Джой Филдинг
За първи път (27)

27

Беше малко след девет часа на единайсети април, когато таксито им спря пред хотел „Даниел“ на улица „Жакоб“ в сърцето на парижкия Ляв бряг.

— Не е ли това най-красивия град, който си виждал през целия си живот? — възкликна Мати. Колко ли пъти зададе този въпрос, откакто бяха напуснали аерогарата?

— Засега е най-красивият град, който съм виждал през целия си живот — съгласи се Джейк.

Мати се засмя, още невярваща, че са наистина тук. Месеци на планове и мечти и изведнъж то бе реалност. И нямаше значение, че е изморена от полета и гладна, понеже имаше затруднения с преглъщането на твърде препеченото месо, за което твърдяха, че е пържола „Дайан“.

— Никой не може да преглъща самолетната храна — увери я Джейк и също върна подноса си на стюардесата недокоснат.

— Ще влезем ли? — попита я той сега и й помогна да се измъкне от тясната задна седалка на малката френска кола, докато шофьорът на таксито внасяше чантите им във фоайето, в стил арт деко, на очарователния стар хотел.

— О, Джейк. Красиво е. C’est magnifique — каза Мати на екзотично изглеждащата жена на рецепцията.

Жената, която според картата на гърдите й, се казваше Кло Дорлеак, имаше тъмновиолетови очи, гъста черна коса и безукорна стойка. Тя гледаше Мати по начина, по който се гледа дете, канещо се да палува, предпазливо, скептично, сякаш се боеше Мати да не започне да се премята през глава из стаята. Няма такава опасност, помисли си Мати и се облегна на бастуна си.

— Bonjour, madame, monseur. Мога ли да ви помогна?

— От къде разбрахте, че говорим английски? — попита Мати.

Кло Дорлеак се усмихна снизходително и не каза нищо. Устата й, забеляза Мати, представляваше тънка червена резка, която едва помръдваше, когато променяше изражението си.

— Имаме резервация. — Джейк потърси в джоба си нужното парче хартия и го плъзна по абаносовата повърхност на високото бюро. — Харт, Джейк и Мати. — Той подаде на жената паспортите им.

— Харт — повтори Кло Дорлеак и провери паспортите им с по-голямо внимание дори от митничаря на аерогарата, после надраска номерата им в книгата си. — Джейсън и Марта.

Кои са те, почуди се Мати и огледа малкото фоайе за място, където да седне. Забеляза образа си да се отразява многократно в огромните позлатени огледала по стените. Не бе разбрала колко уморена изглежда.

— Ние сме от Чикаго.

— Мисля, че имаме и друг гост от Чикаго, отседнал при нас — каза жената.

— Чикаго е голям град.

— Всичко в Америка е голямо, да? — Кло Дорлеак им отправи още една от своите снизходителни френски усмивки, макар видимо да бе отегчена от разговора им и побутна през бюрото празна бланка. — Бихте ли я попълнили, моля?

Мати направи няколко премерени стъпки към тъмнозеленото кадифено двойно канапе, разположено в малка ниша пред прозореца, гледащ към улица „Жакоб“. Аз съм в Париж, мислеше си тя. Възглавниците се издуха около нея, когато потъна в малкия диван.

— Наистина съм тук — прошепна едва чуто и хвърли поглед през рамо към тясната, оживена уличка. Тя бе всичко, което си бе представяла и дори повече. — Направих го. Направихме го.

Дали ще може да се разхожда по тази улица с постоянния й поток от пешеходци, коли и мотоциклети, без помощта на бастуна си? Вероятно не. Но поне бастунът бе за предпочитане пред инвалидната количка. Бе използвала инвалидни колички на двете летища и откри, че ги мрази. Количките изграждат бариери, макар че са предназначени да помагат. Гледната ти точка напълно се променя. Винаги гледаш хората от долу нагоре; те винаги те гледат от горе надолу. Ако изобщо те забележат. Дори митничарят на летище Шарл де Гол практически я пренебрегна, като отправяше всичките си въпроси към Джейк, включително тези, които се отнасяха до Мати, като че ли тя бе дете, неспособно да отговори разумно или пък нямаше глас.

Както вървяха нещата, скоро щеше да загуби гласа си. Но тя нямаше намерение да се откаже от него предварително.

Мати усети някакво движение, погледна нагоре и видя Джейк да се приближава с угрижено изражение на умореното си лице.

— Нещо не е наред ли?

