Джой Филдинг
За първи път (19)

19

— Хайде влизай. Побързай. — Ким припряно побутна Теди Кранстън през входната им врата и крадешком погледна надолу по тихата тъмна улица, търсейки шпиониращи очи да надзъртат от съседните домове. Не че правеше нещо нередно, помисли си тя. Поне не от техническа гледна точка. Беше наказана. Което означаваше, че не може да излиза навън. Не значеше, че не може да покани някого вътре. Освен това родителите й бяха излезли за вечерта, така че какво значение имаше? Ако не знаеха нещо, нямаше как то да ги нарани. Без съмнение, майка й или баща й, може би даже и двамата, щяха да се обадят по някое време да се уверят, че не е напуснала къщата и тя щеше да е готова за тях. Точно както беше готова за Теди. Тази нощ е нощта, каза му по телефона. Домъкни си задника тук до половин час или ще си изпуснеш шанса. Точно двайсет и девет минути по-късно той бе пред вратата й.

— Стаята ми е на горния етаж — каза Ким и го поведе. Защо да губят време с приготовления? Бяха прекарали месеци в приготовления. Сега разполагаха само с няколко часа да свършат работата.

— Хубава къща — отбеляза Теди.

Той последва Ким по стълбите, свали си тежкото кафяво кожено яке и го захвърли на перилата.

— Нормално.

Не говориха повече, докато не стигнаха до вратата на стаята й. Ким надзърна бързешком да види дали има представителен вид. След като се обади на Теди, тя припряно наблъска в шкафа всичко, което не беше окачено на закачалки. Оправи си дори леглото. Майка й винаги натякваше колко е неудобно да се спи в легло, което не е било оправено. Не че се канеха да спят, подсмихна се тя и с тръсване на русата си коса прогони майка си от стаята.

— Страхотно — отнесено каза Теди, пристъпи по килима с цвят на пшеница и се огледа. — Жестоко одеяло. — Очите му се спряха на огромното легло.

Ким кимна. Всъщност, завивката бе шарена, съшита от разноцветни ярки парчета, всяко различно, червени и бели райета стояха до синьо-бели карета, следваха жълти цветя и големи зелени точки. Майка й я бе избрала, както и всичко останало в стаята, макар че привидно Ким решаваше. „Каквото си избереш“, бе казала майка й, когато се преместиха. „Вече си голямо момиче. Ще украсим стаята ти точно както искаш.“

Само че, знаеше ли Ким какво иска? Бе само на единайсет, когато се нанесоха тук. Не бе имала време да развие вкус или нещо подобно на стил. Така че се съгласяваше с всички предложения на майка си. Дори стените бяха отражение на личността на майка й. Докато повечето момичета на нейната възраст облепяха стените си с плакати на най-новия холивудски разбивач на сърца, супермодел или музикален състав, пясъчно оцветените стени в стаята на Ким бяха покрити с плакати в рамки от Института по изкуствата, подписани и прономеровани литографии от художници като Джоун Майро и Джим Дайн и дори една чудесна черно-бяла фотография на майка, прегърнала дъщеря си от известната фотографка Ани Лейбовиц.

Какво щеше да прави, когато майка й си отидеше, безпомощно се зачуди Ким, нямаше да има кой да й казва какво харесва и какво не харесва, нямаше да има на кого да разчита за собственото си себеусещане.

— Това е много готино — отбеляза Теди и се приближи да разгледа по-отблизо едно чудесно изображение на цифрата 4, плаваща на червено-черен фон. — Ти ли си го правила?

Ким го погледна да види дали не се шегува.

— Няма начин. Това е от Робърт Индиана. — Тя моментално си прехапа долната устна. Не отиде ли твърде далеч с поправките? Дали не го притесни? Нямаше ли сега да измърмори някакво тъпо извинение, че трябва да е другаде и да я остави недокосната девственица?

— О. — Теди сви рамене. — Готино.

— Това е фотокопие. — Как можеше да сбърка фотокопие с оригинална рисунка? Как можеше тя да се отдаде на някого, който не забелязва разликата?

— Готино — каза отново той и се пльосна по средата на леглото.

Само това ли знаеше да повтаря, почуди се Ким, застанала в центъра на стаята. Вярно, той не бе най-умното момче в училище, но не беше и най-тъпият. Мисли позитивно, напомни си Ким. Не задълбавай в негативна посока. Мисли за всичко, което харесваш у Теди — шоколадовокафявите му очи, трапчинките на бузите му, когато се засмее, стегнатото му слабо тяло, издължените му пръсти, начина, по който се целува, усещането на ръцете му върху гърдите ти. Нека някой друг да го обича заради ума му, помисли си тя, докато той потупваше леглото до себе си, приканвайки я натам. Не беше ли достатъчно, че е по-голям, по-опитен, че я бе предпочел пред останалите момичета, между които можеше да избира? Не беше ли достатъчно, че всичките и приятелки й завиждаха?

