Джой Филдинг
За първи път (13)

13

— Не ми се говори — високо протестира Мати и сърдито се втурна извън кухнята. — Казах ти вече. Мисля, че се изразих достатъчно ясно.

— Нямаме избор, Мати — каза Джейк и я последва във всекидневната. — Не можем да пренебрегваме това, което става.

— Нищо не става. — Мати взе да обикаля голямата стая като куче, което гони опашката си, протегнала напред дългите си ръце, задържайки съпруга си на удобно разстояние. Носеше дънки, стар червен пуловер и вехти карирани чехли. Той беше в адвокатската си униформа — консервативен сив фланелен костюм, бледосиня риза, по-тъмносиня вратовръзка. Облеклото им не си съответстваше, реши Мати. Тя трябваше да си сложи поне по-подходящи обувки. Само че последните няколко дни имаше проблеми с обувките. Удряше пръстите си в пода, спъваше се. Чехлите бяха по-лесни.

Мати погледна към прозорците, които заемаха по-голямата част от южната стена на всекидневната и мислеше за наскоро източения басейн. Той бе скрит под зимното покривало — отвратително найлоново нещо, напомнящо огромна зелена торба за боклук. Мати винаги страдаше от разочарованието на плувеца в първите седмици след затварянето на басейна. Тази година бе още по-зле. Може би догодина щеше да покрие басейна. Знаеше, че ще е скъпо, но щеше да си струва парите. По този начин можеше да плува всеки ден през цялата година. Джейк нямаше да е съгласен, но какво от това. Нека си се сърди.

Мати мислеше също да претапицира двата стола пред прозореца, да замени памучната материя на розови и златни райета с нещо по-меко, например кадифе, но щеше да запази фотьойла в бежово златно и цветното килимче. Джейк можеше да вземе мини рояла в югозападния ъгъл на стаята, който стоеше неизползван, откакто преди няколко години Ким се отказа от уроците си. Но тя щеше да се бори със зъби и нокти за малката бронзова статуетка на Трова до пианото, за двете фотографии на Даян Арбус на стената отзад, картината на Кен Дейвис, окачена под прав ъгъл с тях и за литографията на Ротенберг, която заемаше по-голямата част от отсрещната стена над дивана.

Не беше ли Джейк тук именно по тази причина? Да раздели плячката?

Тъкмо това си помисли тя, когато той се обади предния ден и каза, че ще дойде около два часа днес следобед да обсъдят някои неща. Беше се появил обаче на вратата й, нейната врата, с тъжна усмивка на лицето, онази усмивка, от която й идеше да му избие зъбите. Гузното изражение на лицето му показваше, че намеренията му са сериозни и още преди да си е отворил устата тя разбра, че разговорът им няма да е за придвижването на развода, нито за това, кой какво ще взема. Сигурно пак щяха да предъвкват последните няколко седмици с онзи негов изтънчен тормоз, който може и да вършеше работа пред съдебните заседатели, но нея изобщо не я впечатляваше. Сигурно пак щеше да държи една от онези речи, „да я накара да види нещата от неговата гледна точка“, да я насилва да погледне в очите истината, която тя отказваше да признае и приеме.

През последните две седмици Джейк се обаждаше поне по веднъж на ден, настояваше да я придружава на посещенията й при лекарите в болницата „Нортуест Дженерал“ и клиниката в Лейк Форест. Отиде в аптеката и взе лекарството, въпреки че тя му заяви, че няма намерение да го взима. Постави се изцяло на нейно разположение. Накратко, Джейк изведнъж се бе превърнал в нещо, което никога не е бил през почти шестнайсетте години от техния брак — съпруг.

— Връщай се в офиса си — каза му Мати сега. — Ти си зает човек.

— Свърших за днес.

Мати не направи опит да скрие изненадата си.

— Боже, наистина трябва да съм се разболяла — възкликна тя.

— Мати…

— Само се шегувам, Джейк. Така нареченият „черен хумор“. Както и да е — продължи, преди той да я прекъсне, — ако си свършил за деня, защо не го прекараш с малката си приятелка? Сигурна съм, че ще бъде очарована да те види вкъщи толкова рано.

— Няма да се връщам там — промълви Джейк толкова тихо, че Мати не бе сигурна дали е чула добре.

— Какво? — попита тя без да иска.

— Не мога да се върна там — повтори той, леко променяйки думите си, но не продължи.

