Джой Филдинг
За първи път (2)

2

— Извинете ме — каза Мати и се затътри покрай непомръдващите колене на една солидна жена, облечена в различни нюанси на синьото, по посока на празното място точно в средата на осмата и последна редица от зрителския сектор на зала 703.

— Съжалявам. Извинете — повтори тя към една възрастна двойка, седяща до жената в синьо и отново: — Съжалявам — към привлекателната млада блондинка, до която щеше да седи през по-голямата част от сутринта. Дали тя не беше причината Джейк да не я иска в съда тази сутрин?

Мати разкопча жълтеникавокафявото си палто, смъкна го от раменете си с възможно най-слабото движение, усети, че се запретна на лактите й, ръцете й се приковаха неудобно от двете страни, принуждавайки я да се върти на мястото си в напразно усилие да се съблече, като притесняваше не само привлекателната блондинка отдясно, но и не по-малко привлекателната блондинка отляво, която едва сега забеляза. Нямаха ли край привлекателните блондинки в Чикаго и трябваше ли всички те да бъдат в съдебната зала на мъжа й тази сутрин? Може би тя беше в друга зала. Може би, вместо на „Окръг Кук срещу Дъглас Брайънт“ беше попаднала на някаква сбирка на привлекателните млади блондинки? Дали всичките спяха със съпруга й?

Очите на Мати се насочиха към предната част на залата и забелязаха мъжа й до масата на защитата, навел глава в тих разговор със своя клиент — недодялан деветнайсетгодишен младеж, който се чувстваше видимо неудобно в кафявия си костюм и кашмирена вратовръзка (явно го бяха посъветвали да се облече така), със странно объркано изражение, сякаш и той, като Мати, бе влязъл в погрешна стая и не беше съвсем сигурен какво прави тук.

А тя какво правеше тук? — почуди се изведнъж Мати. Не й ли каза мъжът й изрично да не идва? Не й ли каза същото и Лайза, когато не издържа и й се обади? Сега би трябвало да стане и да напусне, просто да стане и да се измъкне преди той да я е видял. Грешка беше да идва тук. Какво си мислеше? Че той ще й е благодарен за подкрепата, както бе предположила Ким? Затова ли дойде? Заради подкрепата? Или дойде с надеждата да зърне последната му любовница?

Любовница, помисли си Мати и предъвка думата, борейки се с внезапното желание да отгатне, наведе глава към редиците със зрители и видя две млади брюнетки в далечния край на първата редица да се подхилват. Твърде млади, реши Мати. И твърде незрели. Определено не са типът на Джейк, макар че в интерес на истината, тя не беше сигурна какъв в действителност бе типът на съпруга й. Определено не съм аз, помисли си, докато очите й пробягаха бързо над една глава с кафяви къдрици до пътеката на втория ред, преди да преминат на следващите редове и да спрат върху съвършения профил на жена с гарвановочерна коса, в която разпозна един от младшите партньори във фирмата на мъжа си; тя се бе присъединила към Ричардсън, Бъкли и Ланг горе-долу по същото време като Джейк. Шанън някоя си. Специалността й не беше ли имуществено право, или нещо също толкова неопределено? Тя какво правеше тук?

Като че ли осъзнавайки, че я наблюдават, Шанън, каквото-и-да-беше-името-й, бавно се обърна по посока на Мати, очите й се спряха право на нея и леко й се усмихна с ъгълчетата на устата си. Опитва се да се сети откъде ме познава, разгада погледа й Мати и на свой ред самоуверено й се усмихна. Мати Харт, обяви нейната усмивка, съпруга на Джейк, мъжът на деня, мъжът, когото сме се събрали всички да видим, мъжът, който ти вероятно си видяла снощи в далеч по-интимна обстановка.

Шанън, както-и-да-се-наричаше, се ухили изразително в знак, че я е познала. О, тази ли Мати Харт, казваше усмивката й. „Как си?“ — произнесе тя мълчаливо само с устни.

— Отлично — отговори на глас Мати, още веднъж дръпна увития около лакътя си ръкав и усети хастара да се разпаря. — А ти?

