Джой Филдинг
За първи път (21)

21

— И така, какво мислите за статията в списание „Чикаго“?

Джейк погледна за миг списанието на бюрото си и после отново красивата млада жена, седнала насреща му. Казваше се Алана Избистър.

— Уозбистър — пошегува се тя, когато ги представиха. — Разведена съм.

Определено покана, прецени Джейк, усмихна се и посочи на репортерката от списание „Нау“ двата тъмносини стола пред бюрото си. Преди около година той би й отговорил с нещо също толкова остроумно и изкусително, случайна забележка, от която тя вероятно щеше да падне. Дори и преди шест месеца, когато той беше на върха на връзката си с Хъни, пак щеше да се изкуши да й отговори. Днес обаче нямаше енергията, силата и даже желанието да преследва нещо по-сложно от предварителното интервю, за което го бе помолила, така че просто се усмихна и й отговори на въпроса.

— Мисля, че статията е прекалено ласкателна — каза Джейк.

— Портретът не е справедлив към вас. — Пълните устни на Алана Избистър, с цвят на кафе, се нацупиха предизвикателно.

Джейк избута списанието настрани. Снимките му го караха да се чувства неудобно. Бяха такава измама. Всеки път, когато погледнеше някоя като тази, на корицата на списание „Чикаго“, на която бе натруфен в подходяща за един адвокат сива фланела, всяко косъмче на мястото му, включително няколко артистично подредени кичура на челото му, с приятна усмивка, внимателно подбрана да издава скромна увереност, синьото на очите му, подчертано от синята вратовръзка, той получаваше пристъп на абсолютно и чисто отвращение. „Джейк Харт, великият защитник“ провъзгласяваше огромното заглавие. „Великият преструван“ беше по-подходящо.

— Вашият главен редактор каза, че имате предвид нещо по-различно — започна Джейк и крадешком хвърли поглед на малкия електронен часовник върху голямото си дъбово бюро. Беше вече два и петнайсет. След по-малко от час трябваше да вземе Ким от училище и да я откара при нейния терапевт. После трябваше да вземе Мати от къщи, да идат двамата да вземат Ким след сеанса и всички заедно щяха да идат да видят майката на Мати — посещение, от което Джейк се боеше толкова, колкото и Мати. Знаеше, че то ще я разстрои, а когато Мати се разстройваше, състоянието й изглежда се влошаваше. Тя се нуждаеше от подкрепата му повече от всякога и му трябваше малко време да остане насаме, за да се подготви за следобеда, който без съмнение се очертаваше доста труден. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да губи ценно време в разговори с репортерка от някакво глупаво авангардно списание, без значение колко е популярното или колко несъмнено красива бе въпросната репортерка.

Джейк се беше съгласил на предварителна среща с тази жена от „Нау“, само защото силните във фирмата, същите, които мислеха дали да го направят пълноправен партньор, демонстрираха настойчивото си желание той да продължи да съдейства на пресата. Парите не могат да купят този вид публичност, казаха му те. Няма значение какво пишат за теб, стига правилно да изпишат името на фирмата.

— Ние смятаме, че читателите биха искали да ви опознаят в по-личен план — каза Алана Избистър, подви дългата си права коса зад едното ухо и трепна с черните си от спиралата мигли. — Толкова много е писано за Джейк Харт, адвокатът — между другото, поздравления за спечелването на делото Бътлър — но почти нищо не е писано за Джейк Харт, човекът.

— Госпожо Избистър…

— Уозбистър. — Тя се засмя и посочи пръста си без халка.

— Уозбистър — повтори той.

— Наричайте ме просто Алана.

Джейк кимна. Флиртуването винаги ли беше толкова уморително? Може би просто се нуждаеше от добър сън. През шестте седмици, откакто се върна в леглото на Мати, той рядко спеше през цялата нощ, без прекъсване. Мати все се въртеше и кашляше, скачаше задъхана в леглото, понякога посред нощ падаше на път за банята. Той ставаше и я прегръщаше, уверявайки я, че така и така е бил буден. Говореха по няколко минути, мъчейки се отново да се почувстват удобно. Отначало му беше трудно да се преструва на бодър, да се преструва, че му е интересно, да се преструва, че не му пречи да лежи буден по цели часове през нощта. Но скоро откри, че й разказва за деня си, обсъжда с нея нарастващото си разочарование от политиката на фирмата, разсейваше я с разкази за минали съдебни подвизи. Понякога някой проблем в работата нарушаваше съня му и той откриваше, че лежи там в очакване Мати да се събуди, за да могат да го обсъдят. Друг път, когато никой от тях не можеше да заспи, те правеха любов. След това той си мислеше за другия мъж, с който тя се бе ангажирала, дали изобщо Мати си мислеше за него, дали, ако нещата бяха различни, щеше да предпочете да бъде с него. Такъв род лична информация ли търсеше списание „Нау“?

