Джой Филдинг
За първи път (8)

8

— Какво искаш да кажеш, че просто го пусна да си иде? Луда ли си?

— Добре съм, Лайза. Нямаше причина да остава.

— Нямаше причина да остава ли? — Лайза отметна един заблуден кичур коса от челото си. Мати разбра, че жестът изразява негодувание повече от нея, отколкото от косата й, която винаги изглеждаше идеално. — Какво ще кажеш за това, че претърпя сериозна автомобилна катастрофа, получи мозъчно сътресение и днес, току-що, се върна от болницата?

— Мога да се справя.

— Можеш да се справиш — повтори Лайза сковано и стана от мястото си в кухнята да си сипе още една чаша кафе. Бе дошла с колата си до Еванстън да провери как е Мати, веднага след работа и дори още носеше бялата си лекарска престилка над тъмносините панталони и пуловер. Мати направи кана с кафе, размрази малко кифлички с банани и боровинки и спокойно обяви пред ужасената си приятелка, че двамата с Джейк са решили да се разделят.

— А ако паднеш? — питаше Лайза, небезоснователен въпрос, като се има предвид, че от тръгването на Джейк, Мати бе претърпяла едно почти падане, но нищо не каза на Лайза.

— Ще стана — отвърна тя.

— Не ме баламосвай.

— Не се тревожи.

— Не ставай глупава.

Мати почувства неочакваното мъмрене така остро, като че ли я плеснаха през ръцете. От болката в очите й изскочиха ядни сълзи. Лайза Кацман може и да изглеждаше като крехко врабче, но имаше нокти на орел.

— Страхотен подход към болните, докторе. Така ли говориш на всичките си пациенти?

Лайза скръсти кокалести ръце пред малките си гърди, прехапа едната си тънка устна и дълбоко въздъхна.

— Говоря ти като на приятелка.

— Сигурна ли си?

Лайза Кацман се върна на масата без кафето си. Седна и взе ръцете на Мати в своите.

— Добре, признавам, че интересът ми е не само личен.

— Ето това не мога да разбера — каза Мати, без да е убедена, че наистина иска да навлиза в темата, особено сега. — Неврологът каза, че MRI-изследването е чисто. Нищо ми няма.

— Изследването беше чисто — съгласи се Лайза.

— Нищо ми няма — повтори Мати в очакване и приятелката й да го потвърди.

— Искам да минеш още един преглед.

— Какво? Защо?

— Просто за да съпоставим някои неща.

— Какви неща? Какъв преглед?

— Нарича се електромиограма.

— Какво е това?

— Електромиограмата проверява електрическата активност на мускулите — започна Лайза, — и, за съжаление, за тази цел се налага с игли да се вкарат електроди направо в мускулите, което може да е малко неприятно.

— Малко неприятно?

— Когато се вкарват иглите в мускулите се чува пукане, както когато печеш пуканки — обясни Лайза. — Малко е смущаващо.

— О, нима? Мислиш ли? — попита Мати, без дори да се опита да прикрие сарказма си.

— Смятам, че можеш да се справиш.

— Смятам да го пропусна.

— Според мен, трябва да си помислиш.

Мати потри нос в опит да прогони главоболието, което взе да расте в слепоочията й. Този разговор й харесваше дори по-малко от предишния с Джейк. Все повече й се искаше да е на стълбите на Института по изкуствата с Рой Крофърд и неговата голяма развратна глава.

— Какво става, Лайза? От каква ужасна болест мислиш, че страдам?

— Не знам дали ти има нещо — отговори Лайза с равен глас, който не подсказваше нищо. — Просто се презастраховам, защото си ми приятелка.

— Просто се презастраховаш — повтори Мати.

— Искам да елиминирам някои възможни мускулни нередности. Нека да уредя нещо за следващата седмица, става ли?

Мати усети огромна вълна на умора да залива тялото й. Не й се спореше. Нито със съпруга си, нито с най-добрата си приятелка. Искаше само да пропълзи в леглото си и да приключи ужасния ден.

— Колко време продължава този преглед?

— Около час. Понякога и по-дълго.

— Колко по-дълго?

— Може да отидат два, дори три часа, но рядко.

— Два-три часа?! Искаш да седя там и да позволя на някакъв садист да ми боде мускулите с електроди два-три часа?

— Обикновено отнема само час — повтори Лайза. Опитваше се да звучи окуражително, но се чувстваше окаяно.

— Това е някаква лоша шега, нали?

