Джой Филдинг
За първи път (3)

3

— Тишина. Тишина в залата.

Съдията удряше с чукчето си по бюрото и чак подскачаше в кожения си фотьойл с висока облегалка, докато публиката нервно жужеше като кошер пчели, който неочаквано е бил нападнат. Някои от зрителите шушукаха прикрили уста с длани, други открито се смееха. Няколко съдебни заседатели разговаряха оживено помежду си: „Какво, за бога…?“, „Какво мислите…?“, „За какво беше всичко това?“.

Джейк Харт стоеше в центъра на старата съдебна зала, с нейния висок таван, широки прозорци и тъмна ламперия, по средата между клиента си и журито. Бе твърде зашеметен, за да мръдне, шокът го бе приковал към износения кафяв килим под черните му обувки. Яростта го обвиваше като невидим пашкул, шумът и объркването в залата се носеха около главата му, подобно на внезапно събудени прилепи. Чувстваше се като граната с издърпан щифт. Ако направеше дори една крачка, ако само си поемеше дъх, щеше да експлодира. Много важно бе да стои съвсем спокойно. Трябваше наново да прегледа, да прегрупира, да преутвърди позицията си.

Какво, по дяволите, се беше случило?

Всичко вървеше толкова добре, точно по плана. Той беше работил седмици наред по заключителната си реч — не само върху думите, които изрече, но и върху начина, по който ги произнесе, интонацията, ударението върху определени срички, едни за сметка на други, темпото на изреченията му, кога да направи пауза, кога да продължи. Запомни си думите, усъвършенства интонацията. Това трябваше да бъде речта на живота му, заключителното слово, което щеше да събере всичко заедно, да увенчае най-сложния случай в неговата кариера, случай, за който старшите съдружници във фирмата бяха изразили сериозни резерви, когато го пое, случай, за който твърдяха, че е безнадежден, че шансовете му са се стопили като ланския сняг. Но той беше също така случаят, който почти със сигурност му гарантираше партньорство във фирмата, ако го спечели, щеше да му проправи път до върховете на неговата професия и то на „преклонната“ възраст от трийсет и осем години.

И той щеше да го постигне. Щеше да му се плати за всичкия усилен труд. Съдебните заседатели му бяха в ръцете, зависеха от всяка негова фраза. Синдромът тормоз над деца — какво, по дяволите, значеше това, преди той да го издигне като защита? „Приликите със синдрома тормоз над съпругите са очевидни и безспорни — щеше да продължи той. — Всъщност, тормозеното дете е по-уязвимо от тормозената съпруга, защото детето има дори още по-малък контрол над ситуацията, още по-малка възможност да си избира средата, да си стегне багажа и да се махне, където му видят очите.“ Думите бяха на върха на езика му; беше си поел дъх, канеше се да ги освободи, когато някой заби подъл удар в слънчевия му сплит и му изкара въздуха.

Какво се беше случило?

Той беше забелязал нещо с крайчеца на окото си, някакво слабо движение, сякаш някой се опитваше да привлече вниманието му, беше погледнал натам и ето я: Мати, неговата жена, която той изрично помоли да не идва в съда тази сутрин; тя беше там и се смееше, и не просто някакво глупаво малко хихикане, а този грозен кикот с цяло гърло. Смееше се на нещо, той не знаеше на какво, може би на това, което каза, на дръзката му аргументация, може би просто в израз на презрение, на съдебната процедура, на процеса, на него. А после съдия Берг удряше с чукчето си и призоваваше към ред и Мати, стъпвайки тромаво по краката на хората, повлече палтото си по земята, докато я извеждаха от стаята, обхваната през цялото време от този истеричен, налудничав кикот, който все още пращеше в ушите му като късо съединение по жица.

Пет минути още. Това бе времето, от което се нуждаеше. Още пет минути и той щеше да е свършил със заключителната си реч. Щеше да дойде ред на опровержението на прокурора. Тогава Мати можеше да извърти какъвто и да е номер, който дребната й душа поискаше. Можеше да заподскача нагоре-надолу като някой побъркан шут в кутийка, можеше да се съблече гола ако иска и да направи за смях глупавата си глава.