— Да не те е изхвърлила? — Не й се вярваше. Той я бе напуснал след почти шестнайсет години брак, заради една жена, която го изхвърля след по-малко от три седмици?! И сега той очаква от нея да забрави всичко за изневярата му, да погребе яростта и наранените си чувства и да го посрещне с отворени обятия? Моята къща е и твоя къща? Няма начин, приятелю. Не става така.

— Беше съвместно решение — обясни Джейк.

— И какво по-точно решихте?

— Че трябва да се върна вкъщи — отговори той.

— Вкъщи — повтори Мати. — Опитваш се да ми кажеш, че възнамеряваш да се върнеш тук?

— Казвам, че искам да се върна тук.

— И защо? — Разтапящото чувство под лъжичката подсказа на Мати, че вече знае отговора. Той искаше да се върне вкъщи, не защото я обичаше, не защото бе разбрал, че е направил ужасна грешка, не защото искаше да бъде неин съпруг, дори не и защото приятелката му го е изхвърлила, а понеже вярваше, че тя умира. — Този брак не се нуждае от преразглеждане, Джейк — заяви му тя ядосано. — Той е свършен, приключен, мъртъв и погребан. Нищо не се е променило, откакто напусна.

— Всичко се промени.

— О, така ли? Обичаш ли ме?

— Мати…

— Знаеш ли, че за повече от петнайсет години брак, ти нито веднъж не ми каза, че ме обичаш? Нима се опитваш да ми кажеш, че това се е променило?

Джейк не каза нищо. Какво можеше да каже?

— Ще ти помогна, Джейк. Ти не ме обичаш.

— Ти не ме обичаш — възрази той.

— Тогава за какво спорим? И двамата сме съгласни. Няма причина да се връщаш.

— Така е правилно — заяви простичко Джейк.

— Според кого?

— И двамата знаем, че това е правилното решение.

— И кога точно взе това решение?

— От няколко дни го обмислям. Накрая, тази сутрин ми стана ясно.

— Разбирам. А приятелката ти? На нея кога й стана ясно?

Джейк прокара пръсти през тъмната си коса и се отпусна върху меките възглавнички на дивана.

— Мати, всичко това няма отношение.

— Не си в съда, адвокате. Тук аз съм съдията и мисля, че има тясно отношение. Призовавам те да отговориш на въпроса.

Джейк погледна настрани, направи се, че се взира в импресионистичното виждане на Кен Дейвис на тихия уличен ъгъл, огрян от розови слънчеви лъчи, проникващи през разлистени летни дървета.

— Обсъдихме го тази сутрин. Тя е съгласна с мен.

— Съгласна с какво?

— Че трябва да съм тук, с теб и Ким.

— Твоята приятелка мисли, че трябва да си си вкъщи, с жена си и дъщеря си. Колко цивилизовано. И какво ще прави тя, докато ти си тук с жена си и детето си?

Джейк поклати глава, повдигна ръце във въздуха, сякаш искаше да каже, че не знае, че това вече не е негова работа.

— Какво й каза, Джейк? Мисля, че имам право да знам — продължи Мати, понеже той не отговори.

— Тя е наясно със ситуацията — каза накрая Джейк.

— Мисли, че умирам. — Мати спря да ходи напред-назад и застана пред съпруга си, като тигър в клетка, сърдит и готов да нападне. — И какво, тя има намерение да ме чака да умра, така ли? Смята, че може да издържи година-две, ако не се заинатя твърде дълго?

— Тя разбира, че аз имам нужда да бъда тук.

— Да, тя проявява голямо разбиране. Виждам това. И какво? Ти ще продължиш тайно да се срещаш с нея? Това ли е планът? Така тя ще бъде благородна, цивилизована, разбираща и мръсница едновременно.

— За бога, Мати…

— Как се казва, между другото?

Очите на Джейк леко трепнаха, Мати видя в това знак за нерешителност. Да й каже ли, или не? Ще бъде ли от полза? Ще благоприятства ли делото му? Какво щеше да направи Мати с тази информация? Можеше ли да я използва срещу него?

— Хъни^[1] — отвърна меко той.

За момент Мати си помисли, че говори на нея. Почувства как тялото й се устремява към него, как сърцето й забързва, как съпротивата й се стопява.

— Хъни Новак.

— Какво?

— Името й е Хъни Новак — повтори той, а тя се олюля.

— Хъни — произнесе Мати. — Не е ли сладко? Извини ме за каламбура — добави тя и се изсмя в кратък маниакален пристъп. Такава глупачка беше. Един миг на въображаема нежност и вече бе готова да отстъпи, да се предаде, да се отметне, да се съгласи на всичко. — Това истинското й име ли е?

