Джой Филдинг
За първи път (7)

7

Два дни по-късно Джейк взе Мати от болницата. Тя се губеше в дънките и памучния пуловер, които го бе помолила да й донесе от къщи — толкова бе слаба, наранена и крехка в движенията си, че той се притесняваше да не припадне, преди да я е отвел до колата. Разбра, че му е неудобно да я вижда такава, не защото й съчувстваше за болката — част от него все още й беше толкова ядосана, че се радваше на болката й — по-скоро защото слабостта бе форма на зависимост, а той не искаше Мати да е зависима. Не и от него. Повече не.

Джейк трепна при тази егоистична мисъл и изчака, докато санитарят помогне на Мати да стане от количката, с която я бе извел до фоайето, както изискваше болничният правилник. Мати се усмихна по един колеблив и символичен начин, който само подчерта мъчителното й състояние и се затътри към него. По бузите й имаше бледоморави петна, а големи жълти кръгове обрамчваха очите й, подобно на старомодни монокли. Джейк знаеше, че той трябва да е този, който да й помогне, който да й шепне окуражителни думи на ухото, но всичко, което успя да направи, беше една уморена усмивка и няколко неуместни думи за това, колко добре изглежда за жена, чиято кола се е намачкала като хармоника.

Джейк покорно хвана Мати за лакътя, нагласи си походката според нейната и бавно я изведе през предния вход на болницата. Мати незабавно вдигна трепереща ръка към очите си, за да ги заслони от силната светлина на обедното слънце.

— Почакай тук — каза й Джейк от върха на стълбите. — Ще докарам колата.

— Мога да дойда с теб — предложи тя със слаб глас.

— Не. Така ще стане по-бързо. След секунда идвам. Колата е ей там. — Той неопределено посочи към паркинга. — Веднага се връщам.

Джейк бързо тръгна към паркинга, с глава, приведена срещу студения есенен вятър, намери тъмнозеленото си БМВ, качи се и подаде на служителя предварително приготвената сума. Докато се върне, след не повече от две минути, Мати бе успяла да слезе по стълбите и го чакаше отстрани на пътя. Подчертаваше своята независимост, даваше му да разбере, че може сама да се грижи за себе си. Добре, помисли си той. Точно това искаме.

Интересно, защо ли изпитваше такова голямо съчувствие към един убиец като Дъглас Брайънт и абсолютно никакво към жена си? Не можеше ли да надмогне своя гняв от ексцентричното й поведение и да демонстрира малко искрена загриженост за здравето й? Явно, тя също бе толкова озадачена от случилото се, колкото и той, въпреки че фактически не бяха го обсъждали. А и какъв смисъл имаше да говорят за това сега? Всичко беше минало — свършено.

Както щеше да бъде техният брак до края на деня.

Той вече бе занесъл повечето от дрехите си при Хъни и бе преместил тоалетните си принадлежности в банята на долния етаж. Ким все още беше при майката на Мати. Докато си дойдеше утре, щеше вече да е излязъл. Разбира се, щеше да изчака няколко дни преди напълно да напусне, докато Мати позакрепне и той се почувства спокоен, че може да се справя сама. Щеше да поговори с Ким по-късно, да й обясни причините за напускането си, да се опита да я убеди, че неговият случай е основателен. Джейк се засмя, приближи колата до тротоара пред Мати и изтича да й отвори вратата. Щеше да е много по-трудно да спечели Ким, отколкото което и да е жури. Тя беше сто процента дъщеря на майка си. Той се съмняваше дали изобщо има някакъв шанс.

— Пази си главата — предупреди я, докато й помагаше да се качи в колата.

— Добре съм — отвърна тя.

Добре е, повтори си Джейк с облекчение. Нямаше счупени кости, осакатяващи рани или контузии, които да не могат да минат до края на следващия месец. MRI-изследването не показа някакви вътрешни кръвоизливи, тумори, или нередности от какъвто и да е характер. „В главата ми няма съвсем нищо“, смееше се Мати по телефона, видимо облекчена, а звукът от смеха й събуждаше горчивия спомен за сцената, която бе направила.