— Чудесно — дойде незабавният отговор.

— Мислех да ти се обадя — чу се да казва Мати, почти уплашена от това, което щеше да каже по-нататък: — Искам да си променя завещанието. — Така ли? Кога го беше решила?

Усмивката изчезна от устните на Шанън.

— Какво? — каза тя.

И така, нейната специалност може и да не е имуществено право, помисли си Мати и сведе поглед, като с това сложи край на разговора; няколко секунди по-късно погледна обратно и с облекчение видя, че Шанън (която и да беше и независимо дали спеше с мъжа й) отново е насочила вниманието си към предната част на залата.

Ти не искаш да си тук, реши Мати. Ти определено не искаш да си тук. Стани веднага. Стани и се махни преди да си се направила на пълна глупачка. Искам да си променя завещанието? Откъде се взе това?

— Разрешете да ви помогна — предложи блондинката от лявата й страна и преди Мати да има време да възрази, вече дърпаше упорития ръкав и същевременно се усмихваше по начина, по който Мати се усмихваше на майка си: малко пресилено, повече със съжаление, отколкото доброжелателно.

— Благодаря. — Мати отправи към жената своята най-искрена усмивка, която казваше „случва се“, но младата жена вече се беше обърнала към предната част на старата щатска съдебна зала и сдържаше дъха си в очакване. Мати изглади гънките на сивата си вълнена пола, поигра си с яката на бялата си памучна блуза. Блондинката отдясно, облечена в розов ангорски пуловер и морскосини панталони й хвърли кос поглед, който казваше: „Никога ли не седиш спокойно?“. Но Мати се направи, че не я забелязва. Трябваше да си облече нещо друго, нещо не толкова ученическо, нещо по-малко „госпожица Гранд дама“, помисли си тя, усмихвайки се на образа на Ким, който изскочи в ума й. Нещо по-меко, като розов ангорски пуловер, помисли и завистливо погледна към жената до нея. При все че никога не бе харесвала ангора. Тя винаги я караше да киха. Като че ли нарочно, Мати усети сърбеж в горната част на носа си, едва успя да бръкне в чантата си за кърпичка, да зарови нос в нея и силна кихавица отекна в стаята. Дали Джейк не я чу?

— Наздраве — казаха едновременно двете блондинки и се отдръпнаха от нея.

— Благодаря — отговори Мати и крадешком погледна към съпруга си, но с облекчение откри, че той е потънал в дълбок разговор със своя клиент.

— Съжалявам. — Тя отново кихна и отново се извини.

Една жена от предната редица се обърна на мястото си (меки кафяви очи, напръскани със златно).

— Добре ли сте? — Гласът й беше дълбок и малко груб, по-възрастен от лицето й, лице, обградено от ореол фантастични червени къдрици. Нещо не си пасваше напълно, помисли Мати разсеяно, докато благодареше на жената за нейната загриженост.

В този момент настана слабо раздвижване, тъй като разсилният помоли всички да станат и съдията, привлекателна чернокожа жена, чиято къдрава тъмна коса бе изпъстрена със сиви петънца, като пепел, зае своето място начело на съда. Едва тогава Мати обърна внимание на журито, седем мъже и пет жени, плюс двама мъже за резерва, повечето около средна възраст, въпреки че няколко изглеждаха почти тийнейджъри, а един от мъжете клонеше към седемдесет. Шест от четиринайсетте бяха бели, четири чернокожи, трима испаноезични и един азиатец. Лицата им изразяваха различни степени на интерес, нетърпение и умора. Процесът течеше вече почти три седмици. И двете страни бяха представили своите гледни точки. Без съмнение, съдебните заседатели бяха чули всичко, което искаха. Това, което им се щеше сега, бе да се върнат към своите професии, към семействата си, към живота си, който временно бяха отложили. Време беше да се вземе решение и да се действа.

За мен също, помисли си Мати и се приведе напред, когато съдията призова обвинението да вземе думата. Време е и за мен да взема решение и да действам.

Запали огъня в мен. Запали огъня в мен. Запали огъня в мен.