— В действителност, аз не съм толкова интересен извън съдебната зала — възрази Джейк. — Интересна е работата ми, не аз.

Алана Избистър се огледа скептично наоколо.

— Някак се съмнявам в това. Мъж, който окача картина на печен картоф на стената зад себе си, е мъж, с който трябва да се съобразяваш.

— Жена ми избира всяко произведение на изкуството в тази стая. — Джейк с изненада откри горда нотка в гласа си.

— От колко време сте женени?

— Шестнайсет години.

Ти се ожени за мен, защото бях бременна, чу той Мати да се намесва. Отслужи си срока. Освободен си предсрочно за добро поведение. Няма нужда да оставаш повече тук.

— Забележително — каза Алана Избистър, играейки си с малкия касетофон в скута й. — Нямате нищо против да го включа, нали?

Джейк сви рамене и потупа сивия телефон на бюрото си. Беше обещал на Хъни да се обади до три часа.

Нямам нужда от детегледачка, продължи Мати, без подкана. Имам нужда да бъда с някой, който ме обича. Това, от което нямам нужда, е да съм с някой, който обича другиго.

Той знаеше, че Хъни се опитва да прояви разбиране относно решението му да не се виждат следващите няколко месеца, но трудно понасяше насилствената им раздяла. Както и той, увери я, макар че определено не му липсваха проклетите котки.

Ако не можеш поне да се преструваш, че ме обичаш, аз не те искам тук, настояваше Мати. Би ли могъл да направиш това, Джейк? Би ли могъл да се преструваш, че ме обичаш?

Той не й отговори. Вместо това прогони страховете и съмненията си и я придружи нагоре по стълбите към нейната спалня, позволи на инстинкта да вземе превес над разума, отказа се да мисли повече върху това.

— Извинявайте. Казахте ли нещо? — попита Джейк, докато наблюдаваше как Алана Избистър кръстосва дългите си, добре оформени крака под късата черна поличка.

— Питах дали е имало и други като вас в дома ви.

На Джейк му трябваха няколко секунди да разбере въпроса.

— По-големият ми брат почина — отвърна с равен глас той. Какво общо имаше семейната му история? Това бе дори още по-голямо натрапване от въпросите за брака му. Ако тя така разбираше личното опознаване, то той не желаеше да участва. — Не съм виждал по-младия си брат от почти двайсет години.

Алана Избистър се приведе напред в стола си, като подчерта огромния си бюст.

— Я виж, това е много интересно. Разкажете ми повече.

— Няма нищо за разказване. — Джейк направи всичко възможно да не се поддава на неприятното чувство, което бе започнало да го обхваща. Стига правилно да изпишат името на фирмата, напомни си той. — По-големият ми брат загина при инцидент с лодка, когато беше на осемнайсет години. По-малкият ми брат и аз просто изгубихме връзка, след като напуснах дома си.

— А на колко години бяхте, когато напуснахте дома си?

— Седемнайсет.

— Става още по-интересно.

— Всъщност не. — Джейк стана, разходи се до лавиците с книги зад бюрото, преструвайки се, че търси нещо конкретно.

— Къде отидохте, след като напуснахте дома си?

— В продължение на няколко години живях под наем в един партерен апартамент на Карпентър стрийт. Ужасна малка стая, но аз я обичах.

— Как се издържахте?

— Работех на три места — обясни Джейк и извади от етажерката една книга по наказателно право. — Сутрин разнасях вестници, след училище работех в един магазин за компютри, а през уикендите се занимавах с телемаркетинг.

— А родителите ви? Какво мислеха те за това?

— Трябва да питате тях — ядосано каза Джейк, докато заобикаляше бюрото, яката на бледосинята му риза се беше впила в адамовата му ябълка и заплашваше бавно да го удуши. — Госпожо Избистър…

— Алана.

— Госпожо Избистър — повтори той и се покашля в дланта си, — не мисля, че това интервю ще се получи. — И той й посочи вратата с леко движение.