— Уморена ли си? — попита я той, докато завиваше по улицата, насочвайки се към Лейкшор Драйв.

— Малко.

— Може би трябва да поспиш като се върнем.

— Може би.

Не казаха нищо повече докато не стигнаха Шератон Роуд в Еванстън. Как се върза да живее толкова далече? — запита се Джейк като местеше очи от внушителните къщи вляво към студените води на езерото Мичиган вдясно. Той разсеяно погледна часовника си и с изненада установи, че беше почти два часа. Почуди се какво ли прави Хъни и дали и тя се чуди същото за него.

— Мислиш ли, че знае? — Отново го бе попитала Хъни оная нощ. — За мен — добави тя ненужно, понеже той не й отговори. — Мислиш ли, че затова го направи? От злоба?

Той поклати глава. Кой знае защо жените правят това или онова?

— Тя е много хубава.

— Предполагам — каза той.

— Какво ще правим като излезе от болницата? — попита Хъни, излегната до него в леглото.

— Какво ще правим сега? — попита Мати, седнала до него на предната седалка на колата.

— Какво? — Джейк откри, че стиска кормилото толкова силно, че пръстите му се схванаха. Мати наистина можеше да чете мисли. Тя влизаше в мозъка му когато си поискаше и вадеше дори и случайните мисли, които му минаваха. Трябваше да внимава повече. Дори и мислите му не бяха в безопасност.

— Ще се връщаш ли в офиса, след като ме оставиш?

— Не — отвърна той. — Нямах намерение.

— Това е добре — каза тя просто. Нямаше: „О, моля те, не оставай заради мен“. Нито: „Наистина, не е нужно“. Без фалшиви излияния. Без слова, които тя си мислеше, че той иска да чуе.

Мати не би го облекчила с нищо.

— Поздравявам те отново — обади се тя тихо, забола очи в скута си. Беше му се обадила от болницата в офиса скоро след произнасянето на присъдата. Само двайсет и седем часа след като журито се беше оттеглило, за да размисли, Дъглас Брайънт бе свободен човек, а Джейк Харт — звезда. „Чух добрите новини — беше се осмелила да каже плахо. — Исках да те поздравя.“ Тогава бе пренебрегнал поздравленията й, така смяташе да постъпи и сега.

— Съжалявам… — започна тя.

— Недей — прекъсна я той.

— … за сцената, която предизвиках.

— Това свърши.

— Не знам какво ми стана.

— Вече няма значение.

— Лайза мисли, че може да има медицинско обяснение.

— Медицинско обяснение? — Джейк усети как в гърлото му се надига яд, който направи гласа му подигравателен. Как смееше Мати да търси медицинско оправдание за ужасното си поведение? — И таз добра.

— Ти все още си ядосан — изтъкна очевидното тя.

— Не. Не съм. Забрави го.

— Мисля, че трябва да поговорим за това.

— Какво има да се говори? — попита Джейк, а голямото БМВ взе да му се струва тясна клетка. Необходимо ли беше винаги да започва нещата на места, където той не можеше просто да стане и да се махне? Затова ли Мати често изчакваше да се качат в колата и да почне тези разговори? Защото тогава той не можеше да напусне?

— Трябва да знаеш, че никога не бих те притеснила така нарочно.

— Така ли? — каза Джейк и почувства как нещо го помита, въпреки добрите му намерения. — Защо дойде в съда, Мати?

— А ти защо ме помоли да не идвам? — парира го тя.

— Възразявам — произнесе той. — Това няма отношение и е спорно.

— Съжалявам — бързо се извини Мати. — Не се опитвам да те дразня.

Няма нужда да се опитваш, помисли си Джейк, но не го каза. Реши, че е най-добре да не казва нищо, докато не се приберат вкъщи. Пресегна се да включи радиото и с крайчеца на окото си забеляза как Мати трепна. Медицинска причина за това, че го постави в неудобно положение в съда, ядосваше се той. Не можеше толкова бързо да надмогне нещата.

 

 

Тя забеляза, че дрехите му ги няма, едва след като подремна.