— Не е шега, Мати. Не бих те молила да го направиш, ако не смятах, че е важно.

— Ще си помисля — произнесе Мати след дълга пауза, по време на която нарочно не мислеше за нищо.

— Обещаваш ли?

— Не съм дете, Лайза. Казах, ще си помисля. И точно това ще направя.

— Разстроих те — меко каза Лайза. — Съжалявам. Не исках.

Мати кимна. Чувстваше се така безпомощна, както в минутите преди катастрофата, сякаш пак бе затворена в летящата кола и не можеше да намери спирачките. Нямаше начин да спре, не можеше да забави. Независимо какво правеше, независимо какви усилия полагаше, щеше да катастрофира и да изгори.

Запали огъня в мен. Запали огъня в мен.

— Искаш ли да поговоря с Джейк? — попита Лайза.

— Определено не искам да говориш с Джейк — остро отвърна Мати и отново я обзе гняв. — Защо да говориш с него?

— Просто за да поддържаме връзка.

— Той избра да прекъсне връзките, забрави ли?

— Копелето — изръмжа Лайза.

— Не — възрази Мати, после добави: — Е, да. — Засмя се и изпита благодарност, че и Лайза се смя с нея. Щом Лайза се смееше, нещата не бяха толкова лоши, колкото й внушаваше. Нямаше да се окаже нищо сериозно. Нямаше да се наложи да мине през този противен преглед, където да й вкарват игли направо в мускулите, така че те да пукат като пуканки, а дори и да отидеше, резултатите щяха да са добри, като предишните от MRI.

— Хрумна ми нещо — обяви Лайза. — Какво ще кажеш да остана да спя тук тази нощ?

— Какво? Отвратителна идея.

— Хайде де. Фред може да се оправи с момчетата за една нощ. Ще стане като пижамените купони, които си правехме като тийнейджърки. Можем да си поръчаме пица, да гледаме телевизия, да си правим прически. Страхотно ще бъде.

Мати се усмихна на щедростта на приятелката си.

— Добре съм, Лайза. Наистина. Няма нужда да оставаш. Но ти благодаря. Оценявам предложението.

— Просто не ми харесва идеята да оставаш сама през първата нощ след завръщането ти от болницата, това е всичко.

— А какво, ако искам да съм сама?

— Искаш ли?

За момент Мати се замисли сериозно.

— Да — отвърна тя накрая, цялото й тяло стенеше от болки. — Да, наистина така искам.

 

 

Къщата никога не бе изглеждала толкова голяма, толкова празна и тиха.

След като Лайза си тръгна, Мати взе да обикаля от стая в стая като в транс, гладеше с ръка бледожълтите стени, възхищаваше се на украшенията, сякаш виждаше всичко за първи път. Ето тук е трапезарията, достатъчно голяма, за да се настанят удобно дванайсет човека за вечеря — нещо, от което всяка току-що изоставена жена отчаяно се нуждае. А ето там е просторната всекидневна, обзаведена с огромен бежов кожен диван, много подходящ за отрудения мъж в къщата, разбира се, само дето мъжът го нямаше вече в къщата.

Къде си ти, Джейк Харт? — зачуди се Мати, нищо че знаеше отговора, знаеше, че той е с нея, неговата нова любов, в нейния апартамент или дори в романтична стая в „Риц Карлтън“, сигурно празнуваха новопридобитата му свобода като правеха любов и пиеха шампанско и си прекарваха страхотно, докато Мати безцелно се шляеше в голямата празна къща в предградията и се тревожеше за някакъв глупав преглед, от който мускулите й щяха да пукат.

Мати обиколи веднъж голямото централно фоайе, после пак, този път в по-малък кръг и накрая — в още по-малък. Стеснявам си хоризонтите, помисли тя, препъна се и се зачуди дали ще остане в къщата или хоризонтите й ще се смалят до размера на малък двустаен апартамент.

Разтърсвайки изтръпналия си крак, тя подскочи към стълбите, разположени точно вдясно от кабинета на Джейк, седна на най-долното стъпало и взе да разтрива крака си, докато изтръпването не премина. „Лошо кръвообращение, това е всичко. Предава се в семейството.“ Така ли беше наистина? Взря се по посока на кухнята и се зачуди какво да прави. „Мога да правя каквото си поискам — обяви тя на празната къща. — Мога да си купя нова газова печка. Мога да гледам телевизия до три сутринта. Мога да говоря по телефона цяла нощ. Мога да чета вестник и да го разхвърлям по цялата спалня, след като другият й обитател вече го няма. Мога дори да гледам телевизия, докато чета вестник и да говоря по телефона — продължи на глас, смеейки се. — И никой не може да ме спре. Никой не може да поклати глава неодобрително. Никой не може да ме съди и да ме намира за смахната.“

Смахната, повтори безмълвно Мати. Какво точно искаше тя?