Само дето те не й бяха никакви приятелки. Не истински. Каролайн Смит, Ани Турофски, Джоди Бейтс — харесваха я, само защото Теди я харесваше. Щяха да я захвърлят като горещ картоф веднага щом Теди го стореше. Не, истината бе, че тя си нямаше никакви близки приятелки. Истината бе, че най-добрата й приятелка винаги е била майка й. Ти и аз срещу целия свят, обичаше да й пее майка й, когато беше малка. Какво щеше да стане с нея, когато майка й я напуснеше? Към кого щеше да се обръща тогава? Към баща си?

— Баща ти е такова парче. — Джоди едва не припадна един ден, когато той дойде да я вземе от училище.

— Не бих имала нищо против да го пробвам — грубо се засмя Каролайн.

Действай, изкушаваше се да каже Ким, но не го стори. Каролайн умееше да получава нещата, които преследваше, а последното нещо, от което Ким се нуждаеше, бе Каролайн Смит за мащеха. Тя изохка. Нямаха ли край безпочвените й мисли? Майка й бе все още жива, а тя вече мислеше за нейната замяна.

— Няма ли да дойдеш при мен? — попита Теди и я погледна очаквателно.

Ким рязко пропъди мислите за майка си и се приближи към леглото, като в движение изхлузи през глава белия си пуловер и го остави да падне на пода.

— Уау — възкликна Теди, когато тя разкопча белия си сутиен и го хвърли настрани.

Ким усети, че цялото й тяло се изчерви от неудобство. Какво правеше? Наистина ли щеше да позволи на Теди да я види гола?

— Почакай ме — каза той, скочи на крака и с едно леко движение изхлузи ризата, дънките, обувките и чорапите си, сякаш бяха части на една дреха или пък бяха налепени по тялото му. Той се освободи от тях с не повече неудобство, отколкото ако си махаше прегорели кожички от слънчево изгаряне. После застана пред нея гол, а възбуденият му пенис танцуваше пред него.

— О — каза Ким.

— Няма ли да свалиш и тези? — Теди посочи дънките и тежките й черни обуща.

Ким седна на края на леглото и се опита да не обръща внимание на танцуващия му орган, докато си сваляше обувките и дънките.

— Носиш ли презервативи?

— В джоба ми са. — Той кимна неопределено към пода.

— Не мислиш ли, че трябва да си сложиш един?

Теди се придвижи като автомат към дънките си, бързо намери малкото пакетче и го разкъса. Ким отметна завивката, пъхна се отдолу и придърпа чаршафите до брадичката си, докато Теди се бореше с кондома.

— Успешно облечен — произнесе той на финала, а по красивото му лице се разля триумфална усмивка.

— Сигурен ли си, че това нещо ще свърши работа?

— Няма да допусна да се случи нищо — увери я Теди и пропълзя в леглото до нея. — Обещавам.

— А какво, ако се скъса?

— Няма да се скъса. Тези неща са като стомана. — Ръката му докосна гърдите й. Ким я отблъсна.

— Може ли да загасиш?

Теди скочи безмълвно и загаси лампата до леглото. Върна се обратно при нея толкова бързо, че умът й почти нямаше време да регистрира движението му.

— Може би не трябва да правим това — заекна Ким, отказвайки да отпусне сграбчените под брадичката й чаршафи.

— Какво? Хайде, Ким. Възбуждаш ме от месеци.

— Не съм те възбуждала.

— Направо ме подлудяваше. Точно това правеше. — Езикът му започна да изучава вътрешността на ухото й.

През цялото време само за секс ли си мислиш? — искаше й се да го попита, но не го направи, защото знаеше отговора. Разбира се, че мислеше само за секс. Всички момчета мислеха само за това и то не само случайно, както момичетата, а през цялото време. Буквално всяка минута от всеки божи ден. Не е чудно, че едва успяваха да свържат две изречения в една последователна мисъл. Не е чудно, че не можеха да видят разликата между картина и проклето фотокопие.

От друга страна, тази нощ бе нейна идея, не негова. Тя бе тази, която телефонира у тях и на практика му заповяда да дойде. Тя бе тази, която го покани в спалнята си. Тя бе тази, която търкулна топката, като си съблече пуловера. Тя лежеше гола в леглото до гол мъж, за бога. Как можеше да отмени сега цялата работа?

— Ще бъдеш ли внимателен? — попита.

— Няма да позволя да се случи нищо — каза той, както преди малко. — Обещавам.

И следващото нещо, което тя осъзна, бе, че Теди грубо си проправя път в нея, или поне се опитваше.

— Трябва да се отпуснеш — прошепна той между две пъшкания. — Просто се отпусни и го остави да се случи.

— Не си на правилното място — каза му тя нетърпеливо.

— Какво искаш да кажеш, не съм на правилното място?

— Не мисля, че това е мястото — отвърна Ким и се опита да промени позицията си, да изпълзи изпод него, но действията й само го накараха да заработи още по-усърдно.

