Джой Филдинг
За първи път (33)

33

Мати седеше в инвалидната си количка на кухненския балкон и гледаше как дъщеря й плува. Бе хладно, по-хладно от обичайното за късния септември и облаци пара се издигаха от затопления басейн. Очите на Мати следваха грациозната извивка на ръцете на Ким, когато те разсичаха водата, дългото й, гъвкаво тяло, придвижвано напред от силното изтласкване на краката, тъмнорусата коса, свободно стелеща се зад главата й. Прилича на красива малка русалка, помисли си Мати и си представи как самата тя плува редом до дъщеря си. Потръпна.

— Студено ли ви е, госпожо Харт? — попита един глас някъде зад нея.

— Малко — с голямо усилие успя да изплюе думите тя. И незабавно почувства един кашмирен шал да покрива раменете й. — Благодаря ти, Аврора — прошепна, но не бе сигурна дали дребничката мексиканка, която Джейк бе наел за прислужничка в началото на лятото, я чу. Напоследък гласът й бе твърде слаб и нисък. Всяка дума бе мъка. От страна на всички. Тя се мъчеше да говори, за да не се задави от собствените си мисли; другите около нея се мъчеха да я чуят, да разберат какво се опитва да каже.

— Хайде, Джордж, влез — извика Ким на пъргавото кученце, което тичаше напред-назад покрай басейна, докато тя плуваше. — Водата наистина е топла.

Джордж й отказа с лай и изтича нагоре по стълбите на балкона. Той скочи в скута на Мати и я близна по лицето. Не е трудно да се разбере какво иска да каже, помисли си Мати и почувства влажния му език на устните си, а Ким щастливо им помаха от басейна и отново заплува.

— Не, не — каза Аврора, взе кученцето от скута на Мати и го сложи на кедровите дъски. — Не бива ближе госпожа Харт по устните.

— Всичко е наред, Аврора — опита се да каже Мати, но вместо това се разкашля, а кашлицата премина в отчаяни усилия да си поеме въздух. През отминалите месеци в случаи като този, когато се бореше да вкара малко кислород в дробовете си, ръцете на Мати биха се размахвали във въздуха, но сега, изпосталели, те висяха безжизнено, с изкривени пръсти, прилежно прибрани в скута й. Движеше се само главата й. Тя яростно се мяташе върху раменете, в синхрон с всяко мъчително вдишване.

— Всичко е наред. Вие сте добре — уверено повтаряше Аврора. Тя вече не изпадаше в паника при тези епизоди, очите й стояха приковани в очите на Мати, докато спазмите не преминеха. — Добре сте — повтори и изтри със салфетка сълзите от лицето на Мати, приглади назад косата й, потупа безполезните й ръце, лежащи върху също толкова безполезните й крака. — Желаете ли нещо за пиене? Вода или сок?

— Вода — произнесе Мати, но само първата сричка се чу ясно, втората изчезна, подобно парата от басейна в студения въздух.

Веднага щом Аврора влезе в кухнята, Джордж скочи обратно в скута й и два пъти я близна по устните, преди езикът му нетърпеливо да се навре в лявата й ноздра. Мати се засмя и кученцето се намести удобно в нея. То топлеше студените й ръце с косматото си малко тяло, сякаш й бяха сложили вълнени ръкавици. Какво гласеше старата поговорка? Щастието е едно топло кученце? Схванали са го много вярно, удиви се Мати, докато наблюдаваше кученцето, което затвори очи и моментално заспа. Всичко, което се искаше от нея, бе само да му осигури удобно място, където да се сгуши и то я обичаше. Безусловно.

И тя го обичаше, осъзна с не по-малко удивление. След всички тези години, през които отказваше дори да помисли да допусне куче в къщата, тя бе напълно сразена и влюбена до уши. Сладко бебче, мислеше си и болезнено й се искаше да го погали.

— О, не, махни се — каза Аврора и прогони Джордж от нея, преди Мати да успее да протестира. Прислужницата повдигна чашата с вода до устните й. Мати отпи една малка глътка и я усети как трудно се процежда в гърлото й. — Пийнете още малко — посъветва я Аврора.

