Джой Филдинг
За първи път (10)

10

Следващият понеделник Мати говореше по телефона с Рой Крофърд, когато прозвуча сигналът на другата линия. „Можеш ли да почакаш една минута, Рой? Съжалявам. Веднага се връщам.“ Мати се зачуди защо не пренебрегна сигнала, както често правеше, когато говореше с важни клиенти. Вече си имаше секретар да записва съобщенията. Защо й трябваше да държи втората линия отворена? Само дето Ким настояваше за това, а и напоследък повечето обаждания бяха за нея. Може би беше време дъщеря й да си има собствен телефон, макар че в светлината на напускането на Джейк това изглеждаше ненужен разход. А рано или късно щеше да се наложи да обърне сериозно внимание на финансовото си състояние.

— Ало? — каза Мати в телефона, удивена колко много неуместни мисли й минаха през главата за секунда.

— Мати, Лайза е.

Мати отсъстващо се загледа в плъзгащата се стъклена врата на кухнята, забеляза, че слънцето нелепо свети през тежките сиви облаци. Не й се говореше с Лайза. Лайза само щеше да й каже още неща, които не искаше да чува.

— Лайза, може ли да ти се обадя след няколко минути? Говоря по другата линия.

— Това не може да чака.

Мати усети как цялото й тяло се вцепенява.

— Защо ли не ми харесва как звучиш?

— Трябва да те видя в кабинета си.

— Няма да се подложа на никакви нови изследвания.

— Няма да има други изследвания. Виж, вече се обадих на Джейк. Той ще те вземе след половин час.

— Какво? — изпищя Мати. — Какво искаш да кажеш, обадила си се на Джейк? Не съм ти позволявала да обсъждаш моя случай с него.

— Нищо не съм обсъждала с него.

— Тогава защо ще идва да ме взима след половин час?

— Защото му казах, че е важно.

— Ако е толкова важно, защо просто аз да не дойда при теб с колата веднага?

— Защото не мисля, че би трябвало да шофираш.

— Аз съм напълно способна да карам — възрази Мати, опитвайки се да задържи някакъв контрол над разговора, над събитията, които се развиваха, над собствения си живот.

— Мати — каза Лайза и гласът й за малко секна. — Доктор Ванс току-що ми изпрати резултатите от изследването ти.

Мати задържа дъха си.

— И? — Думата се отрони от устата й, преди да може да я спре.

Лайза направи дълга пауза, преди да продължи:

— Има известни усложнения. По-добре да обсъдим всичко насаме.

— Защо тогава извика Джейк?

— Той ти е съпруг, Мати. Би трябвало да знае какво става.

— Ние сме разделени.

— Редно е и той да бъде тук.

— Но не е, нали? — Мати зарови глава във все още бинтованата длан на ръката си и отново й се счу неприятния звук от пукането на мускула.

— Виж — каза Лайза, като си възвърна контрола над гласа и възприе същия тон, който Мати използваше спрямо Ким, когато искаше да я убеди да направи нещо, което тя не желаеше. — Позволи на Джейк да ти бъде шофьор. Нищо повече. Ако не го искаш тук на разговора, можеш да решиш това, щом дойдете. Но по този начин поне ще има кой да те върне вкъщи. Моля те, Мати. Направи това заради мен.

— Джейк е зает човек — каза Мати точно, каквото мислеше. — Той не може просто така да си отмени ангажиментите в понеделник сутрин. Какво му каза, Лайза?

— Само това, че смятам, че е много важно той да присъства.

— Въпрос на живот и смърт? — чу се да казва Мати.

Лайза не отговори нищо.

— Умирам ли? — попита Мати.

— Има усложнения — произнесе Лайза след пауза, която продължи няколко секунди повече и за първи път Мати усети сълзи в премерената интонация на гласа на приятелката си. — Моля те, Мати. Позволи на Джейк да те вземе. Ще говорим като дойдеш.

Мати кимна, затвори телефона, без да каже нищо повече, опитвайки се да укроти нарастващата си паника. Усложнения, помисли си тя. Защо нещата винаги трябваше да са толкова дяволски сложни? Тя сравни часовника си с двата часовника в кухнята и откри, че е пет минути по-напред от този, който избързваше. „Което означава, че имам дори по-малко време, отколкото си мислех“, каза си тя, като се бореше със сълзите, благодарна, че Ким е на училище и не трябва да се справя и с това. На Ким вече й се насъбра прекалено много, помисли си Мати, излезе от кухнята и зашеметена тръгна по стълбите. Стигна до стаята си, отметна синята завивка и пролази в скоро оправеното легло.