Един от помощник-прокурорите се изправи незабавно, закопчавайки копчето на сивото си сако така, както това винаги правят адвокатите по телевизията и се отправи към съдебните заседатели. Той беше висок човек, около четирийсетте, със слабо лице и дълъг нос, извит в края си надолу, като капеща свещ. В зрителския сектор настана забележимо раздвижване, когато всички едновременно се приведоха напред, но веднага се възцари тежка тишина, като гъста мъгла, в която очакваха гласа на прокурора да ги поведе към светлината.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна той, като нарочно гледаше всеки един от заседателите в очите и се усмихваше. — Добро утро.

Заседателите му отвърнаха със служебни усмивки, а една от жените потисна прозявката си.

— Искам да ви благодаря за вашето търпение през последните няколко седмици. — Той направи кратка пауза, преглътна, голямата му адамова ябълка се подаде над бледосинята яка на ризата му. — Мое задължение е да ви припомня безспорните факти по този случай.

Мати се закашля във внезапен силен пристъп, който я докара до сълзи.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — попита блондинката отляво и й подаде друга кърпичка, докато блондинката отдясно извъртя очи с раздразнение.

Ти си, нали? — помисли си Мати и си избърса сълзите с кърпичката. Ти си тази, която спи с моя съпруг.

— През нощта на двайсет и четвърти февруари — продължи помощник-прокурорът, — Дъглас Брайънт се прибрал вкъщи от запой с приятели и се спречкал с майка си, Констанс Фишер. Разразил се спор и Дъглас Брайънт излетял от къщата. Върнал се в бара, изпил още няколко питиета, после се прибрал вкъщи към два часа през нощта, по което време майка му вече си била легнала. Той влязъл в кухнята, взел дълъг остър нож от едно чекмедже, отишъл в спалнята на майка си и спокойно и преднамерено забил ножа в стомаха й. Можем само да си представим ужаса, който е изпитала Констанс Фишер, когато е разбрала какво става, но тя направила смел опит да отблъсне сипещите се удари на сина си. Дъглас Брайънт е наръгал майка си общо четиринайсет пъти. Един от ударите е пробил белия дроб, друг е попаднал право в сърцето. И като че ли това не е било достатъчно, та Дъглас Брайънт прерязал гърлото на майка си с такава сила, че почти отделил главата от тялото й. После той се върнал в кухнята, където със същия нож си направил сандвич, взел душ и си легнал. На следващата сутрин отишъл на училище и се похвалил на съучениците си за убийството. Един от тях повикал полицията.

Помощник-прокурорът продължи да излага така наречените безспорни факти по случая и припомни на съдебните заседатели свидетелите, които бяха потвърдили, че Констанс Фишер се е страхувала от своя син, че оръжието на убийството е покрито с пръстовите отпечатъци на Дъглас Брайънт, че дрехите му са били пропити с нейната кръв — безспорен факт след безспорен факт, всеки един от които достатъчно изобличителен сам по себе си, а взети заедно — направо унищожителни. Какво изобщо можеше да каже Джейк Харт, за да смекчи ужаса на онова, което Мати чу току-що?

— Звучи твърде ясно — чу тя да се съгласява Джейк, сякаш бе посветен в мислите й, сякаш говореше направо на нея. Очите й се стрелнаха към мъжа й, когато Джейк стана, консервативното му синьо сако бе вече закопчано. Тя със задоволство отбеляза, че той е послушал съвета й и е облякъл бяла риза, вместо синя, ала тъмночервената му вратовръзка й беше непозната. Джейк се усмихна, горната му устна се изви като на Елвис и започна обръщението си към съдебните заседатели по онзи мек, разговорен, дори интимен начин, който бе станал негова запазена марка. Кара те да си мислиш, че си единственият човек в залата, възхити се Мати, като наблюдаваше как всички членове на журито несъзнателно се поддадоха на неговия чар, приведоха се напред и му отделиха цялото си внимание. Жените от двете страни на Мати се въртяха на местата си в очакване, хубавите им задници нервно лъскаха коравата дървена пейка под тях.