Мати поклати глава, въпреки че бе още жадна. Но колкото повече пиеше, толкова повече й се ходеше по малка нужда, а тя бе започнала да се страхува от природните си нужди. Много неща мразеше в тази болест, но най-много ненавиждаше начина, по който болестта постепенно й открадна всичко, което някога приемаше за дадено: нейната подвижност, свобода, интимност и най-жестокото — нейното достойнство. Вече не можеше дори да иде сама до банята. Имаше нужда от някой да я заведе там, да я извади от инвалидната количка, да я събуе, да я сложи на тоалетната чиния и да я избърше, когато свърши. Аврора бе божи дар. Тя вършеше всичко това, без да се оплаква. Както и Ким, и Джейк, когато Аврора имаше почивен ден. Но Мати не искаше дъщеря й да й бъде медицинска сестра, нито съпругът й да й бърше задника. „Трябва да се храниш и да пиеш — повтаряха й всички. — Трябва да си поддържаш силите.“ Но Мати вече се бе уморила да бъде силна. Какъв смисъл имаше да бъдеш силен, когато трябва да те хранят и носят, и да ти бършат задника? Тази насилствена инфантилност й бе дотегнала. Това можеше да се проточи с години, а тя не искаше да я запомнят по този начин. Достатъчно. Искаше да умре с някакво поне подобие на достойнство.

Време беше.

— Бр-р-р — изписка Ким, излезе от басейна и се уви няколко пъти с огромните пурпурни хавлии. — Като излезеш е много студено. — Джордж моментално се намери в краката й и взе да ги ближе по пръстите. — Е, какво ще кажеш? — попита Ким и изтича нагоре по стълбите. Джордж я следваше по петите. — Петдесет дължини. Доста добре, а?

— Не се претоварвай — бавно и тихо произнесе Мати.

— Няма. Ако пак се вманиача, ще спра. Обещавам.

Мати се усмихна. Слава богу, дните, в които тя сама се наказа да работи по два часа на ден, както и наблюдаването на всичко, което яде, бяха отминали. Ким бе преместена в ново училище и бе стартирала обещаващо. Тя продължаваше да се вижда с Розмари Коликос веднъж седмично, както и Джейк. Понякога отиваха при нея заедно. Ким и баща й с всеки изминал ден ставаха все по-близки.

Време беше.

— Кога е мачът? — попита Мати, а Ким се напрегна, за да я чуе.

— Мисля, че татко каза в седем. — Тя си погледна часовника. — Предполагам, че трябва да започна да се приготвям. Почти пет часа е. Искам да си измия косата преди да тръгнем.

Мати кимна:

— Върви. Приготви се.

Ким се наведе и целуна майка си по кокалестата скула. Мати почувства бузата на дъщеря си мека и студена.

— Знаеш колко много те обичам, нали? — попита Мати.

— И аз те обичам — каза Ким, сграбчи Джордж и се втурна вътре, преди Мати да успее да каже още нещо.

— И ние влиза вътре — обади се Аврора, завъртя количката на Мати и я вкара в кухнята.

А ако не искам да се прибирам, почуди се Мати, но разбираше, че е безполезно да протестира. Правото й да взема решения бе узурпирано, както и правата, дадени й от природата. Каква полза има от избора, ако не можеш да действаш според него? Мати не обвиняваше Аврора. Никого не обвиняваше. Вече не се изненадваше от добронамерената нечувствителност на околните. Вече не се сърдеше. Каква полза имаше да се сърди човек?

Това, което й се случваше, не бе по ничия вина, нито на майка й, нито на нея, нито на Бог. Ако изобщо имаше Господ, реши Мати, Той не би пожелал това състояние за нея. Нито би направил нещо да го облекчи. След като месеци наред безпомощно наблюдава как тялото й постепенно губи килограми и изнемощява, как плътта й се отпуска и чертите й се изострят и разкривяват, сякаш е затворена в зала със смешни огледала, тя най-накрая се предаде на онова състояние, което Томас Харди някога описа като „вселенско безразличие“. Дали беше Харди или Камю? Мати бе твърде уморена, за да си спомни.

Беше толкова уморена.

Време беше.

Бе най-доброто възможно време. Бе най-лошото възможно време, безмълвно изрецитира. Чарлз Дикенс. Тук нямаше съмнение.

Най-лошата година в живота й.

Най-добрата година в живота й.

Последната година в живота й.