Трийсет минути по-късно, когато чу звънеца на вратата, последван веднага от звука на ключа в ключалката и отварянето на вратата, тя все още лежеше там, с плътно обвито около брадичката й одеяло.

— Мати? — Джейк се провикна от предното антре. — Мати, аз съм, Джейк. Готова ли си? Трябва да тръгваме.

Мати с усилие се надигна от възглавницата, бухна тъмнорусата си коса, която беше залепнала за лявата й буза, напъха зелената си копринена блуза в черните си панталони и дълбоко въздъхна. Помисли си, че трябва да помоли Джейк да й върне ключа.

— Идвам ей сега — каза тя.

Пет минути по-късно, докато седеше отстрани на леглото и се вслушваше в стъпките на Джейк нагоре по стълбите, тя си даде сметка, че въобще не е помръднала.

 

 

— Имаш нещо, наречено амиотрофична латерална склероза — обясняваше Лайза с пресекващ глас, а Мати седеше сковано до Джейк в една от малките стаи за прегледи на Лайза.

— Звучи сериозно — каза Мати като отказваше да гледа приятелката си в очите и се взираше в очното табло зад главата й.

— Така е — прошепна Лайза.

— Защо никога не съм чувала за такова нещо? — възнегодува Мати, като че ли имаше някакво значение, като че ли ако го беше чувала, щеше да се предпази от него.

— Вероятно си го чувала с по-популярното име „болестта на Лу Гериг“.

— О, боже мой — ахна Мати. Почувства как отстрани Джейк хлътна в стола си.

— Добре ли си? Искаш ли чаша вода?

Мати поклати глава. Искаше да се махне оттук. Искаше да си спи в леглото. Искаше си живота обратно.

— Какво точно значи това? Искам да кажа, знам, че Лу Гериг беше известен бейзболист. И знам, че умря от някаква ужасна болест. А сега ти ми казваш какво? Че имам същата тази болест? От къде знаеш?

— Доктор Ванс ми изпрати резултатите от електромиограмата още сутринта. Те са твърде убедителни. — Лайза протегна към Мати бледокафявата папка с резултатите. Джейк пое папката от треперещите ръце на Лайза, когато видя, че Мати не можа. — Той ме попита дали искам аз да ти кажа…

Не ми казвай, помисли си Мати.

— Кажи ми — произнесе тя през силното звънене в ушите си.

— Изследването показва екстензивна денервация…

— Говори на английски — изстреля Мати.

— Налице е необратимо увреждане на двигателните неврони на гръбначния и главния мозък.

— Което означава?

— Нервните клетки умират — меко обясни Лайза.

— Нервните клетки умират — повтори Мати, опитвайки се да схване смисъла на думите. — Нервните клетки умират. Какво означава това? Значи ли, че аз умирам?

Настъпи пълна тишина. Никой не помръдна. Никой не дишаше.

— Да — едва чуто каза Лайза накрая. — О, господи, Мати. Толкова съжалявам. — Очите й се напълниха със сълзи, които заплашваха да потекат по бузите й.

— Чакай малко — каза Мати, скочи на крака и закрачи напред-назад в тясното пространство между кушетката и вратата. — Не разбирам. Ако имам тази амиотрофична не-знам-какво-си, как така не се прояви в MRI-изследването? Според него всичко беше наред — припомни им тя.

— MRI изследва други неща.

— Проверява за множествена склероза — съгласи се Мати. — Показа, че нямам такова нещо, а то е пак склероза.

— АЛС е различна — търпеливо обясни Лайза, произнасяйки отчетливо всяка буква.

— АЛС? — попита Мати.

— Това е съкращение за…

— Знам на какво е съкращение — сопна се Мати. — Не съм идиот. Мозъчните ми клетки все още не са умрели.

— Мати… — започна Джейк, но спря.

— Болестта няма да засегне умствените ти способности — каза Лайза.

— Така ли? — Мати се спря. — И какво по-точно ще засегне?

— Може би трябва да седнеш.