— Изглежда, че стаята ни няма да е готова поне още един час.

— О! — Мати се постара тревогата й да не прозвучи. Опита се да се усмихне без да си движи устата, като Кло Дорлеак, но резултатът бе по-скоро болезнена, отколкото снизходителна гримаса. В интерес на истината, колкото и да се вълнуваше, че е тук, колкото и да бе нетърпелива да види всеки сантиметър от града, тя отчаяно се нуждаеше да полегне, поне за няколко часа. Чувстваше краката си така, сякаш бе преплувала Атлантическия океан, а ръцете си — като че ли го бе прелетяла. През нощта почти не спа, не можа да заеме удобно положение, въпреки че местата им бяха в първа класа. От време на време главата й клюмаше, само за да се раздруса и събуди след няколко минути. Сега имаше нужда да си презареди батериите. Имаше нужда от няколкочасов сън. — Предполагам, че бихме могли да идем някъде да пием кафе.

— Мисля, че е по-добре да останем тук — каза Джейк. — Изглежда, че точно в средата си хотелът има чудесен двор с удобни шезлонги, където да се отпуснем и може би да подремнем, докато подготвят стаята.

— Звучи добре.

Джейк помогна на Мати да се изправи и я поведе през фоайето към миниатюрния двор с размерите на пощенска картичка, в който бяха разположени няколко неудобни на вид дървени стола и един доста захабен шезлонг.

— Е, не е точно Риц — забеляза Джейк.

Не, определено не, помисли си Мати, но не каза нищо. „Риц Карлтън“ беше преди цял един живот. И за двамата.

— Очарователно е. Твърде френско. C’est tres bon^[1] — каза тя, докато Джейк я настаняваше в паянтовия шезлонг. — Много е удобно. — Мати с изненада откри, че това бе вярно. — А ти?

Джейк приседна на ръба на един от дървените столове наблизо.

— Идеално — отговори той, макар че измъченото изражение на лицето му говореше обратното.

Мати се усмихна. Сънят вече натежаваше на клепачите й. И той е изморен като мен, помисли си тя. Последните няколко седмици не бяха леки за него, каквото и да твърди. Да вземе отпуска от фирмата, да постави кариерата си на карта, а живота си в пауза — колко мъже щяха да направят това? Особено за жена, която не обичат. Джейк вече говореше къде ще направят следващата си екскурзия. Хаваи, предложи той. Или може би, пътешествие с кораб из Средиземно море. Тя имаше голям късмет, Мати се засмя на иронията в мислите си, докато очите й се затваряха. Умираше, съпругът й не я обичаше и все пак бе най-голямата късметлийка, която познаваше.

 

 

Събуди се рязко и почти се катурна от стола. Трябваше й един миг да се опомни къде се намира, че наистина е в Париж, в двора на очарователен малък френски хотел и чака да й приготвят стаята. Колко време бе спала? Огледа се из тясното пространство, слънчевата светлина падаше в очите й като нежен шал от шифон. Мати се обърна към Джейк, но на неговото място седеше някаква жена с широка бежова шапка. Мати се усмихна, но жената бе погълната от пътеводителя в скута си и не я забеляза. Мати чу гласове и видя мъж и жена, облегнати на една от стените, да разговарят с лекота на френски. Тя се опита да долови някоя позната дума или фраза, но двойката говореше твърде бързо и Мати скоро се отказа. Къде ли беше Джейк?

— Excusez-moi — каза, без да се обръща към някой определено. — Mon mari… — Не, не беше така. — Qui a vu… — Какво точно се опитваше да каже? — По дяволите! Няма да стане.

Жената с широката бежова шапка вдигна глава от книгата.

— Всичко е наред. Можете да говорите на английски. — В гласа й имаше смях. Бе странно познат глас, може би защото звучеше така успокояващо американски.

— Чудех се дали някой не е виждал съпруга ми. Май е изчезнал.

— Да, те имат този навик. Но не, съжалявам, не мога да ви помогна. Бяхте сама, когато дойдох. Преди около пет минути — добави тя, преди отново да насочи вниманието си към книгата.

Мати се опита да се поизправи, но ръцете й отказваха да я слушат и бе принудена да лежи, преструвайки се, че така й е удобно. От устните й се отрони ясно доловима въздишка.

— Добре ли сте? — попита американката.

— Чудесно. Само малко уморена. — Мати се помъчи да различи чертите на лицето й, но слънцето в очите й и широката шапка на жената й пречеха.