Време беше.

— Здравей, скъпа, как си? — Джейк влезе от хола в кухнята, а Аврора заключи плъзгащата се врата.

Мати се усмихна, както правеше винаги, когато гледаше към съпруга си. През последните месеци бе загубил няколко килограма, косата му се бе прошарила, странични ефекти от коварната й болест, но все още успяваше да изглежда красив, както винаги, дори още повече, ако това изобщо е възможно. Той твърдеше, че загубата на тегло и белите коси се дължат на връщането му на работа. Не че се върна в „Ричардсън, Бъкли и Ланг“, но през лятото го каниха за консултант по няколко трудни случая и се свърза с няколко млади адвокати, ренегати като него, които мислеха да открият собствена фирма някъде след първи януари. Не проявявам интерес, беше им отвърнал Джейк, с аргумента, че е доволен да работи извън кабинета си, вкъщи. Но Мати не можеше да не забележи пламъка в очите му винаги когато говореше с тях и знаеше колко му липсва рутинната ежедневна работа. Колко дълго щеше да го задържа? Какво още можеше да направи за нея, което да не бе направил вече? Тя дори не можеше вече да го докосне, помисли си в момента, в който Джейк се наведе и долепи устни до нейните.

Време беше.

Всичко си идваше на мястото. Частният детектив, когото Джейк бе наел да издири брат му, бе изпратил няколко обнадеждаващи доклада. Изглежда имаше трима Никълъс Харт на съответната възраст и с общото описание на Ник — един във Флорида, един в Уисконсин и един в Хаваи. Възможно бе някой от тях да е братът на Джейк, но дори и да не бе така, първите стъпки бяха направени. Нямаше нужда Мати да стои и да гледа как Джейк пресича финиша. Той вече бе победил, помисли си тя, наслаждавайки се на вкуса на устните му, останал върху нейните.

— Следващата седмица се открива нова фотографска изложба в „Пенд Файн Артс“ — съобщи й Джейк и седна на кухненския стол, така, че да бъде на едно ниво с нея. — Мислех си, че можем да отидем следващата събота и да вземем Ким с нас.

Мати кимна. Джейк бе заменил унищожената фотография на Рафаел Голдчейн. Ким му плащаше по десет долара на седмица от джобните си пари. В резултат на това тя придоби почти собственическо чувство към картината и започна да изгражда истински интерес към фотографията.

— Мислех си, че можем да купим на Ким нов фотоапарат — говореше Джейк, сякаш четеше мислите й. — Старият е твърде елементарен.

Мати отново кимна.

— О, боже, млякото почти е свършило — съобщи Аврора, взе кутията от хладилника и я разклати.

— Ще купя по-късно — предложи Джейк.

— И малко ябълков сок — добави Аврора.

— Ще ги купя след мача.

Той вършеше толкова много, помисли си Мати. От толкова неща се отказа. Хъни. Кариерата си. Последната година от живота си. Всичко заради нея. Не можеше да иска от него да се отказва от още неща.

Време беше.

— Имаш ли някаква представа колко те обичам? — попита го Мати. — Имаш ли някаква представа колко радост внесе в живота ми?

— А имаш ли представа колко радост внесе ти в моя? — попита я на свой ред той.

Някой звънна на вратата.

— Това е Лайза — каза Мати.

Аврора се отправи към вратата, а кучето се втурна надолу по стълбите и се разлая в краката й.

— Как е Мати днес? — чу да пита Лайза, когато Джейк мина през хола да я посрещне.

— Изглежда малко потисната — чу да казва Джейк. — Може би не трябва да излизам.

— Глупости — изхриптя Мати, но от усилието последва ужасна серия от спазми, които престанаха, едва когато Джейк обеща да не си променя плановете. — Изглеждаш великолепно — каза тя на Лайза и наистина се възхити на новата къса прическа на приятелката си, почуди се как ли би изглеждала самата тя с тази строго геометрична прическа и се опита да си спомни последния път, когато беше на фризьор.

— Благодаря — отвърна Лайза, бръкна в чантата си, извади апарата за мерене на кръвното налягане и обви лентата около ръката на Мати, сякаш всичко това бе така естествено, както здрависването. — Ти самата изглеждаш доста добре.