— Може би не искам да сядам, Лайза. Може би просто искам да ми кажеш какво ще стане с мен, така че да мога да се махна оттук и да си изживея остатъка от живота. — Мати почти се разсмя. Остатъкът от живота й. Това беше добре казано. — Колко още ми остава?

— Не знаем точно. Не е обичайно АЛС да порази някой на твоята възраст…

— Колко, Лайза? — настоя Мати.

— Година. — Сълзите потекоха по бузите й. — Може би две — добави тя бързо. — Възможно е дори три.

— О, боже! — Мати усети коленете й да се подгъват, тялото й да олеква, почувства главата се като огромен оловен балон, който се върти сред бурно небе, готов да се разбие в земята.

Лайза и Джейк скочиха от местата си и я хванаха преди да падне.

— Дишай дълбоко — нареди й Лайза, докато грижливо я слагаха на стола.

Мати дочу звук от течаща вода, усети натиска на стъклена чаша до устните си.

— Пий бавно — посъветва я приятелката й.

С върха на езика си Мати близна студената вода, примесена с топлите й солени сълзи.

— Добре ли си? — попита след малко Лайза.

— Не — меко каза Мати. — Аз умирам. Не чу ли?

— Толкова съжалявам — проплака Лайза, здраво стиснала ръцете й.

Мати забеляза, че Джейк се е облегнал на вратата, имаше вид като че ли някой му е изкарал въздуха. Какъв е твоят проблем? — искаше й се да го пита. Разстроен си, понеже не можеш да демонстрираш вълшебството си тук? Разстроен, защото не можеш да ме спасиш от смъртната присъда, наложена ми току-що от висша инстанция?

— Година — повтори Мати.

— Може би две или три — изрече с надежда Лайза.

— И какво ще стане с мен през тази година или две или три?

— Не може да се предвиди точният ход на болестта. Тя поразява различните хора по различен начин, а дори и индивидуално погледнато няма симетрично развитие.

— Моля те, Лайза. Нямам много време. — Мати се усмихна, Лайза също, противно на желанието си, тъжно се засмя.

— Добре — каза тя. — Добре. Истината ли искаш? Ето. — Тя направи пауза, преглътна, пое си дъх, после пак. — АЛС е омаломощаващо и в крайна сметка, фатално състояние, което оставя жертвите си умствено здрави, но прогресиращо неспособни да контролират собствените си тела — изрецитира Лайза наизуст през обилен поток от сълзи. — С напредването на болестта ще изгубиш способността си да ходиш. Вече си започнала да получаваш изтръпване в краката. Случва ти се да падаш. Ще става все по-лошо. Накрая няма да можеш да ходиш въобще. Ще си в инвалидна количка. — Тя си пое дълбоко дъх, сякаш дърпаше от цигара. — Каза ми, че понякога имаш проблеми с ключовете. Това е един от първите симптоми на АЛС. Накрая и ръцете ти ще станат безполезни. Тялото ти ще започне да прави самопроизволни движения, въпреки че умът ти ще е бистър и съсредоточен.

— Ще стана затворник на собственото си тяло — тихо отбеляза Мати.

Лайза кимна и не направи никакво усилие да изтрие сълзите си.

— Ще говориш трудно и завалено. Ще имаш трудности и с преглъщането. На определен етап, сигурно ще имаш нужда да се храниш с тръбичка.

— Как ще умра?

— Мати, моля те…

— Кажи ми, Лайза. Как ще умра?

— Ще започнеш да се давиш. Накрая ще се задушиш.

— О, боже! — Мати си припомни паниката, която я обзе в машината MRI. Четирийсет и пет минути се чувства като жива погребана. А сега се очакваше да прекара в същото състояние до три години. Не, не можеше да е вярно. Тя се чувстваше напълно добре. Не можеше да умира. Трябваше да има някаква грешка. — Искам още едно мнение.

— Разбира се.

— Но никакви изследвания повече. Бях съвсем добре преди да започна всички тези изследвания.

— Няма да има изследвания — съгласи се Лайза, бършейки сълзите си. — Ще поговоря с доктор Ванс. Ще чуеш и неговите препоръки.

— Защото трябва да има някаква грешка — продължи Мати. — Само понеже кракът ми изтръпва от време на време и не се справям с ключовете си…

— Избликът на Мати в съда… — започна Джейк, но го спря гневният поглед на Мати.