Алана Избистър незабавно се изправи, опитвайки се да задържи касетофона в ръка и в същото време да изпъне късата пола върху слабите си бедра.

— Не разбирам. Обидих ли ви с нещо?

— Не е заради вас. Заради мен е. Просто не се чувствам удобно да обсъждам личния си живот.

— Джейк… — каза тя.

— Господин Харт — поправяй я той и видя как зелените й очи трепнаха в учудване. — Наистина, настоявам. — Той отиде до вратата, отвори я и застана в очакване.

— Вие ме изхвърляте?

— Сигурен съм, че има достатъчно други адвокати във фирмата, които ще ви се сторят също толкова интересни.

Той почака, докато Алана Избистър прибра обратно касетофона в голямата си чанта и взе зеленото си вълнено палто под мишница. Тя отиде до вратата, застана пред него и му подаде визитката си.

— Защо не помислите още по това и не ми звъннете, ако размислите?

Джейк пое визитката от протегнатата й ръка. Веднага след като тя излезе, той я изхвърли в кошчето.

— Това интервю беше почти толкова късо, колкото и полата й — забеляза секретарката му, а очите й палаво проблеснаха изпод дългите светлокестеняви кичури.

— Повече никакви репортери, никакви интервюта — с равен глас каза Джейк, върна се обратно в кабинета си и вече беше готов да затръшне вратата зад гърба си, когато го спря познатият глас на Оуен Харис, един от старшите партньори във фирмата.

— Джейк. Добре че си тук. Труден за откриване напоследък. Трябва да поговорим за минута. Бих искал да се срещнеш с Томас Маклийн, сина му Еди. — Оуен Харис бе стегнато малко човече във всяко отношение. Той бе нисък, спретнат, тъй прецизен в дикцията си, както и в морскосините си, шити по поръчка костюми, човек, който използваше само толкова думи, колкото е абсолютно необходимо. Той по навик пропускаше гласните, избягваше глаголите, отказваше се и от съюзите. И все пак, беше експерт в изясняването на мисълта си.

Джейк. Добре че си тук. Труден за откриване напоследък. Трудно беше да се пропусне смисъла на тази малка, но остра забележка. Наистина ли прекарваше толкова много време извън офиса?

Джейк се здрависа с импозантната двойка баща и син и забеляза, че за момента бащата беше по-хубавият от двамата, макар че синът му бе по-висок. Той въведе тримата мъже в кабинета си, насочи ги към синьо-зеления диван в ъгъла на малката стая. Само Еди Маклейн седна, кръстоса дългите си крака и облегна глава назад, сякаш бе отегчен от цялата процедура, още преди да са започнали.

— Интересна картина — отбеляза по-възрастният Маклейн и остана прав, дори след като Джейк придърпа един от столовете пред бюрото си.

— Джейк е нашият индивидуалист — отсъди Оуен Харис. В лаконичния му тон му се долавяха равни дози уважение и удивление.

— Всяка фирма се нуждае от един такъв. — Джейк се насили да се усмихне, чудейки се какво ли щяха да кажат за фотографията на Рафаел Голдчейн, която сега висеше на стената на кабинета му вкъщи. Той незабелязано хвърли поглед на часовника си. Почти два и половина. Надяваше се, че тази среща няма да продължи дълго. На този етап се съмняваше, че ще може да се обади на Хъни.

— Чувал си за веригата магазини с намалени цени на господин Маклейн — започна Оуен Харис.

— Винаги пазарувам там — каза Джейк. — Някакъв проблем ли има?

— Ще оставя Том да те запознае — каза Оуен Харис, вече при вратата, поклащайки нагоре-надолу почти голата си глава. — Нямате нужда от мен. — И той затвори вратата след себе си.

Джейк още веднъж хвърли поглед към часовника си.

— Да не би да ви откъсваме от нещо? — попита Томас Маклейн.

Явно е човек, който никога не пропуска нищо, разбра Джейк и си отбеляза да бъде по-внимателен.

— Имаме време — каза той. — Какво мога да направя за вас?

Маклейн-старши погледна от Джейк към сина си, който представляваше картина на заучено безразличие.

— Седи изправен, за бога — изръмжа Томас Маклейн и хармоничното тяло на сина му незабавно се стегна, макар че запази отегченото и незаинтересувано изражение на лицето. — Изглежда, че снощи синът ми е бил въвлечен в доста неприятен инцидент.

— Какъв инцидент?