— Сега ли пристигате?

Мати си погледна часовника.

— Преди около час. А вие?

— Тук съм от няколко дни.

— Ще ми препоръчате ли нещо?

— Аз предимно се разхождах по улиците и се мъчех да си припомня. — Тя размаха пътеводителя в ръката си. — Не съм била тук от колежа.

— А аз за първи път идвам в Париж.

— Е, първият път е винаги нещо специално.

Мати се съгласи с усмивка.

— По-красиво е дори отколкото си го представях.

— Имате голям късмет с времето. Невинаги през април е толкова хубаво.

— Със съпруга си ли сте тук? — попита Мати и отправи поглед към фоайето. Къде ли можеше да е отишъл Джейк?

— Не, пътувам сама.

— Наистина ли? Вие сте много смела.

Жената се засмя.

— Отчаяна, може би, е по-добрата дума.

— Отчаяна?

— Понякога толкова силно желаете нещо, че просто вземате нещата в свои ръце — каза тя.

— Познавам това чувство — усмихна се Мати. — Впрочем, казвам се Мати Харт.

Жената се поколеба за момент. Слънцето грееше в лицето й и го правеше призрачно бледо.

— Синтия — каза тя, махна си шапката и освободи водопад от буйни червени къдрици. — Синтия Брум.

 

 

— Къде беше? — Мати се мъчеше да се изправи на крака, когато Джейк влезе в малкото пространство и се упъти към нея с голяма кафява книжна торба в ръце.

— Реших да понапазарувам малко. — Той й посочи торбата с глава. — Няколко бутилки вода, бисквити, плодове. — Целуна я по челото. — Ти така хубаво спеше, че не исках да те безпокоя. Кога се събуди?

Мати си погледна часовника.

— Преди около двайсет минути. Запознах се с една приятна жена. Оказа се, че тя е гостът от Чикаго, за който спомена жената-дракон.

— Жената-дракон?

— Така я нарече Синтия. Синтия… Господи, не мога да си спомня фамилията й. Нещо полезно^[2]. — Мати сви рамене. — Е, както и да е. После ще се сетя. Тук е сама.

— Много е смела.

Мати се засмя.

— Така й казах и аз. Мислех си дали да не я поканим да се присъедини към нас някой ден.

— Разбира се, щом искаш.

— Ами, може би, ако я срещнем случайно пак. — Мати погледна към фоайето. — Мислиш ли, че стаята ни е готова вече?

— На третия етаж сме — каза Джейк и я поведе към малкия асансьор зад виещата се стълба в дъното на фоайето. — Чантите са вече в стаята.

— Прилича на кафез за птици — възхити се Мати, когато се промъкнаха в миниатюрното пространство и Джейк затвори зад себе си вратата от ковано желязо. Няколко секунди по-късно асансьорът рязко спря на третия етаж, където около малка площадка, покрита с избелял и протрит тъмносин килим, бяха наредени пет-шест стаи.

Джейк отключи тежката врата на стаята им с голям старомоден ключ и пред тях се разкри малка, но красиво наредена стая с гледка към улицата.

— Прекрасна е — каза Мати и очите й се спряха на пухкавото памучно одеяло от пике, което обгръщаше отвсякъде двойното легло от ковано желязо по средата на стаята. По стените бяха наредени копия на импресионисти. Близо до прозореца стоеше малък гардероб. На пода в банята имаше мозаечна репродукция на „Момиче на люлка“ на Реноар. — Обичам я.

— Виждам, че французите не са много по широките пространства — отбеляза Джейк, отиде до прозореца и го разтърси, опитвайки се да го отвори.

— Какво има?

— Изглежда залепнал.

— Това проблем ли е? — Мати прехапа език. Разбира се, че бе проблем. Как можеше да е толкова безчувствена? — Извинявай, Джейк. Ще сменим стаята.

— Не, не ставай глупава. Тази е чудесна.

— Не е чудесна. Сигурна съм, че имат и други стаи.

Но нямаха. Джейк повика Кло Дорлеак, която ги осведоми, че хотелът е препълнен и няма да има свободни стаи през следващите няколко дни.

— Жената-дракон каза, че американците винаги се оплаквали от шума, когато прозорецът е отворен, така че те не са си дали труда да го поправят — каза Джейк на Мати, докато лежеше до нея по средата на широката бяла завивка, бухнала около тях като парашут. — Всичко е наред, Мати. Аз ще съм добре.