— Благодаря — отговори й Мати. Нямаше смисъл да спори. Тежеше по-малко от четирийсет и пет килограма, кожата й беше толкова тънка, че бе станала почти прозрачна, а тялото й бе сгърчено на фльонга. Но всички упорито продължаваха да я убеждават, че е красива, сякаш състоянието й я бе лишило от възможността сама да преценява и да различава желано от действително. — Благодаря — повтори Мати. Защо да не повярва, че все още е красива? Какво лошо имаше да се преструва, че вярва?

— Говорих със Стефани и Пам и решихме, че не е лошо да си направим едно парти другия месец. Как ти звучи дванайсети октомври?

— Чудесно — отговори вместо нея Джейк.

— Чудесно — каза Лайза, заслушана в звука от кръвта на Мати, течаща по вените й. — Ще съобщя на другите. Ще те уведомим за времето и мястото. — Тя свали слушалката в скута си, разхлаби лентата около ръката й. — Всичко тук изглежда наред — увери я, макар че очите й казваха друго. — Е, чу ли последните новини за бившия на Стефани? — Мати поклати глава. — Знаеш, че взе да шуми за попечителство, когато разбра за Енок.

— Мисля, че е по-добре да ви оставя сами, докато свърша едно-друго в кабинета си — намеси се Джейк, целуна Мати по челото и излезе от стаята.

Лайза продължи, без да спира:

— Е, Стефани трябваше да мине през цялата тази помия. Оказа се, че това лайно водело нещо като двойствен живот.

През следващите четирийсет и пет минути Мати слушаше, докато Лайза я осведомяваше за всички невероятни и пошли детайли и я запознаваше с последните клюки за известни и неизвестни на нея хора. Тя научи кой с кого се среща в света на славата, кои нови филми са се издигнали на върха и кои са се оказали ужасно разочарование, кои актриси са си направили силиконови импланти и кой от застаряващия елит на Холивуд скоро се е подложил на козметична операция.

— Повярвай ми — припя Лайза с тон на знаеща. — Всяка жена над четирийсетте, която няма бръчки, е претърпяла козметична операция.

Мати се засмя. Знаеше, че няма да доживее лукса да се притеснява от такива незначителни неща. Какво не би дала да има няколко бръчки! Какво не би дала да се превърне в сбръчкана стара чанта.

— Май се е появила някаква страхотна нова книга. Забравих заглавието — каза Лайза, — но съм го записала някъде и ще ти я донеса следващия път. Искаш ли още нещо? — попита тя и си погледна часовника, а Мати погледна към часовниците на отсрещната стена. 6:05 и 6:07. Избирай си.

И в двата случая, време беше, помисли си Мати.

— Искам да повикаш майка ми — произнесе бавно, но ясно. — Искам да я помолиш да намине. Довечера.

Лайза тутакси намери бележника на Мати в чекмеджето до телефона и се обади на майка й.

— Ще дойде след около час — каза тя, след като затвори телефона.

— Кой ще дойде след час? — Ким влезе в кухнята, изкъпана и преоблечена, дългата й коса висеше свободно под шапката на „Чикаго Къбс“.

— Тръгваш за Ригли Фийлд ли?

— Това определено е нашата година — засмя се Ким. — Кой ще дойде след час? — повтори тя.

— Баба ти.

— Баба Вив? Защо? — В сините й очи се мярна загриженост.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Джейк, след като се присъедини към жените в кухнята.

— Може би не трябва да ходим — предложи Ким.

— Има ли нещо? — попита Джейк.

— Майката на Мати ще дойде — каза Лайза.

— Чудесно. Какъв е проблемът, Кими?

— Мамо? — обади се Ким. — Има ли проблем?

Мати вдигна лице към мъжа си и дъщеря си, очите й бяха като ненаситен обектив на фотоапарат, запечатваха снимка след снимка, умът й препускаше назад във времето и разкриваше спомен след спомен — първият път, когато бе видяла Джейк, първият път, когато правиха любов, първият път, когато взе в ръце своето красиво момиченце.

— Толкова много ви обичам и двамата — ясно произнесе тя. — Моля ви, винаги помнете колко много ви обичам.

— И ние те обичаме — меко каза Джейк и нежно я целуна по устните. — Няма да закъсняваме.