Той я чуваше как ходи над главата му, отваря и затваря шкафчета, издърпва чекмеджета. Представи си как озадаченото й изражение размества иначе спокойните й черти, прави бръчки на челото й, изкривява нежната извивка на устните й.

— Джейк? — чу я да вика, стъпила на стълбите.

Той седеше на по-малкия от двата тъмночервени кожени дивана в кабинета си и гледаше елегантната камина с мраморна рамка, оградена от двете страни с вградени етажерки; книгите бяха стройно подредени по азбучен ред, на една страна художествената литература, на друга — биографии и правни текстове. Разнообразни университетски дипломи висяха на дървената ламперия на стените; върху дървения под бе проснато островърхо килимче с флорални мотиви в сини и розови нюанси. В далечния край на стаята, срещу една стена с прозорци, гледащи към широката улица с два реда дървета, стоеше бюрото му — специална поръчка, ръчно резбован дъб — което даваше подслон на компютър от последното поколение. Общо взето, стаята бе едновременно практична и удоволствие за окото, стая, в която да работиш или да си почиваш. Мати бе свършила добра работа с нея. Би трябвало да я използва повече, помисли Джейк, борейки се с нежелателни пристъпи на вина.

Невинен! — прииска му се да скочи и извика. Аз съм невинен. Невинен. Невинен.

— Какво става, Джейк? — попита Мати от вратата.

Той обърна глава към нея с облекчение, а неволното трепване наруши иначе спокойното му държане, което беше репетирал откакто Мати отиде да си легне преди няколко часа. Трябваше ли да изглежда толкова дяволски уязвима? — зачуди се, като се стараеше да не се взира в отоците под очите й. От съня раните й бяха станали по-тъмни, драскотините по лицето и врата — по-дълбоки. Вероятно сега не му беше времето. Може би трябваше да почака, докато тя напълно се възстанови, или поне докато й изчезнат раните.

Само че дотогава щеше да е изминал още един месец. Месец, през който да се чувства виновен, самотен, хванат в капан и обиден и дотогава сигурно още нещо щеше да изскочи. Нещо, което да го задържи тук. А той не можеше да рискува. Ако останеше, щеше да се задуши. Ако не напуснеше, и то сега, щеше да умре. Беше точно толкова просто.

В определен смисъл странният изблик на Мати в съда бе всяко зло за добро. Това най-накрая му бе дало куража да направи каквото трябваше. Не би трябвало да се чувства виновен. Той просто огласяваше онова, което и двамата си мислеха от години.

Джейк стана и с жест предложи на Мати да седне, но тя отрицателно поклати глава, предпочете да стои права. Упорита както винаги, помисли си той. И жилава. По-жилава от него. Тя щеше да се оправи.

— Къде са всичките ти неща? — попита го.

Джейк потъна обратно на мястото си, кожата поскръцна, докато се опитваше да се намести удобно. Мати може и да нямаше нужда да седне, но той определено имаше.

— Мисля, че е най-добре да се изнеса — чу се да казва.

Цветът се дръпна от лицето й и това още повече подчерта контрастните петна, нашарили кожата й, така че тя заприлича на портрет на един от онези немски експресионисти, по които бе тъй луда.

— Ако е заради онова, което се случи в съда…

— Не е заради онова, което се случи в съда.

— Извиних ти се…

— Не е заради това.

— За какво е тогава? — попита тя, едва движейки устни, с безизразно лице.

— Не става дума за вина. Никой не е виновен — каза той в опит да намери своето място в сценария, който бе репетирал от седмици.

— За какво е тогава? — повтори тя.

Джейк видя как тялото на Мати се прегъна към стената, сякаш да я използва за опора. Дали нямаше да припадне?

— Не мислиш ли, че трябва да седнеш?

— Не искам да сядам — отвърна тя, изплювайки всяка дума в пространството помежду им. — Не мога да повярвам, че предприемаш това точно сега.

— Не си тръгвам веднага. След няколко дни. — Той проследи движенията й: тя махна с ръка сякаш да отхвърли думите му и тръсна глава.