— Свързан с млада жена.

— Тя е уличница. Всички го знаят — презрително измърмори Еди Маклейн, превъртя светлокафявите си очи и прокара мързеливо ръка през дългата до раменете си кестенява коса.

— Какъв инцидент? — повтори Джейк.

— Явно е имало парти в нечия къща. Родителите отсъствали за уикенда. Синът ми срещнал това момиче…

— Защо не оставите на сина ви да ми разкаже какво се е случило? — прекъсна го Джейк.

Томас Маклийн изпъна назад широките си квадратни рамене, почеса дългия си нос, седна на синия стол с права облегалка, който му бе предложил Джейк и махна с ръка да даде думата на сина си.

— Тя ми налетя, човече — незабавно каза Еди Маклийн. — Тя е от ония наистина гадни мацки, човече. Никога не бих я докоснал, ако не беше ми налетяла.

— Така че, ти я докосна — отбеляза Джейк, вече наясно с останалата част от историята.

— Ама не така, както казва тя. Не съм й направил нищо, дето тя да не е искала.

— Какво точно направи?

Еди Маклийн сви рамене:

— Знаеш какво.

— Очевидно — намеси се Маклейн-старши, — са правили секс.

— На колко години си, Еди? — попита Джейк.

— Деветнайсет.

— А момичето?

— Петнайсет.

— Той едва по-късно е разбрал на колко години е тя — поясни Томас Маклийн. — Явно това момиче изглежда много по-зряло, отколкото е всъщност.

— Това момиче има ли си име? — попита Джейк, опитвайки се да не си представя дъщеря си гола в леглото с Еди Маклийн.

— Нещо като Сара.

— Нещо като Сара — повтори Джейк, борейки се с желанието си да се хвърли върху младия мъж, да го повали на земята и да го пребие от бой. Дали и неотдавнашния любовник на дъщеря му имаше такова отношение към нея? Нещо като Ким?

— Гадно маце. Ние никога нямаше да я пипнем, ако тя не беше започнала.

— Ние?

— Явно две други момчета също са били включени — подсказа Томас Маклийн.

Джейк отиде до бюрото си и се наведе към него. Откриването на Ким с онова момче поне ги подтикна да я изпратят на терапевт. Тя имаше много неща, с които да се справя. Имаше нужда да говори с някого.

— Мисля, че трябва да започнем отначало.

— Явно… — започна Маклейн-старши.

— От устата на Еди — прекъсна го Джейк. — Ако не възразявате.

Томас Маклийн даде разрешението си с кимване на глава. Еди Маклийн си прочисти гърлото. Джейк зачака, долавяйки тиктакането на малкия часовник на бюрото зад него.

— Ние отидохме на това парти.

— Кой отиде?

— Аз, Майк Хансен, Нийл Пилчър.

— И какво се случи на партито?

— Нищо. Лигава работа. Една сюрия пубертети, танцуващи на Спайс Гърлс. Ние се канехме да си тръгваме. И тогава тая мацка идва при нас и ни вика да не си ходим, че партито едва започва.

— Това момиче беше Сара?

— Аха. Казва, че ме е виждала и мисли, че съм наистина готин. Знаете, такива глупости. Какво трябва да си мисля аз?

— А ти какво си помисли?

— Същото, което би си помислило всяко момче. Знаете — че проявява интерес.

— И какво стана?

— Аз й казвам, че ще останем, ако тя направи така, че да си заслужава. Тя казва, да бе, естествено. Качваме се горе, в една от спалните.

— И тогава какво?

Той се засмя.

— Правихме секс.

— А твоите приятели, Нийл и Майк, те къде бяха през това време?

— Отначало стояха отвън пред вратата. Знаете — да пазят.

— Да пазят от какво?

Момчето сви рамене.

— Не искахме да ни безпокоят.

Джейк потри чело, опитвайки се да предотврати нарастващото главоболие.

— Каза „отначало“. Разбирам, че Нийл и Майк са се уморили да пазят и са влезли.

— И те искаха да вземат участие в шоуто.

— Шоуто е била тази петнайсетгодишна девойка.

— Една минута — намеси се Томас Маклийн.

— Мислех, че е по-голяма — пак подчерта синът му.

— Как се отнесе тя към присъединяването на другите? — попита Джейк. Опитваше се да скрие отвращението в гласа си, да не мисли за дъщеря си.

— Не възрази.

— Не е казала „не“, нито се е опитала да ви спре на някакъв етап?