— Изглежда е прякор от детството, който й се е лепнал.

— Колко подходящо. Хъни се е лепнало, защото Хъни лепне. — Мати отново се чу някак отстрани, да се смее на глас, по-остро, по-несигурно от преди. — Хъни лепне — повтори тя, опитвайки се да спре смеха си, да не се разраства, да не преминава в метастази, да не разпространява отровата си. Но смехът й сякаш съществуваше отделно от нея, като че ли някаква чуждопланетна форма на живот бе взела контрол над тялото й, използваше дробовете и устата й, за да изтика през тях своята злост. Не можеше да го спре. Бе негова пленница.

— О, боже — проплака тя. — О, боже, о, боже, о, боже. — И тогава взе да се задъхва, искаше въздух, но въздух нямаше, не можеше да диша. Някаква чуждопланетна сила се смееше, душеше, кашляше, давеше нейния живот.

Джейк незабавно скочи, обгърна я с ръце и я държа, докато Мати почувства как ужасните звуци замират в гърлото й, кашлянето спира и дишането й постепенно се нормализира. Тя веднага се дръпна от ръцете на съпруга си, пое дълбоко дъх, после отново, избърса си сълзите и подсмръкна, опряла нос в опакото на дланта си. Колко ли време остава, докато ръцете й откажат да й служат? — зачуди се тя, а под лъжичката й взе да се надига паника. Колко време й остава да може сама да бърше собствените си сълзи? Мати отиде до пианото в далечния ъгъл на стаята и силно стовари ръката си върху клавишите. Залп от какофонични звуци се разнесе във въздуха, те виеха в протест като вълк в нощта.

— По дяволите — изплака Мати. — Мътните го взели.

За момент никой не помръдна, никой не проговори.

После Джейк попита:

— Да ти донеса ли нещо? — с твърд глас, макар че цветът се бе дръпнал от лицето му.

Мати поклати отрицателно глава, боеше се да говори. Ако проговореше, щеше да й се наложи да признае онова, което и двамата вече знаеха: че резултатите от изследванията бяха окончателни, че тя умираше, че Джейк бе прав — всичко се бе променило.

— През април заминавам за Париж — каза тя накрая.

— Това е добре. — Въпреки спокойствието в гласа на Джейк, смущението в очите го издаде. — Аз ще дойда с теб.

— Ще дойдеш с мен?

— Никога не съм ходил в Париж.

— Никога не поиска да идем. Никога нямаше време — припомни му Мати.

— Ще намеря време.

— Защото умирам — тихо каза тя. Това бе съждение, не въпрос.

— Моля те, Мати, позволи ми да ти помогна.

— Как можеш да ми помогнеш? — Мати погледна съпруга, който имаше от близо шестнайсет години. — Как може който и да било да ми помогне?

— Позволи ми да се завърна вкъщи — отвърна той.

 

 

Мати седеше сама на дивана във всекидневната, отпусната на същото място, на което бе седял Джейк по-рано и се опитваше да осмисли следобеда, последните няколко седмици, последните шестнайсет години, по дяволите, защо не и последните трийсет и шест години, щом се е захванала с това. Тя отметна косата от лицето си и обърса потока сълзи, който вече изглеждаше, че няма да има край.

Погледът й се спря на нашарената от слънцето улица в голямото маслено платно на Кен Дейвис, окачено на стената вдясно от пианото. Улицата много приличаше на тази, на която бе отрасла Мати, но сега за първи път съзнателно направи връзката. В същия миг видя едно осемгодишно дете с ленена косичка да подскача по обляната от слънце улица, на път за дома си от къщата на Лайза, бързайки да се прибере навреме за обяд. Баща й щеше да я води в Института по изкуствата. Имаше голяма изложба на импресионистични платна, които искаше да й покаже. От седмици говореше само за това. Днес бе големият ден.

Но къде беше колата му? Нямаше я на алеята, а беше там тази сутрин. Тогава тя излезе да посети Лайза, която живееше на по-малко от половин пресечка от тях, надолу по улицата. Сега колата на баща й я нямаше, но сигурно му се е наложило да излезе за няколко минути, да вземе нещо за обяд и веднага щеше да се върне. Не биваше да се тревожи. Баща й щеше да се върне съвсем навреме.

Само дето, разбира се, той не се върна. Никога не се върна. Майка й обясни, че баща й е избягал с някаква кучка от офиса му и макар че Мати не разбра какво има предвид тя под „кучка“, схвана, че баща й не ще се върне навреме, за да я заведе в Института по изкуствата.