Какво й стана?

Може би не беше добре, помисли Джейк, в опит да бъде милостив. Сутринта се успа, което само по себе си бе необичайно, а после и това странно обаждане в офиса му, с детински глас, несигурен и уязвим, и предложи да дойде в съда. Но Джейк знаеше, че в Мати Харт няма нищо уязвимо. Тя бе силна и мощна като буреносен вятър. И потенциално също толкова разрушителна. Нарочно ли се бе изложила, за да го провали? Затова ли се появи в съда тази сутрин, след като той специално я помоли да не идва?

— Ред в залата — чу Джейк да произнася силно съдията, макар че не последва никакъв ред.

— Какво става? — попита подсъдимият с очи като на заловено и изплашено дете.

Познавам този поглед, помисли Джейк, когато собственото му детство се отрази в него. Познавам този страх.

Той изтика настрана нежелания спомен, опита се да направи същото и с жена си. Но Мати стоеше пред него като строен каменен блок, деликатен на вид, но бе поразително трудно да го поместиш. Каквато си беше от първия миг, когато се срещнаха.

Господи, стига с тази помия, помисли си Джейк, премести насила единия си крак пред другия, освободи се от предпазния си пашкул, който сега приличаше повече на ковчег и седна на мястото си до своя клиент. Той хвана леденостудените ръце на момчето.

— Ръцете ти са толкова студени — каза Дъглас Брайънт.

— Съжалявам. — Джейк едва не се засмя, но тази сутрин в съда вече бе имало достатъчно смях.

— Ще направим половин час почивка — обяви съдията и залата започна да се изпразва, хората бяха привлечени като от магнити към различните изходи. Джейк усети как ръцете на Дъглас Брайънт се изплъзнаха изпод пръстите му, когато го поведоха. Той гледаше как съдебните заседатели се изнизват един по един. Какво мога да направя, за да ви спечеля обратно? — чудеше се Джейк. Какво да кажа, че да изтрия обидата, която жена ми нанесе на този съд?

Дали някой разбра, че тя е негова жена?

— Джейк! — Гласът беше познат, мек, болезнено женствен. Той погледна нагоре. О, господи, помисли си и внезапно почувства как му прилошава. Защо трябваше тя да е тук? — Добре ли си?

Той кимна и нищо не каза.

Шанън Греъм се пресегна, като че ли искаше да го докосне, спря се само на сантиметри от рамото му и ръката й се размаха безцелно във въздуха.

— Мога ли нещо да направя? — попита тя.

Той поклати глава. Знаеше, че в действителност тя пита какво, по дяволите, стана, но понеже той не знаеше отговора по-добре от нея, не каза нищо.

— Добре ли е Мати?

Той сви рамене.

— Тази сутрин тя ми каза нещо странно — продължи Шанън, когато Джейк не й отговори. — Ни в клин, ни в ръкав заяви, че иска да си промени завещанието.

— Какво? — Главата на Джейк се отметна назад, като че ли някой го беше сграбчил и дръпнал за косата.

Сега бе ред на Шанън да свие рамене.

— Както и да е, ако има нещо, което мога да направя… — предложи тя отново и гласът й заглъхна.

— Би могла да си мълчиш за това — каза Джейк, макар да чувстваше, че още докато се отдалечава, Шанън Греъм вече репетира речта си пред другите адвокати от фирмата. Имаше нещо забързано, дори припряно в походката й, сякаш тя нямаше търпение да стигне там, за където бе тръгнала. Това беше без значение. Докато Шанън Греъм напусне сградата, избухването на Мати щеше да е остаряла новина. В това отношение юристите бяха като всички останали. Те обичаха клюките. Без съмнение, преувеличени истории за поведението на жена му вече се разпространяваха от свещените съдебни зали по посока на града, прескачайки от запуснатия ъгъл на Калифорния авеню и Двайсет и седма улица, където се намираше съда, до надутата Миракъл Майл на Мичиган авеню, дом на Ричардсън, Бъкли и Ланг. „Чу ли какъв номер извъртяла Мати Харт в съда днес?“ „Било най-идиотското нещо. Тя просто взела да се смее — точно по средата на заключителното му слово.“

Понякога му се щеше тя просто да изчезне.