— Тя казваше много неща, човече. Не че ние обръщахме внимание на всяка дума, която мацето казва.

— Така че може и да е казала „не“ — прецени Джейк.

— Тя го искаше, човече. Сега реве, че е изнасилена, само защото откри кой е моят стария и иска парче от баницата.

— Тя твърди, че сте я изнасилили?

— Изненада, изненада — изплю отвратено младият мъж.

— Имам приятел в канцеларията на щатския прокурор — поясни Томас Маклийн. — Той ми се обади и ми каза, че момичето и семейството й са отишли в полицията и изглежда са подали жалба срещу сина ми и молба да бъде арестуван. Незабавно дойдохме тук.

Джейк заобиколи бюрото си, седна и открито погледна часовника. Три без петнайсет.

— И какво още? — попита той.

— Какво още искате да каже? — В гласа на Томас Маклийн почти прозвуча негодувание.

Джейк посочи с брадичка към Еди Маклийн.

— Той знае какво имам предвид. — Винаги имаше още нещо, Джейк знаеше и чакаше.

— Тя твърди, че била девствена.

— А ти оспорваш ли това?

— Трудно ми е да кажа, човече. Искам да кажа, като влезеш през задната врата, понякога има по-малко кръв.

На Джейк му трябваше минута да разбере за какво точно говореше младежът.

— Да не би да искаш да кажеш, че сте правили анален секс с нея?

— Аз не съм, човече. Това не е по моята част. Но виж, Нийл, той си умира за отзад.

— Това важно ли е? — попита Томас Маклейн с изкривената логика на ония, които са достатъчно богати и силни, за да постигат винаги своето. — Ако момичето се е съгласило, какво е значението на какво се е съгласило?

— Не обичам изненадите — тихо отговори Джейк. — Ако ще представлявам сина ви, както допускам, щом сте тук, трябва да зная всички факти.

— Разбира се — каза Томас Маклийн и се облегна назад. — И така, какво правим сега?

— Моят съвет е да отидете в полицията и синът ви да се предаде. Ще повикам един от помощниците ми да ви придружи…

— Какво искате да кажете, един от помощниците ви? Ами вие?

— Боя се, че имам предварително уговорен ангажимент…

— Отложете го.

— Не мога да направя това. — Гласът на Джейк стана твърд. Той натисна интеркома. — Наташа, намери Роналд Бекер и го помоли да дойде незабавно в кабинета ми. Благодаря — каза той и затвори, преди секретарката да успее да отговори. — Роналд Бекер е много компетентен млад адвокат, а това е съвсем елементарна процедура.

— Оуен Харис ме увери, че вие ще уредите всичко.

— Аз уреждам всичко.

— Лично.

Лично, безмълвно повтори Джейк. Отново тази дума.

Можеше ли наистина да постъпи така? Можеше ли наистина да прехвърли твърде важен клиент на помощника си, независимо колко елементарна е процедурата, за да може да закара дъщеря си при терапевта й? За да може да откара жена си при майка й?

На вратата се почука и в стаята влезе Роналд Бекер, млад мъж с къдрава прошарена коса, нерешителен, попипващ копчетата на кафявото си раирано сако, главата му подскачаше нагоре-надолу като на гълъб, помисли си Джейк и ги запозна.

— Искам да придружиш семейство Маклийн до полицейския участък — каза той. — Еди ще се предаде, но нищо повече. Ще го придружиш до съда, където той ще претендира за невинност срещу каквото и обвинение да е повдигнато и ще платиш необходимата гаранция. — Обърна се към бащата и сина, които бяха станали прави и го гледаха удивено със зяпнали усти. — Господин Бекер ще се погрижи за всичко, което се сетите по пътя до полицейския участък. Повярвайте ми, тук няма нищо сложно. Ще си бъдете вкъщи навреме за вечеря. Междувременно, ще кажа на секретарката ми да ви запише за още една среща с мен в началото на другата седмица.

— Другата седмица?

— Оставете ме да помисля върху въпроса през уикенда и да преценя по какъв най-добър начин да процедираме. А сега, наистина трябва да тръгвам — каза Джейк с единия крак вече извън вратата. — Господин Бекер ще се погрижи за вас както трябва.

Едва в асансьора Джейк осъзна целия смисъл на това, което бе сторил току-що. Той отметна глава назад и се засмя на глас. Когато асансьорът стигна във фоайето, все още се смееше.