— Ти си чудесен мъж, Джейк Харт — прошепна на ухото му Мати, наслаждавайки се на вкуса му, на аромата му, на допира му.

Ким се приближи, наведе се и обгърна с ръце майка си, като че ли тя бе майката, а Мати детето.

— Бъди търпелива с баща си — каза й Мати, преди дъщеря й да успее да каже нещо. — Моля те, опитай се да приемаш онова, което го прави щастлив.

Ким погледна право в очите на майка си. Сякаш разбра. Сякаш знаеше.

— Ти си най-добрата майка, която някой някога е имал — каза толкова тихо, че само Мати да я чуе.

— Моето красиво бебче. — Мати притисна лице в косата на дъщеря си, наслаждавайки се на плътността й, на усещането по кожата си.

— Върви, миличка — нежно я отпрати тя. — Време е.

— Обичам те — каза Ким.

— Обичам те — повтори Джейк.

Обичам ви, безмълвно извика след тях Мати. Гледаше ги как изчезват, а образите им завинаги се отпечатаха в душата й. Грижете се един за друг.

— Казахте ли нещо, госпожо Харт? — попита Аврора.

Мати поклати глава, когато Аврора се приближи с купичка току-що приготвена супа.

— Пилешка супа. Много полезна за вас. — Прислужницата повдигна една лъжица към Мати.

— Аз ще направя това, Аврора — каза Лайза и взе купата от Аврора. — Защо не си идеш вкъщи? Аз ще остана с Мати, докато майка й дойде.

— Сигурна ли сте? — поколеба се Аврора и погледна към Мати.

— Върви — каза й Мати. — И благодаря ти, Аврора. Благодаря ти за всичко.

— Ще се видим утре.

— Довиждане. — Мати я проследи с поглед. Още една снимка в албума на душата й.

— На ред е супата — обади се Лайза, щом останаха сами и приближи лъжицата до устните й. — Ухае много приятно.

— Благодаря ти — каза Мати и отвори уста като малко птиче. Усети топлото гъделичкане на течността, която се спусна по гърлото й. — Благодаря ти за всичко.

— Не говори. Яж.

Мати позволи на приятелката си да й даде лъжичка по лъжичка останалата част от супата, докато и капка не остана.

— Някой е бил гладен — отбеляза Лайза, борейки се с усмивката си.

— Ти си добра приятелка — каза й Мати.

— Имаме богат опит — припомни й Лайза. — От дълго време сме приятелки. Трябва да има, колко — над трийсет години?

— Трийсет и три — уточни Мати. И след миг замислено добави: — Помниш ли кога се срещнахме за първи път?

На Лайза й трябваше малко време.

— Не — виновно поклати глава тя. — А ти?

Мати се засмя.

— Не.

И двете се засмяха.

— Помня само, че ти винаги си била тук — просто каза Мати.

— Обичам те — каза й Лайза. — Знаеш това, нали?

Мати знаеше.

— И аз те обичам — каза тя.

 

 

— Благодаря ти, че дойде — каза Мати на майка си. Явно майка й бе положила значителни усилия за външността си. Носеше светлолилава блуза, втъкната в гладки сиви панталони, устните й бяха покрити с леко червило и извити в нелека усмивка.

— Как се чувстваш? — попита я майка й, шарейки неуморно с очи из спалнята, докато не забеляза малкото кученце, свито в краката на Мати на леглото. — Изглеждаш добре.

— Благодаря. Ти също.

Майка й неловко я потупа по косата.

— Изглежда, Джордж си е намерил приятелка.

— Мисля, че тук му харесва.

Майка й се пресегна и потупа кученцето по гърба. То незабавно се преобърна, показа коремчето си, изви предните си лапи в дъга, подканяше я да се приближи, молеше я за още. Колко ясно се изразява, почуди се Мати, докато наблюдаваше как майка й го търка по нежното коремче. Без всякакво усилие ти дава да разбереш желанията му.

— Хубаво беше да видя отново Лайза — говореше майка й. — Удивително е. Има абсолютно същата физиономия, както когато беше на десет години.

— Тя никога не се променя — съгласи се Мати, осъзнавайки колко удобно бе това.

— Трудно е да си я представи човек като сериозен лекар.

— Това е всичко, което някога е искала да бъде — припомни си Мати. — Когато Лайза играеше на доктор, тя го правеше сериозно.