Не че й мислеше някакво истинско зло. Не че искаше тя да умре или нещо подобно. Той просто искаше тя да се махне — от живота му, от главата му. В продължение на седмици Джейк бе обмислял различни начини да й каже, че всичко е свършило, че се е влюбил в друга, че я напуска. Бе репетирал думите, както подготвяше заключителната си реч пред съда, а и те бяха тъкмо това, помисли си той сега, заключението на неговия брак, с Мати в ролята на журито, на съдията, на Върховния Екзекутор.

„Никой няма вина“, започваше винаги речта си, а после се запъваше, защото в интерес на истината, някой имаше вина. Той беше виновен. Макар че тя също бе виновна, намеси се сега един слаб глас. Виновна, на първо място, за това, че забременя; за това, че настояваше да роди бебето; за това, че се вкопчи в неохотното му предложение за брак, въпреки че знаеше, че той не го желае, че те не са точно един за друг, че това е грешка, че той вечно ще негодува.

„Дадохме най-доброто от себе си“, продължаваше речта му. Но той не беше дал най-доброто от себе си и двамата го знаеха. Обаче и Мати не беше съвсем безгрешна, настоя слабият глас, сега малко по-силно. В началото тя изцяло се обви в мантията на майчинството, кърмеше Ким по всяко време на деня и нощта, а него напълно изолира. Той наистина не се интересуваше от смяна на памперси и бебетата го изнервяха, но това не означаваше, че не обича дъщеря си, или че му харесва да свеждат ролята му до тази на случаен наблюдател на нейния живот. Джейк завиждаше на непринудените отношения между Ким и майка й, завиждаше им за тяхната връзка. Ким определено бе дъщеря на майка си. Вече бе твърде късно да стане малкото момиченце на татко.

И тогава, най-неочаквано миналия месец Мати подхвърли идеята да имат друго дете, вметна я по средата на един обикновен разговор, опита се да представи ентусиазма си за безразличие, като че ли това бе просто още една идея, а не нещо, за което е мислила ден и нощ. Тогава Джейк разбра, че не може да си позволи да чака дълго, иначе отново щеше да попадне в капан. Трябваше да каже на Мати, че я напуска.

Обаче не й каза. И сега, отчетливо се долавяше възможността да е чакал прекалено дълго, тя вече да е бременна и обърканите й и бушуващи хормони да са отговорни за странното й поведение в съда тази сутрин.

— Моля те, не — чу се той да произнася на глас. — Всичко друго, не и това.

— Не и какво?

При звука на гласа, той погледна нагоре и протегна ръка към нея, като почувства внезапно вълнение, щом пръстите им се сплетоха. И какво, по дяволите? Кой го беше грижа дали някой ще ги види? Освен това, съдебната зала бе празна. Не беше трудно да бъде смел.

— Това беше жена ти, нали? — попита тя, а в гласа й се долавяха късни нощи и твърде много цигари. Отпусна се на мястото на обвиняемия и сведе глава към неговата така, че гъстите й червени къдрици се усукаха около бузата му, като котка около гол крак. Едва снощи той бе държал и стискал в шепите си тези кестеняви къдрици, хипнотизиран от мекотата им. А тя гледаше нагоре към него и се усмихваше с чудесната си, широка усмивка, която заплашваше да прелее извън облото й лице, докато устните й се разтваряха и разкриваха ред очарователни зъби. Кое намираше за толкова невероятно привлекателно у нея?