В седмиците, непосредствено след напускането на баща й, Мати застана на страната на майка си, която систематично изтриваше всяка следа от Ричард Гил в къщата: подреди дрехите му в кутии и ги изпрати на „Армията на спасението“, изгори всички книжа и документи, оставени от него, изряза лицето му от всички семейни снимки, така че не след дълго изглеждаше сякаш той никога не бе съществувал. Съвсем скоро Мати забеляза, че майка й престана да поглежда и нея. „Колкото пъти те погледна, виждам баща ти“, сопнато й обясни тя, отпъждаше я и се захващаше с поредното си кученце. И така, всеки ден, щом Мати се върнеше от училище, се спускаше към семейните албуми, да види дали и тя не е обезглавена, дали все още е там. Тогава детската й усмивка от снимките я окуражаваше, че в края на краищата всичко ще се нареди възможно най-добре.

Но не стана така. Независимо колко упорито се стараеше и колко отчаяно се молеше, нищо не върна баща й, нито накара майка й да я обича. Нито оценките, които получаваше, нито стипендията, която спечели. Нищо от това, което тя постигаше, не постигна някакъв ефект.

И какво толкова постигна? — мислеше си Мати сега, измъквайки се от картината на отсрещната стена. Стана от дивана и се затътри към кухнята с вехтите си карирани чехли. Бе сменила един студен дом за друг, отдаде шестнайсет години на мъж, който я напусна заради своята кучка.

Накрая животът й се сведе до две малки думи: тя умираше. Мати се подсмихна, внезапно уплашена. Уплашена от звука на собствения си смях, тъжно осъзна тя. Това взе да й се случва все по-често.

Естествено, още съществуваше някакъв шанс лекарите да са сгрешили. Може би ако се срещне с друг специалист, ако се съгласи на още изследвания, ако отиде в Мексико да търси лек, ще открие някой, който да й даде друга диагноза, ще намери онзи хепиенд, който търси цял живот. Само че нямаше никакъв хепиенд. Нямаше лек. Имаше само лекарство, наречено „Рилузол“. И всичко, което то предлагаше, бяха няколко месеца допълнително. Мати се затътри през кухнята и взе шишенцето с хапчетата от етажерката.

— Ако ги вземам — произнесе на глас и постави шишенцето обратно, без да го отвори.

Как ли щеше да реагира на новината майка й? — зачуди се Мати и се изкуши да вдигне веднага телефона и да й се обади. Дали щеше веднага да почне да изрязва лицето й от семейните снимки, или ще го направи бавно, като почне от краката и премине към ръцете и тялото, следвайки хода на болестта, така че накрая да остане само главата на Мати?

Баща без лице. Дъщеря без тяло. Майка без диря. Семейство.

А сега Джейк искаше да се върне вкъщи, да бъде част от живота й, колкото й оставаше от него. Той каза, че било, защото искал да постъпи правилно. Но така ли беше правилно? И за кого?

— Ще имаш нужда от някой, който да те вози на разни места — убеждаваше я, надявайки се на нейната практичност, тогава, когато всички други подходи се провалиха.

— Мога да шофирам.

— Не можеш. Ако направиш още една катастрофа? А ако убиеш някого, за бога?

— Ким ще вземе книжка след няколко месеца. Тя може да ме кара.

— Не смяташ ли, че Ким ще има достатъчно неща, с които да се справя?

Тъкмо този въпрос, стряскащ със своята простота, я принуди да капитулира. Как можеше да иска от Ким да бъде нейната единствена емоционална подкрепа, да я вдига, когато падне, да оправя след нея, когато тя вече няма да може да се оправя сама, да събира парчетата от разбития им живот, без сама да се срути? Нейното красиво малко момиченце, помисли си Мати, сладката малка Гранд дама. Как щеше да оцелее дъщеря й без нея? „Как да ти кажа, че те напускам?“ — попита тя на глас, щом чу ключът да се превърта в ключалката.

— Мамо? — извика Ким от предния хол, вратата се отвори и затвори с единствен продължителен звук. — Какво има? — попита тя, когато Мати се появи на кухненската врата. — Изглеждаш, сякаш си плакала.

Мати отвори уста да каже нещо, но вниманието й се отвлече от звука на кола, приближаваща по алеята.

Ким се завъртя и погледна през малкото горно прозорче на входната врата.

— Това е татко — каза тя и видимо объркана се обърна към майка си. — Какво прави той тук?