— И той е част от всичко това — отговори му Лайза. — Никой всъщност не знае защо, но внезапни необясними изблици смях или плач без видима причина, са друг знак за болестта в дадени случаи.

— Наистина не искам да говоря повече за това — заяви Мати и скочи на крака.

— Доктор Ванс иска да започнеш да вземаш едно лекарство, наречено „Рилузол“ — бързо каза Лайза. — То е невропротектно лекарство, предпазва клетките от преждевременна смърт. Ще взимаш по една таблетка на ден, няма странични ефекти. Скъпо е, но си струва.

— И какъв по-точно е смисълът да вземам това лекарство? — попита Мати, чувствайки как в нея се надига предишния й гняв. Нали вече каза на Лайза, че иска друго мнение? Защо обсъждаха лечението, сякаш всякакви нови мнения бяха предрешени?

— То дава няколко месеца в повече.

— Месеци, в които да не мога да се движа, да се задушавам, да съм умствено здрава, но окована в собственото си тяло? Много ти благодаря, Лайза, но не съм съгласна.

— „Рилузол“ забавя действието на болестта.

— С други думи, отлага неизбежното.

— Науката през цялото време открива нови начини на лечение — започна Лайза.

Мати я отряза:

— О, моля те, Лайза, не ми изнасяй лекция на тема „Чудесата в медицината“. Не ти отива.

— Моля те, Мати — каза Лайза, надраска рецепта и я подаде на Мати, но тя я отказа.

— Казах, че искам още едно мнение.

Джейк взе рецептата от Лайза и я пъхна в джоба на сивия си костюм на тънки райета. Сигурно е до квитанцията му от стаята в „Риц Карлтън“, помисли си горчиво Мати.

— Защо му я даваш? — обърна се Мати към Лайза.

— Мисля просто, че трябва да я имаме — слабо предложи Джейк.

— Ние? Кои сме тези ние?

— Мати…

— Не. Ти нямаш никакви права тук. Сам се отказа от тях, забрави ли? Доведох те само като мой шофьор.

— Мати…

— Не. Това не е твоя работа. Аз не съм твоя работа.

— Ти си майка на детето ми — каза просто Джейк.

О, господи, Ким, помисли Мати, стомахът й се сви и тя се преви, като че ли я бяха ударили. Как щеше да каже на Ким? Че няма да я има да види как завършва училище. Че няма да я има да види как отива в колеж. Че няма да може да танцува на сватбата й, или да подържи в ръце първото си внуче. Че бавно ще се задушава, докато умре пред красивите, ужасени очи на дъщеря си.

— Майка на детето ти — повтори Мати. Разбира се. Това е всичко, което някога е била за него. Майка на детето му. Ставам патетична, помисли тя, изправи се, изпъна рамене и вирна брадичка.

— Сега искам да си ида вкъщи — каза, погледна часовника си и видя, че наближава единайсет и половина. — Имам среща.

— Какво?!

Изражението върху лицето на Джейк почти си струваше мъките на тази сутрин, помисли Мати.

— Мога ли да правя секс? — внезапно попита тя Лайза.

— Какво?! — отново възкликна Джейк.

— Мога ли? — повтори Мати, пренебрегвайки съпруга си, обърната към своята приятелка.

— Докато не почне да ти създава неудобства — отговори Лайза.

— Добре. Защото аз искам да правя секс.

— Мати… — започна Джейк, после спря, а ръцете му паднаха безжизнено от двете страни.

— Не с теб — каза Мати на съпруга си. — Това не ти ли носи облекчение? Услугите ти в това отношение вече не се изискват. Оттегли се тъкмо навреме. Сега никой не може да те обвини, че си отвратителен и жалък мръсник, напуснал жена си, когато си разбрал, че умира. Както винаги, ти безпогрешно избра момента.

— И какво ще правим сега? — безпомощно попита той.

— Много е просто — отвърна Мати. — Ти ще живееш. Аз ще умра. А сега, мислиш ли, че ще можеш да ме откараш у дома? Аз наистина имам среща.

Джейк не каза нищо. Той се пресегна, отвори вратата към малката стая и дълбоко си пое въздух.

— Ще ти се обадя веднага, щом уредя нещата — каза Лайза.

— Не е спешно — каза Мати и излезе от стаята.