— Сигурен ли си?

— Напълно. — Той се вторачи в тавана. — Майка ми дори не знае, че съм тук.

 

 

— Айфеловата кула е построена за рекордните две години по случай Световното изложение през 1889 година — прочете Мати в пътеводителя, докато двамата с Джейк седяха на една пейка срещу великолепната желязна структура. Температурата бе приятна, около двайсет и два градуса, и те смениха пътните си дрехи с къси панталони цвят каки, бели ризи и леки якета, които толкова си приличаха, че без да искат, изглеждаха като в униформи. — Никога не са имали пред вид кулата да бъде постоянен елемент от града и само евентуалната й употреба като радиоантена я запазила от разрушаване — продължи Мати с удивление. — В крайна сметка, през 1910 година, тя била съхранена за поколенията и всяка година привлича повече от четири милиона посетители.

— И всички те са решили да я посетят тъкмо днес следобед — отбеляза Джейк.

Мати се засмя.

— Кулата тежи повече от 7 700 тона и е висока 320 метра. Изградена е от 15 000 железни сектора, а за да я пребоядисат са били нужни 55 тона боя. Наричат я „стълба към вечността“. При силен вятър се поклаща не повече от 13 сантиметра. Триста и седемдесет човека са се самоубили като са скочили от най-високата платформа, която е на 280 метра от земята.

— Уау!

— Красива е, нали? Знам, че е клише, но е вярно.

— Красива е — съгласи се Джейк.

Мати се загледа с нарастваща завист в безкрайната опашка от хора, виеща се пред бавните асансьори. Двамата с Джейк бяха изчислили, че ще трябва да чакат поне един час. Нямаше начин тя да стои толкова дълго, а да се изкачват по стотиците стъпала към върха, очевидно бе немислимо, така че те си избраха една празна пейка, за да почакат тълпата да намалее. Засега нямаше подобни изгледи, но Мати бе щастлива дори само да седи до Джейк и да чака.

Нищо не можеше да се сравни с наблюдаването на хората, независимо къде се намираш, помисли си тя и вниманието й се привлече от двама тийнейджъри, които се целуваха с голямо увлечение под едно великолепно черешово дърво. Друга двойка бе притисната в страстна прегръдка до малък павилион, а трета — докато вървяха по оживената алея пред кулата, оставаха безразлични към всичко друго, освен един към друг, точно като на известната фотография на Робер Доано. Градът на любовта, помисли си Мати и спря очи на Джейк.

— Тук пише, че можем да избегнем дългите опашки за асансьора като посетим кулата през нощта — прочете Джейк в брошурата, която бе взел.

— Наистина ли?

— Изглежда, че е даже по-романтично през нощта — продължи той, — защото цялата е осветена.

— Можем ли да направим това — да се върнем по-късно?

— Какво ще кажеш да се върнем след разходката с лодка по Сена?

Мати избухна в сълзи.

— Какво има, Мати? Ако си твърде изморена, можем просто да поседим тук. Нямах намерение да те притеснявам. Можем да се разходим с лодка друга нощ.

— Не съм прекалено уморена — увери го тя през сълзи. — Просто съм толкова щастлива. Господи, пак клишета.

Джейк избърса сълзите й с леко движение на пръстите си.

— А ти? Сигурно си изтощен. Аз поне поспах няколко часа в хотела. — Мати знаеше, че Джейк не бе мигнал.

— Аз поспах в самолета — припомни й той. — Какво има? Да не би да се боиш, че няма да мога да те опазя? — Джейк скочи на крака и помогна на Мати да се изправи. — Един момент — каза той, като се изпречи пред един японски турист и пусна фотоапарата в ръцете на изненадания човек. — Бихте ли ни снимали? Un photo? Просто натиснете тук — добави и бързо се нареди до Мати пред великолепната кула, обгърнал покровителствено с ръка раменете на жена си. — Още една — помоли той и с жестове показа на младия човек да обърне апарата вертикално. — Чудесно. Благодаря. От това ще стане страхотна снимка — обърна се към Мати, след като си взе апарата. — Готова ли си?

Мати плъзна ръка в неговата и Джейк бавно я поведе през тълпата. Изведнъж тя зърна жена с широкопола бежова шапка и тъкмо се канеше да й извика, когато я видя по-отблизо и разбра, че жената изобщо не изглеждаше като Синтия Брум. Брум. Да, това бе името й. От Чикаго.

— Както и да е — каза Мати.