— Аз току-що се върнах от болницата, за бога. Претърпях автомобилна катастрофа, в случай че си забравил. Даже дишането ми е болезнено.

И моето дишане е болезнено, на Джейк му се искаше да извика. Вместо това каза:

— Съжалявам.

— Ти съжаляваш?

— Бих желал нещата да бяха по-различни.

— Това е очевидно — каза Мати с насмешка, а контузената й ръка подръпваше косата от върха на главата й с такава сила, че Джейк си помисли, че може да я отскубне.

— Така, дай да видим дали съм те разбрала правилно — започна тя, без да му дава възможност да се намеси. — Напускаш ме, но това няма нищо общо със сцената, която направих в съда, вероятно тя само е ускорила нещата. Никой не е виновен и това няма нищо общо с вината. Не е ли така? И ти съжаляваш, че се налага да ми го кажеш веднага след връщането ми от болницата, знаеш, че моментът изобщо не е подходящ, но за такова нещо никой момент не е подходящ. Как се справям дотук? О, да, от години не сме били щастливи, поначало се оженихме само заради Ким, дадохме от себе си каквото можахме и в тези петнайсет години няма за какво да съжаляваме. Би трябвало да се чувстваме горди, не тъжни. Не е ли така? Това ще бъде чудесно и за двама ни. Всъщност, ти вероятно ми правиш услуга. — Тя млъкна за малко и изви едната си вежда. — Какво ще кажеш? Мислиш ли, че налучках?

Джейк изпусна дълбока въздишка, но не каза нищо. Беше глупак да си мисли, че ще излезе невредим от този разговор. Мати щеше да си получи полагаемото парче плът. Докато дойдеше време да си излезе от предната врата, той щеше да е толкова пребит и наранен, колкото и тя.

Мати отиде до камината и се наведе към нея, с гръб към него.

— При своята малка приятелка ли се местиш?

Джейк усети как тялото му се вледенява.

— Какво?

— Мисля, че ме чу.

Той погледна към прозореца, без да е сигурен какво да отговори. Какво ставаше? Дори и избликът на Мати бе някак си очакван. Но не и това. Това не беше част от сценария. Какво трябваше да й каже? Колко трябваше да й каже? Колко, в действителност, искаше да узнае тя? Колко вече знаеше?

— Не съм сигурен, че те разбирам — произнесе запъвайки се той.

Мати се обърна с пламнали очи, готова за битка.

— О, моля те — каза тя. — Не обиждай моята интелигентност. Мислиш, че не знам за последната ти приятелка ли?

Как би могла да знае? — мислеше си Джейк и се чудеше на себе си — как можа да се яви на тази среща толкова неподготвен. Не трябваше ли добрият адвокат винаги да си приготвя домашното? Нима той не седна на масата на преговорите, съобразил всички факти по случая, така че да няма неприятни изненади? И все пак, как би могла Мати да знае? Дали просто не се преструваше? Трябваше ли да продължава да се прави, че не разбира? Да й каже, че блъфира?

— Как разбра? — попита той, избирайки пълното разкриване.

— По същия начин, по който винаги разбирах. — Тя тръсна глава с отвращение. — За толкова умен адвокат, понякога си ужасно глупав.

Джейк усети как настръхва.

— Надявах се да не изпадаме в лични нападки — каза.

— Не лични? Напускаш ме заради друга жена и мислиш, че това не е лично?

— Надявах се да не се обиждаме. Че бихме могли да си останем приятели — предложи плахо.

— Искаш да бъдем приятели?

— Ако е възможно.

— Че кога изобщо сме били приятели? — запита Мати със скептичен глас.

Той погледна към пода, забил поглед в дъгите и извивките на тъмното дърво.

— Това не ти ли говори нещо? — попита я.

— Не. Какво би трябвало да ми говори?

— Мати — започна Джейк, но спря. Какво щеше да каже? Тя беше права. Те никога не са били приятели. Защо изобщо да започват сега? — От кога знаеш?