Подобно на скъпата копринена блуза и избелелите дънки, които артистично бе комбинирала, всичко в Хъни Новак бе смесено и си отиваше. Може косата й да беше червена и къдрава, но веждите й определено бяха черни и прави. Бюстът й бе твърде голям за иначе източената й фигура, краката й твърде дълги за някой, който е само 158 сантиметра висок, а носът й — леко извит и крив, й придаваше някак разбъркан вид. Тя не бе голяма красавица по която и да е дефиниция и на трийсет и четири, едва ли отговаряше на представата за млада жена. Обективно погледнато, жена му беше по-привлекателната от двете. И все пак, той винаги се стряскаше от слънчевата, прекалено американска хубост на Мати. Тя го караше да се чувства като мошеник.

— Беше Мати — съгласи се Джейк.

Хъни не каза нищо и това бе типично за нея — тя рядко говореше, когато нямаше какво да каже. Бяха се срещнали преди няколко месеца във фитнес залата на неговата сграда. Той пъргаво тичаше на пътеката със скорост седем километра в час; тя бягаше до него, а скоростта на машината й показваше впечатляващите единайсет и половина километра в час. Той завърза случаен разговор; тя отговори с отработени усмивки и сумтене. Няколко седмици по-късно я покани на кафе, а тя се съгласи, въпреки че знаеше, че е женен. Бе само покана за кафе, но следващата седмица кафето прерасна във вечеря, а през по-следващата вечерята послужи само за ордьовър на една страстна нощ в хотел „Риц Карлтън“. Една от многото, макар че мястото скоро се прехвърли в нейния очарователно разхвърлян апартамент с една спалня в Линкълн парк.

Той нямаше намерение да се влюбва. Любовта бе последното нещо в дневния му ред. Не му ли бяха достатъчни усложненията в живота? Нямаше нищо против едно преспиване, случайна авантюра, толкова незначителна, колкото и кратка; това бе всичко, в което смяташе, че се е въвлякъл. По-късно Хъни призна, че и за нея е било същото. Тя бе наскоро разведена, сама бе избрала да няма деца, работеше като журналист на свободна практика, докато се опитваше да пише роман и гледаше две противни котки, наскоро изоставени от съседен наемател в нейната сграда. Последното нещо, от което се нуждаела, беше споделила една нощ, докато се разполагаше гола на стомаха му всред обичайния хаос на спалнята й, а котките си играеха с пръстите на краката им, било да се влюби в женен мъж.

— Мислиш ли, че знае? — попита накрая Хъни. — За нас?

Джейк сви рамене, както преди. Всичко е възможно, мислеше си той; тази мисъл отначало му бе предоставила безгранична свобода, но сега му се стори крайно клаустрофобична.

— Какво ще правиш? — попита Хъни.

— Не мога да си ида вкъщи — отвърна той с равен глас, в очите му гореше ярост. — Не мисля, че мога да я погледна.

— Тя изглеждаше уплашена до смърт.

— Какво? — За какво говореше Хъни?

— Видях изражението на лицето й, докато напускаше — обясни тя. — Изглеждаше ужасена.

— Има добри причини да е ужасена.

— Но това излиза извън причините.

— Сигурно. — Все още язвителен, Джейк плесна с ръце по бедрата си. — Както и да е, едно по едно. — Той потупа червената копринена вратовръзка, която Хъни му подари за късмет предната нощ.

— Ти ги беше спечелил — отбеляза Хъни и кимна към празната ложа на журито. — Ще си ги върнеш отново.

Джейк кимна, а умът му вече препускаше напред към мига, в който съдът щеше да продължи. Какво щеше да каже? Мати бе разстроила най-важното дело в кариерата му като се захили на глас по средата на заключителната му реч и с това го изложи на присмех, а клиента му — на възможна съдебна грешка. Журито и фактически всеки един в залата щяха да очакват с нетърпение да видят как той ще оправи нещата. Не можеше просто да пренебрегне случилото се. Трябваше да го използва. Да го използва в своя полза.

