канеше да изостави плановете си и всичко, в което се бе превърнал, заради съмнителното удоволствие да го направят партньор в някаква тъпа юридическа фирма? Наистина ли се канеше да пропусне Париж, за да може да участва в едно безсмислено правно съвещание в Чикаго? Искаше ли да загуби уважението на жена си и дъщеря си, само за да може да спечели незаслужено оправдание в съда? Желаеше ли да рискува да загуби всичко, включително и себе си?

— Джейк… — Анжела Фонтана го гледаше очаквателно. Очевидно го бе питала за мнението му. Явно чакаше отговор.

— Извинете — отново каза Джейк. Колко пъти го бе произнесъл откак влезе в стаята?

— Отегчаваме ли ви? — попита Еди Маклийн.

Джейк погледна от Еди Маклийн към баща му, към другите момчета, към техните бащи, към уважаваните им адвокати и пак обратно към Еди Маклийн.

— Всъщност, да — отговори той, стана от стола си и се отправи към вратата.

— Какво? — Джейк чу Кийт Пийкок да ахва през шокирания смях на Анжела Фонтана.

— Какво, по дяволите, става тук? — поиска да узнае Томас Маклийн и заобиколи масата, за да препречи пътя на Джейк към вратата. — Къде си мислите, че отивате?

— Отивам в Париж — каза Джейк, отвори вратата и излезе в коридора. — А вие, сър — добави с усмивка, — можете да си вземете това ваше жалко синче и да вървите по дяволите.

 

 

— Мати? — провикна се Джейк от входната врата. — Мати? Мати, къде си? Мати!

Мати чу гласа му, сякаш в просъница. Опита се да го отпъди, да го изключи. Спеше си така спокойно. Не искаше да я безпокоят нито сънища, нито спомени, нито духове, нито измамни образи. Махай се, промърмори на себе си тя, от устните й излизаше само тих шепот.

— Мати — чу го отново, когато вратата на спалнята се отвори. — Мати?

Спомни си как стоеше над мивката в банята и изтръскваше двайсет смъртоносни хапчета в дланта си, сякаш ръси сол. Тя надзърна през полуотворените си очи и видя красивото лице на Джейк да изниква зад нея.

— Джейк? Какво правиш вкъщи толкова рано?

— Свърших за днес. — Той се засмя. — Всъщност, има всички изгледи да съм свършил завинаги. — И отново се засмя, с някакъв къс, лудешки изблик.

Вдигнала чашата с вода към устните си, тя усещаше вкуса на горчивите хапчета, насъбрани отвътре на бузите й, посипани по езика й и под него.

— Джейк, добре ли си? — Мати приседна с усилие.

— Никога не съм бил по-добре — дойде незабавният отговор. Той се приведе напред и нежно я целуна по челото.

— Не разбирам.

— Е, чакай да видим. Преди около час казах на един клиент да върви по дяволите, казах на Джан Стивънс, че в крайна сметка няма да мога да участвам в Асоциативния комитет по развитие и уведомих Рут Керцер, че няма да говоря на никакви семинари, нито ще домакинствам на вечерни партита, понеже ще ходя в Париж със съпругата си.

За миг Мати остана безмълвна. Видя се как стоеше в банята с уста, пълна с хапчета. Джейк не би я предал, беше казала тя на изплашеното си лице в огледалото. Не би я разочаровал. Но дори и да го направеше, осъзна тя в същия момент и стегна рамене в мълчалива решителност, тя нямаше да легне и да умре. Поне не още. Мати видя отражението си, как изплюва хапчетата в мивката, проследи извитата пътечка, която те поеха по порцелановата повърхност и изчезнаха в канала.

— А какво ще правят със семинара и вечерното парти? — попита тя. — Ще могат ли да намерят някой друг?

— Винаги има някой друг, Мати.

— Но никой като теб — прошепна тя и го докосна по бузата.

Той я взе в ръцете си и се облегна назад към рамката на леглото със затворени очи.

— Разкажи ми за Париж — каза Джейк.

Мати се сгуши в съпруга си.

— Хм, знаеш ли, че повечето парижани са страстни любители на животни? — попита го, а Джейк започна да целува щастливите сълзи, които свободно се стичаха по бузите й. — Че допускат кучета и котки в техните ресторанти и понякога дори им осигуряват места на масата? Можеш ли да си представиш, да седиш редом до котка в изискан ресторант? — Тя се смееше и плачеше едновременно, а думите се примесваха със сълзите й. — Но както обичат животните, те съвсем не са толкова луди по туристите, особено към онези, които не знаят френски. Което няма да ни спре да вършим всички туристически неща — наблегна тя. — Искам да се изкача на върха на Айфеловата кула и Триумфалната Арка. Искам да се разхождам по улиците на Пигал, да се возя с лодка по Сена, всички тези неща, Джейк. И Лувъра, и Ке д’Орсе. И Люксембургските градини. И Нотр Дам и гробницата на Наполеон. Искам да ги видя всичките. — Мати се отдръпна толкова, че да може да погледне мъжа си право в очите. — Толкова се уплаших, когато ти каза, че не можеш да дойдеш, защото разбрах, че колкото и да искам да видя Париж, не желая да го виждам без теб. — Тя млъкна за малко, чудейки се дали е казала твърде много, но не бе способна да спре да говори. — Не можех да си представя да го видя без теб.

Сълзи изпълниха очите на Джейк.

— Не бих ти позволил да го видиш без мен — простичко каза той.

— Обичам те — чу се да казва Мати и отново се сгуши в обятията му.

Обичам те, повториха като ехо стените. Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Обичам те. Обичам те. Обичам те.