Какво искаше да прави с живота си сега, когато Джейк вече не беше част от него?

Тя проумя неговите планове в момента, в който отвори гардероба в спалнята и откри, че повечето му дрехи ги няма. И все пак отхвърли очевидното, така както бе отхвърляла доказателствата в продължение на години, умът й се блъскаше за други обяснения — изпратил е всичко в пералнята; решил е да се издокара изцяло с нови дрехи; преместил си е нещата в гостната, за да й остави повече място, докато се възстанови. Списъкът с невероятни оправдания я последва надолу по стълбите в кабинета му, където той седеше и я очакваше. „Какво става, Джейк? — беше го попитала от вратата. — Къде са всичките ти неща?“

„Мисля, че е най-добре да се изнеса“, беше й отговорил той. Просто. Ясно. Направо по въпроса.

А после ненужните щрихи — никой не бил виновен; не ставало въпрос за вина; съжалявал; надявал се да си останат приятели.

Мати се хвана за дървените перила, надигна се и внимателно местейки крак след крак, се отправи към спалнята си. Може би трябваше наново да декорира къщата, помисли тя като стигна до просторния хол на втория етаж, точно отражение на долния. Да боядиса стените яркооранжеви, най-противния цвят на Джейк. Да смени мъжките кожени дамаски с по-женствени флорални басми. Да изхвърли спретнатите бели щори на прозорците и да постави дантели с богати набори, въпреки че мразеше дантели и басми. Не това беше важното. Важното беше, че Джейк ги мразеше, а къщата сега бе на нейно разположение да прави с нея каквото си поиска. Никой не можеше да й казва какво да прави или как да го прави. Със сигурност не Джейк. Не искаше чуждо мнение. Нямаше нужда да се съветва, нито пък да прави компромиси.

Засега поне не. Не и докато Джейк не се върнеше със списък от изисквания. Тя щеше да почака да види какво ще стане с този мил разговор за приятелство, когато започнеха опитите си да постигнат споразумение. Спомни си за приятелката си Тери и за ада, в който я хвърли бившият й съпруг, като отказа да напусне къщата, докато тя не се съгласи да се откаже от правото си на дял от пенсията му, никога не плащаше навреме издръжката на децата, подхвърляше й само дребни суми и я изтормози до смърт. Така ли щеше да стане и с нея, щом веднъж гузната съвест на Джейк престанеше да го гризе?

Мати печелеше прилично като изкуствовед, беше свикнала сама да си плаща, дори бе успяла да спести известна сума. Винаги се бе надявала да използва тези пари, за да могат тя и Джейк да отидат на един закъснял меден месец в Париж, но вече нямаше изгледи в скоро време да прекарва меден месец. За какво щяха да й стигнат тези пари? — зачуди се тя. До кога? В брака си те никога не бяха правили въпрос за пари. Но дали това нямаше да се промени, когато го направеха съдружник? Дали той нямаше да иска да запази всичко за новата си жена, за новия си живот?

Мати влезе в спалнята, включи телевизора и се заслуша в звуците на ожесточена стрелба, които изпълниха стаята и заличиха неприятните й мисли. Погледна към огромното си легло: синкавите чаршафи си стояха намачкани и разхвърляни, сякаш някой все още лежеше под тях. „Мога да спя от която страна на леглото искам“, си каза тя и умишлено се стовари от страната на Джейк, знаейки, че ще подуши миризмата му, запазена във възглавницата, метна я на пода и стъпи на нея, докато се смъкваше от леглото. „Мога да затворя проклетия прозорец.“ Над петнайсет години, всяка нощ тя мръзнеше до смърт, защото Джейк настояваше да спи на отворен прозорец. Отиде до прозореца и яростно го затръшна.

Мати забеляза дистанционното на телевизора върху отрупаното синьо кадифено столче отстрани на леглото. „Изцяло мое“, изкиска се тя, натисна бутона и взе да сменя каналите толкова бързо, че не успяваше да забележи нищо. Захвърли дистанционното и се отправи към банята. Свали си дънките и широкия пуловер и се изправи срещу огледалната стена около порцелановата мивка. Първото нещо, което ще направя, реши тя, ще е да се освободя от всички тези огледала.