За да направи това, на Джейк му се налагаше да опакова своя яд към потресаващия изблик на Мати в малко спретнато пакетче и да го скрие в някое задно чекмедже на ума си, за да го отвори по-късно. Щеше да е трудно, но не и невъзможно. Още от ранно детство Джейк бе научил, че самото му оцеляване зависи от способността му да разделя нещата, а сега оцеляването на някой друг зависеше от тази му способност. Съдбата, самият живот на Дъглас Брайънт, бяха в ръцете на Джейк и Джейк щеше да го спаси, защото го разбираше, защото и той бе посветен в яростта и чувството за безсилие, довели момчето до убийство. С Божията помощ, така ще направя, помисли си той и внезапно настръхна на стола си, пусна ръката на Хъни, щом вратите на съда се отвориха и хората се забързаха към местата си.

— Обичам те, Джейсън Харт — каза му Хъни.

Джейк се засмя. Хъни бе единственият човек на света, на когото разрешаваше да го нарича Джейсън; името, дадено му от майка му, името, което тя крещеше, докато го биеше — Лошо момче Джейсън! Лошо момче Джейсън! — докато думите се слееха и изникваха в ума му като една. Лошомомчеджейсън, лошомомчеджейсън, лошомомчеджейсън. Само в устата на Хъни думите се разделяха, ставаха нещо по-различно от проклятие, нещо по-различно от всеобща дефиниция. Само с Хъни, Джейсън Харт можеше да остави назад лошото малко момче и да стане мъжа, който винаги бе искал да бъде.

— Имаш нужда от няколко минути насаме — заяви просто Хъни, вече изправена. Мати би поставила въпросителен знак на края на изречението, принуждавайки го той да вземе решението и да се чувства виновен за това, че я изолира, че я отпраща. А Хъни винаги знаеше кога да се присъедини и кога да отстъпи.

— Не отивай далеч — каза й той, почти беззвучно.

— Седми ред, в средата — отвърна тя.

Джейк се засмя, докато гледаше как многозначително се полюшва, понеже знаеше, че той я гледа, докато си проправяше път до зрителския сектор. Секунди по-късно журито се върна в залата, а Дъглас Брайънт зае мястото си на подсъдимата скамейка.

— Седалката още е топла — забеляза той.

Джейк окуражително се засмя и потупа ръката на обвиняемия, докато служителят призова към ред и залата незабавно притихна. Съдията се върна на мястото си, тъмните й очи бдително огледаха помещението за възможни източници на неприятности.

— Ако има още едно нарушение на реда — предупреди тя, — ще наредя да се опразни залата.

Джейк реши, че предупреждението е ненужно. Той никога не беше виждал по-тиха съдебна зала. Всички чакат, помисли си той. Чакат да видят как ще оправя нещата, чакат да чуят какво имам да казвам.

— Защитата готова ли е да продължи със заключителната си реч? — попита съдията Бърг.

Джейк Харт се изправи.

— Да, Ваша Светлост.

Готов или не, все едно, помисли си Джейк, отново пое дълбоко дъх и тогава погледна право към мястото, където по-рано седеше Мати.

— Вие току-що чухте една жена да се смее — започна той, веднага признавайки инцидента, макар и не самоличността на жената. — Ние не знаем защо се смя тя. Това не е важно, макар че определено е обезпокоително. — Той леко се засмя и даде възможност и на залата да се засмее с него, да освободи малко от насъбралото се напрежение. — Но истината може да е също толкова обезпокоителна — Джейк продължи внимателно да сграбчва журито за общата му шия, — а истината в този случай е, че Дъглас Брайънт е на съд за своя живот. — Той направи пауза, през която насочваше дълбоките си сини очи към всеки член на журито и успя да изпълни тези очи със сърдити сълзи. Сигурен бе, че съдебните заседатели ще объркат яростта му към Мати със състраданието към обвиняемия. — Дъглас Брайънт е на съд за своя живот — повтори Джейк. — А това изобщо не е смешно.

Журито въздъхна така, както любовник отговаря на добре поднесена ласка. Успях, помисли си Джейк, като видя няколко от жените да проронват на свой ред съчувствени сълзи. Без да иска, Мати му поднесе най-голямата победа в кариерата. Той щеше да спечели оправдателна присъда, голяма популярност, предложение за партньорство.

И всичко това го дължеше на Мати. Както обикновено, той дължеше всичко на жена си.