Трябваше ли да бъде толкова дяволски привлекателен, чудеше се Мати, която знаеше, че Джейк винаги бе смятал външността си колкото за проклятие, толкова и за благословия и през четиринайсетте години, през които бе практикувал право (последните осем в „Ричардсън, Бъкли и Ланг“) работеше усилено над естествено красивите си черти, за да му бъдат в полза. Джейк чуваше много от неговите колеги да мърморят, че всичко му се удава твърде лесно: хубавата външност, високите оценки, инстинктът, който му подсказваше кои случаи да поеме и кои да отхвърли. Но Мати бе сигурна, че Джейк работи не по-малко усърдно от който и да било във фирмата, може би дори по-усърдно, като всяка сутрин отиваше в офиса си преди осем и рядко го напускаше преди осем вечерта. При положение че действително стоеше в офиса си, а не в някоя стая в „Риц Карлтън“, трепна като ударена при тази мисъл Мати.

— По начина, по който господин Дорън го представя, всичко в този случай изглежда черно-бяло — каза Джейк и потри отстрани орловия си нос.

— Констанс Фишър била всеотдайна майка и вярна приятелка, обичана от всички, които са я познавали. Синът й бил луда глава, провалил се в училище и всяка нощ излизал да пие. Тя била светица, а той — самият ужас. Тя живеела в смъртен страх, той бил смъртният й враг. Тя мечтаела за по-добър живот за своя син, той бил най-лошият кошмар за всяка майка.

Джейк направи пауза и погледна към своя клиент, който се размърда неудобно на мястото си.

— Определено звучи съвсем просто — продължи Джейк, обърна отново очи към съдебните заседатели, като без усилие ги улавяше в невидимата си мрежа. — Само че нещата рядко са толкова прости, колкото изглеждат. И ние всички знаем това. — Няколко от заседателите се усмихнаха в съгласие. — Точно както знаем, че ако смесим черно и бяло получаваме сиво. И при това, различни нюанси на сивото.

Мати наблюдаваше съпруга си как обръща гръб на журито и се насочва към клиента си, със съзнанието, че очите на всеки заседател са приковани в него. Тя видя как се приближи и докосна клиента си по рамото.

— И така, нека отделим няколко минути и да разгледаме различните нюанси на сивото. Можем ли да направим това? — попита той, обръщайки се отново към заседателите, като че искаше тяхното разрешение.

Мати забеляза, че една от заседателките наистина кимна в отговор.

— Първо, нека разгледаме по-отблизо Констанс Фишър, всеотдайна майка и вярна приятелка. Е, аз не мисля, че е редно да се обвинява жертвата — каза Джейк и Мати се подсмихна, понеже знаеше, че той се кани да направи тъкмо това. — Аз мисля, че Констанс Фишър е била всеотдайна майка и вярна приятелка.

Но? — Мати седеше в очакване.

— Но аз също така зная, че тя е обезсърчавала и дразнела сина си, почти всеки ден от живота му го е ругаела, а често е прибягвала и до физическо насилие. — Джейк направи пауза, за да даде възможност думите му да се запечатат в съзнанието. — Аз, разбира се, не се опитвам да кажа, че Дъглас Брайънт е бил лесно за гледане дете. Не е бил. Много от нещата, които обвинението твърди за него са верни и онези от нас, които имат деца — каза той, като ловко се оприличи на съдебните заседатели, — разбират добре колко разстроена трябва да е била майка му, докато се е опитвала да се справя с това дете: непослушно, обвиняващо я, че баща му ги напуснал още докато е бил малко момче, помогнало да се провали втория й брак с Джийн Фишър, отказало да й засвидетелства любовта и уважението, които тя чувствала, че заслужава. Но нека спрем за минута — каза Джейк и направи точно това, докато залата сдържаше дъха си в очакване той да продължи.

Колко ли пъти е репетирал този момент? — зачуди се Мати и осъзна, че и тя, като всички останали, сдържа дъха си. Колко ли секунди е предвидил да продължи тази пауза?

— Да спрем и да помислим за източника на този гняв — продължи Джейк, след като изминаха пет пълни секунди и незабавно привлече обратно аудиторията си. — Малките момчета не се раждат лоши. Никое малко момче не започва живота си с омраза към своята майка.