Майка й се засмя.

— Звучиш много по-добре — отбеляза тя с явно облекчение. — Гласът ти е хубав и силен.

— От време на време — каза Мати.

— Затова е важно да не се предаваш и да не губиш надежда.

— Няма надежда, майко — колкото се може по-нежно възрази Мати.

Майка й се стегна, отдръпна се от леглото, върна се при прозореца. Тя се втренчи, без да вижда, в сгъстяващата се тъмнина.

— Дните стават по-къси.

— Да, така е.

— Предполагам, че скоро ще затваряте басейна.

— След няколко седмици.

— Ким твърди, че е станала доста добра малка плувкиня.

— Ким се справя добре с каквото си пожелае.

— Да, така е — съгласи се майка й.

— Ще я пазиш, нали? Ще гледаш да е добре?

Тишина.

— Майко…

— Разбира се, че ще я пазя.

— Тя много те обича.

Майка й вдигна поглед към тавана, брадичката й трепереше, бе прехапала горната си устна.

— Видя ли каква снимка ми направи с всичките ми кучета?

— Хубава снимка — призна Мати.

— Мисля, че наистина има талант. Мисля, че това е нещо, в което си струва да постоянства.

Мати тъжно се усмихна.

— Аз мисля, че сега трябва да ме изслушаш.

— Смятам, че трябва малко да поспиш — настоя майка й. — Изморена си. Малко почивка ще ти дойде много добре.

— Майко, моля те, изслушай ме. Време е.

— Не те разбирам.

— Мисля, че ме разбираш.

— Не.

— Моля те, майко. Ти ми обеща.

Тишина.

После:

— Какво искаш да направя?

Мати затвори очи.

— Благодаря ти — прошепна тя и въздъхна дълбоко. Отвори очи и погледна към банята. — Шишенцето с морфин е в аптечката. Искам да стриеш двайсет таблетки и да ги смесиш с вода, после да ми ги даваш малко по малко, докато ги глътна всичките.

Майка й ахна, затаи дъх и не каза нищо.

— След това, може би ще поседиш малко с мен, докато заспя. Ще направиш ли това?

Майка й бавно кимна, зъбите й тракаха, сякаш й беше студено.

— В аптечката?

— Има лъжица до мивката. И чаша — подвикна след нея Мати, макар че гласът й отслабваше. Каза си безмълвно една молитва, но никакви конкретни думи не се оформиха, дори в ума й. Правеше каквото трябва.

Свърши времето за колебание.

Време беше.

Внезапно майка й се озова до леглото, с шишенце морфин в едната ръка и чаша вода в другата.

— Лъжицата — напомни й Мати.

— О, да. — Вив сложи чашата и шишенцето на нощното шкафче до Мати. После се върна в банята, с бавни и насечени движения, като автомат. Взе лъжицата и още по-бавно се върна при леглото, сякаш бе навита играчка, чиято пружина отслабваше.

— Всичко е наред — каза й Мати. — Ще върнеш всичко на мястото му за няколко минути. Никой никога няма да разбере.

— Какво ще им кажа? Какво ще кажа на Джейк и Ким, когато се върнат?

— Истината — че съм добре и спя.

— Не мисля, че мога да направя това. — Ръцете на Вив трепереха толкова силно, че трябваше да стисне с две ръце лъжицата, за да не я изтърве.

Изглежда почти, сякаш се моли, помисли си Мати.

— Можеш да го направиш — настоя тя. — Трябва.

— Не зная. Не мисля, че бих могла.

— По дяволите, мамо. Правиш го за твоите животни. За тях разбираш, че не можеш да ги оставиш да страдат.

— Това е различно — умоляваше я майка й. — Ти си моя плът и кръв. Не мога да направя това.

— Да, можеш — настоя Мати, очите й принуждаваха майка й да я гледа, посочиха й нощното шкафче до леглото, заповядаха на ръцете й да оставят лъжицата и да отворят шишенцето с морфина.

— Зная, че не бях много добра майка, Марта — каза Вив, а сълзите й подчертаваха дълбоките червени петна на бузите. — Зная какво разочарование бях за теб.

— Не ме разочаровай сега.

— Моля те, прости ми.

— Всичко е наред, мамо. Всичко е наред.