Мати си свали сутиена и бикините и с ужас се загледа в голото си, натъртено тяло. „О, да, ще ги изхвърля на улицата.“ Пусна водата да напълни ваната. „Ще използвам всичката топла вода“, обяви тя на глас, а гласът й се блъсна в мраморните плочки с цвят на бадем и силно отекна в ушите й. Ще използвам всичката топла вода, а после ще ида да се проверя в някоя лудница, помисли, докато познатото изтръпване се възвръщаше в стъпалото на десния й крак.

Мати закуцука към тоалетната, спусна капака и седна на него да си масажира крака. Но този път изтръпването не премина, дори и след няколко минути и се наложи да пълзи по студения под, за да спре водата, която щеше да прелее от ваната. В една малка част от огледалото, непокрита от парата, тя забеляза отражението си, както стоеше застанала на колене и се обърна настрани, защото изведнъж й се сгади. „Лошо кръвообращение, това е всичко“, каза си Мати и внимателно се потопи в горещата вода, наблюдавайки как кожата й се зачервява. Червено, лилаво, жълто, кафяво — взе да изброява цветовете по тялото си, което приличаше на палитра. Затвори очи, отпусна ръце отстрани на ваната, водата покри раните на брадичката й така, както кучетата на майка й я ближеха по лицето.

В къщата беше странно без Джейк.

Не че не бе свикнала с отсъствията му. Джейк работеше невероятно много, а и когато стоеше до нея всъщност го нямаше. Внезапно заминаваше по работа и тя прекарваше нощите сама в леглото им. Но това бе различно. Този път той нямаше да се върне.

Когато за първи път й каза, че я напуска, Мати се почувства така, като че ли някакъв невидим юмрук я удари в стомаха. Беше й необходима цялата й сила и твърдост, за да не припадне или да не се разплаче. Защо? Нима не бе облекчение най-накрая всичко да се изясни, вместо всеки ден да очаква брадвата да се стовари? Да, щеше да се чувства самотна. Но последните петнайсет години я бяха научили, че няма нищо по-самотно от един нещастен брак.

Телефонът звънна.

Мати се поколеба дали да го вдигне или не, накрая се предаде, грабна хавлията и закуцука към телефона, поставен до леглото от страната на Джейк. Сигурно беше Лайза, звъни пак да провери как е. Или Ким. Или Джейк, помисли си тя и вдигна слушалката.

— Ало?

— Марта? — Думата разсече въздуха като нож.

Мати потъна в леглото и се почувства наранена, преди още разговорът да е започнал.

— Майко — произнесе тя, страхувайки се да каже нещо повече.

— Няма да ти отнема много време — започна майка й. Мати бързо си преведе смисъла: майка й не искаше да стои дълго на телефона. — Звъня само да разбера как си.

— Добре съм, благодаря — каза Мати през звука на кучешки лай отсреща. — А ти?

— Е, нали знаеш, не е удоволствие да остаряваш.

Ти си едва на шейсет, помисли си Мати, но не го каза. Какъв смисъл имаше?

— Съжалявам, че не дойдох в болницата да те видя. Знаеш как се чувствам в болниците.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Джейк казва, че още си доста зашеметена.

— Кога разговаря с Джейк? — попита Мати.

— Той дойде да вземе Ким за вечеря.

— Така ли?

— Преди около час.

— Каза ли нещо друго?

— Какво например?

— Как е Ким? — Мати смени темата.

— Тя е чудесно момиче — каза майка й с чувството, което обикновено пазеше за кучетата си. — Помогна ми много, когато Люси раждаше.

Мати почти се разсмя. Разбира се, че щеше да стане дума за тях, помисли си тя, докато разтърсваше десния си крак — упоритото изтръпване не се махаше.

— Виж, мамо, хвана ме в банята. Стоя тук и от мен се стича вода.

— Е, тогава по-добре върви. — Мати долови облекчението в гласа на майка си. — Обадих се само да видя как си.

Добре съм, помисли си Мати, но каза:

— Ще се оправя. Дочуване, майко. Благодаря, че се обади.

— Дочуване, Марта.

Мати затвори телефона и прехвърли цялата си тежест върху изтръпналия си десен крак. Отдъхна си с облекчение като усети килима под ходилото си. „Ще се оправя“, повтори си тя и се върна в банята. Влезе във ваната, но водата вече не беше толкова гореща и успокояваща както преди. „Ще се оправя.“