Мати вдигна ръка към устата си: значи затова е поел това дело, проумя тя. И затова щеше да го спечели.

Това бе нещо лично.

Практиката на един адвокат почти винаги е отражение на собствената му личност, беше й казал той веднъж. Следваше ли по тази логика, че съдебната зала е правният еквивалент на психиатърската кушетка?

Мати слушаше внимателно, докато съпругът й изброяваше ужасите на почти всекидневното малтретиране на Дъглас Брайънт от страна на майка му — как миела устата му отвътре със сапун, когато бил дете, как постоянно го обиждала, наричайки го глупав и безполезен, за честите побоища, завършвали с документирани контузии, а понякога и със счупени кости, довели в крайна сметка до неконтролираната му ярост, когато той не е могъл повече да се справя с тормоза — христоматиен пример за синдрома „тормоз над деца“, произнесе сериозно Джейк, припомняйки по-раншните свидетелски показания на няколко експерти психиатри.

И при теб ли беше така? — попита безмълвно съпруга си Мати, но се съмняваше, че изобщо някога ще получи задоволителен отговор. При първите им срещи Джейк бе споменал мъгляво за проблемното си детство и Мати веднага се почувства съпричастна, защото самата тя бе оцеляла след трудно детство. Но колкото повече се срещаха, толкова по-малко споделяше Джейк, а когато тя го притиснеше за подробности, той веднага млъкваше и в продължение на цели дни от време на време изпадаше в паника, докато накрая тя се научи да не задава въпроси за семейството му. Ние имаме толкова много общо, помисли си Мати сега, така, както често си бе мислила по време на многобройните напрегнати мълчания през съвместните им години — откачените майки, отсъстващите бащи, липсата на каквато и да било истинска семейна топлина.

Вместо с братя и сестри, Мати прекара детството си с многобройните кучета на майка си, никога по-малко от шест, а понякога дори единайсет, всичките обичани и обожавани, много по-лесни за обичане от едно палаво дете, което изглежда точно като изоставилия ги баща. И въпреки че Джейк не е бил единствено дете — той е имал по-голям брат, който загинал в инцидент с лодка и по-малък брат, който изчезнал в наркотично опиянение няколко години преди тя да се появи — Мати знаеше, че детството на мъжа й е било толкова самотно и болезнено, колкото и нейното.

Не — по-лошо. Много по-лошо.

Защо никога не искаше да ми говориш за това? — чудеше се тя сега и без да иска вдигна ръка, като че ли щеше да зададе въпроса си на глас. Движението привлече погледа на съпруга й, отвличайки вниманието му от неговата реч. Вероятно можех да ти помогна, предположи тя мълчаливо, докато очите им ги бяха приковали един в друг през стаята. По неговото красиво лице се изписа изненада, объркване, гняв и страх, всичко за по-малко от секунда, но невидимо за всички, освен за нея. Аз те познавам толкова добре, мислеше си тя и почувства странно гъделичкане в основата на гърлото си. И все пак, не те познавам изобщо.

Ти със сигурност не ме познаваш.

Тогава изведнъж гъделичкането в гърлото й експлодира и тя взе да се смее на глас, толкова силно, че всички се обърнаха да я видят, толкова неконтролирано, че съдията заудря с чукчето си, точно както правят по телевизията, помисли си Мати и взе да се смее още по-силно, като видя униформеният полицай да се приближава. Тя улови жалкия страх в погледа на мъжа си, скочи права и си проправи път през седалките, като влачеше палтото си по пода. Щом стигна голямата дървена врата с мраморна рамка в дъното на залата, Мати се обърна назад и очите й за кратко срещнаха ужасения поглед на жената с червената къдрава коса от предния ред. Винаги съм искала да имам такива къдрици, осъзна Мати, докато полицаят бързо я избутваше навън. Дори и да беше казал нещо, тя не можеше да го чуе през смеха си, продължил с неотслабваща сила седем етажа по-надолу, в главното фоайе, на външното стълбище и на улицата.