— Прости ми — повтори майка й, дръпна се от нея и се отдалечи от леглото. — Но аз не мога да направя това. Не мога. Не мога.

— Мамо?

— Не мога. Толкова съжалявам, Марта. Просто не мога.

— Не! — проплака Мати, когато майка й се втурна навън от стаята. — Не, не можеш да ме изоставиш. Не можеш да направиш това. Моля те. Моля те, върни се. Върни се. Трябва да ми помогнеш. Трябва да ми помогнеш. Моля те, майко, върни се. Върни се.

Мати чу входната врата да се отваря и затваря ужасно категорично.

Майка й си бе отишла.

— Не! — изпищя Мати. — Не! Не можеш да си отидеш. Не можеш да ме оставиш. Трябва да ми помогнеш. Трябва да ми помогнеш.

Тогава се разкашля и задави, взе да се мята в леглото, като риба на дъното на рибарска лодка, тялото й безполезно се гърчеше, а кучето лаеше все по-тревожно до нея.

— Помощ — викаше Мати на празната къща. — Моля ви, някой да ми помогне.

Тя се метна към масичката, преобърна чашата с вода и шишенцето, те паднаха на земята, а собственото й тяло се търкулна след тях. Приземи се с глух болезнен звук на лявото си рамо и устата и носът й се изпълниха с вкуса на килима, а до нея кученцето скимтеше.

Стори й се, че лежа така цяла вечност, но накрая въздухът бавно се върна в дробовете й. Кученцето лежеше до пулсиращото й рамо и от време на време близваше лицето й с нетърпеливото си езиче. Морфинът лежеше на половин метър от носа й, но тя не можеше да го достигне. Ала дори и да можеше, каква полза, щом не бе способна да отвори шишенцето? Мати погледна към прозореца, към тъмнината отвън. Искаше тъмнината да е в стаята, умоляваше я да я обгърне, да спре веднъж завинаги страданията й. Тогава чу по стълбите да се приближават стъпки.

Отвори очи.

— О, боже, Марта — проплака майка й, взе я в ръце и я залюля като бебе. — Толкова съжалявам. Толкова съжалявам.

— Ти се върна — прошепна Мати. — Не ме изостави.

— Исках.

— Но не го направи.

— Отворих входната врата. Чух те да плачеш. Исках да си тръгна, но не можех — каза майка й. Дъхът й трептеше в пространството помежду им. — Хайде да те върнем в леглото. — Тя успя някак да вдигне Мати от пода и да я качи обратно в леглото й.

Нареди възглавниците около главата на Мати и й оправи чаршафите. После бавно, безмълвно, вдигна чашата от пода и я отнесе в банята. Мати чу шум от течаща вода и видя майка си бавно да се завръща в стаята с чаша вода в ръка. Тя постави чашата на нощното шкафче до леглото, наведе се, взе шишенцето от пода, отвори го и бързо разтроши с лъжицата двайсет таблетки, които разтвори във водата. После обхвана с ръце главата на Мати, приближи чашата до устните й и нежно насочи разтвора към устата й.

Беше горчиво и Мати го преглъщаше с усилие. Вкусът на тъмнината, помисли си тя, докато го поемаше. Продължи бавно и решително, течността се отцеждаше от чашата, докато вътре не остана нищо.

— Благодаря ти — прошепна, когато майка й върна чашата на нощното шкафче, после неочаквано намести тялото си до това на дъщеря си и положи главата й върху силно биещото си сърце.

— Обичам те, Мати — каза тя.

Мати затвори очи, успокоена от съзнанието, че майка й ще остане с нея, докато заспи.

— За първи път ме наричаш така.

Известно време Мати лежа спокойно в ръцете на майка си, но постепенно въздухът около нея започна да се върти и тя усети ръцете и краката й да се разгъват и отпускат. Пръстите й се изправиха и свиха и скоро ръцете й се размахаха пред нея, а краката й ритаха отзад. Плувам, помисли си Мати с тих смях. Плуваше от тъмнината към светлината, а майка й я гледаше, осигуряваше й безпрепятствен път.

Мати си мислеше за Джейк и Ким, колко бяха красиви, колко много ги обичаше. Прати им въздушни целувки, после леко се плъзна зад един облак и изчезна.