— За тази? Не от дълго. — Тя сви рамене, трепна, отиде до прозореца и се загледа навън. — Между другото, как беше стаята в „Риц Карлтън“? Той винаги е бил един от любимите ми хотели.

— Следила ли си ме?

Мати се засмя рязко и ядосано, звукът изскърца във въздуха като от ноктите на котка и остави почти видими следи.

— Това няма отношение и е спорно — отвърна раздразнено тя, използвайки собствените му думи като оръжие срещу него.

— Какво смяташе да правиш по този повод?

— Не бях решила.

Настана продължителна пауза, през която никой от двамата не проговори. И така, тя знаеше всичко за авантюрата му. Джейк се почуди дали Мати е забелязала Хъни в съда и дали това е предизвикало изблика й. Толкова ли бе отмъстителна? Или наистина смехът й беше спонтанен, както тя твърдеше и толкова обезпокояващ за нея, колкото и за него? Джейк разбра, че не знае и трепна от някаква вътрешна болка. Той изобщо не познаваше съпругата, която имаше от петнайсет години.

— Може би подсъзнанието ти е било решило — каза Джейк просто.

— Може би — съгласи се тя тихо и бавно се обърна към него, фигурата й се очертаваше на фона на помръкващата дневна светлина. Но дори и на тази светлина той забеляза, че гневът е изчезнал от очите й. Внезапното му напускане бе омекотило чертите й и отпуснало стегнатата линия на раменете. Изглеждаше по-дребна, по-болезнено уязвима от когато и да било. — И така, свърши се — бе всичко, което каза.

Джейк не беше сигурен какво предизвика рязката промяна в отношението й, дали бе разбрала, че той е прав, или че нищо не може да се постигне с този спор, или просто нямаше сили за повече разправии. Вероятно и тя, като него, бе благодарна, че най-накрая всичко се разкри и всеки може да си продължи живота. Тя беше още млада. Беше безспорно красива, дори и покрита с рани. Той се извърна, поразен от неочакваната възбуда в слабините си. Какво му ставаше, за бога? Нали тъкмо това, на първо място, ги въвлече в тази каша?

— Мисля, че трябва да си тръгнеш сега — каза Мати.

— Какво? — Джейк бе объркан от неочаквания обрат на събитията, умът му се мяташе и въртеше като лодка, подхваната от внезапен водовъртеж. Не й ли каза вече, че ще остане още няколко дни, докато се почувства по-силна? Не й ли показа, че въпреки всичко, той все още бе готов да се покаже отговорен, грижовен и благороден? Как можеше да го отпраща така?

— Няма причина да оставаш — каза му Мати прозаично. — Аз ще се оправя.

— Защо да не остана до утре… — започна той.

— Бих предпочела да не го правиш. Наистина, няма нужда.

Няколко секунди Джейк остана абсолютно неподвижен, после се изправи, само за да се намери неподвижен в средата на стаята, без да е сигурен какво се очаква от него в този момент, дали да се придържа към своя план и да настоява да остане, дали да махне с ръка и да излезе, дали да целуне Мати за сбогом.

— Сбогом, Джейк — каза му Мати равнодушно, отново проникнала в главата му и взела решението вместо него. — Ти постъпваш правилно — изненада го тя. — Може би не поради правилната причина. Но това е правилното нещо.

Джейк се усмихна, разкъсван между противоположните пориви да я вземе в прегръдките си или да почне да подскача от радост. Всичко свърши, той беше свободен и, като се изключат няколко напрегнати минути, беше минало сравнително безболезнено, дори леко. Разбира се, това бе само началото. Не бяха и започвали да говорят за пари, за подялба на имуществото. Кой можеше да каже какво ще стане, щом бъдат включени адвокатите?

Адвокатите, мислеше си, докато напускаше стаята и прекосяваше голямото централно фоайе към предната врата. Определено гадна пасмина.

— Ще ти се обадя утре — каза той, а Мати, само на няколко крачки зад него, скочи напред да му отвори вратата, сякаш бе гост в дома й и при това нежелан гост. Още преди да е стигнал до колата си, Джейк чу предната врата да се затваря зад него.