Случайно или нарочно, но накрая той се натъкна на верния отвор и незабавно взе да си проправя път по-навътре. Ким ахна от силната болка, която премина през тялото й и вътрешностите й се разтегнаха, за да го приемат. Ето го и Червено море, помисли си тя, когато почувства нещо лепкаво от вътрешната страна на бедрата си. Почуди се дали има кръв на чаршафите и как ще я обясни на майка си. Просто ще й кажа, че ми е дошъл мензисът, реши тя и сграбчи задника на Теди в опит да забави действията му. Но той или не разбра намеренията й, или реши да ги пренебрегне. Във всеки случай, направи точно обратното, ускори още повече ритъма, докато не извика, слаб уплашен звук, сякаш го е заболяло и тя почувства как тялото му замря върху нея. След секунда той се хлъзна назад, легна по гръб с вдигната над главата лява ръка, в поза, издаваща или триумф, или пълно изтощение.

Това ли беше? — помисли си Ким. За това ли бе целият шум? Тя се пресегна и отново дръпна завивката до брадичката си.

— Добре ли си? — попита я Теди, сякаш изведнъж се сети, че тя е до него.

— Чудесно. А ти?

— Прекрасно. Ти беше страхотна. — Той се обърна на една страна и целуна влажната й буза. — Плачеш ли?

— Не — възмутено отвърна тя и си обърса бузата. За какво беше всичко това?

— Следващият път ще бъде по-хубаво.

— И този път беше чудесно — излъга тя и хвърли поглед на голото му тяло. Възбуденият му преди това орган сега лежеше отпуснат и безпомощен в меката купчина косми на пубиса. Къде е презервативът? — помисли си Ким.

— Къде е презервативът? — попита тя.

Презервативът, разбира се, бе все още в нея, осъзна и й се сгади.

— О, господи, какво ще правим? — проплака Ким.

— Извади го — каза й Теди.

— Какво искаш да кажеш да го извадя?

— Просто бръкни и го извади.

— Не мога да направя това.

— Защо не?

— Защото не мога. — Какво му ставаше? — Ти ми обеща, че ще внимаваш. Обеща, че няма да допуснеш да се случи нищо.

— Аз бях внимателен.

— Тогава какво прави това глупаво нещо все още в мен?

— Трябва да се е изхлузил, когато се дръпнах.

— О, боже, о, боже, о, боже.

— Всичко, което трябва да направиш е…

— Нищо няма да направя. Ти ще го направиш. О, боже, о, боже, о, боже — повтаряше тя и закри очи с ръце, когато Теди изчезна под завивката и започна да я човърка с пръстите си.

— Намерих го — обяви той след няколко секунди и победоносно показа използвания кондом. — И виж, гледай, той е наред. Не се е скъсал. Всичко е все още вътре.

— О, боже, гадост — възкликна Ким и усети, че й се повдига, когато Теди метна презерватива в близкото кошче за боклук. — От къде знаеш, че нещо не се е изляло?

— Нищо не се е изляло — каза той, сякаш думата му бе достатъчна да успокои нарастващата паника на Ким.

— От къде знаеш?

— Просто знам.

— О, боже, о, боже, о, боже.

— Всичко ще бъде наред.

— О, боже.

— Мислиш ли, че можеш да спреш да повтаряш това? — попита Теди. — Започваш да ме изнервяш.

— А ако съм бременна? — попита Ким.

— О, боже — дойде незабавният отговор на Теди.

Не се паникьосвай, каза си Ким. Няма за какво да се безпокоиш. Той имаше кондом. Не се скъса. Нито капчица сперма не е излязла. Пък и периодът ти мина едва преди два дни. Няма начин да си бременна. Няма начин. Няма начин. Няма начин.

О, боже, о, боже, о, боже.

Така ли се е чувствала майка й преди шестнайсет години? — зачуди се Ким. И затова ли тя самата бе поела толкова глупав риск — за да разбере по-добре майка си?

— Ким? — Теди я питаше нещо. — Добре ли си? Изведнъж стана толкова тиха.

— Добре съм — каза Ким, чувствайки се странно спокойна.

— Ким?

— Да? — Тя усети тялото му да се размърдва до нея.

— Искаш ли да го направим пак?

 

 

Мати седеше на задната седалка на таксито и се опитваше да не обръща внимание на постоянното треперене между краката си, където преди беше Рой Крофърд. Тя чувстваше далечното ехо от неговото тяло, тласкащо се в нейното, така както се усеща ампутирана ръка или крак, чувството все още е налице, въпреки че крайникът липсва. Усещане за отсъствие, помисли си Мати. Много по за предпочитане пред отсъствието на усещане.

Какво казваха за секса? Когато е добър, е прекрасен, а когато е лош, пак е добър. Да, това беше.

— Завийте тук — насочи тя шофьора. — Петата къща от края.

Шофьорът, мъж на средна възраст, с бяла ниско подстригана коса, чиято табелка го идентифицираше като Юри Попович, спря рязко пред нейната къща. Мати забеляза, че в предния хол светеше, макар че останалата част бе потънала в тъмнина. Погледна си часовника. Почти десет часа. Възможно бе Ким вече да спи. Мати не си бе дала труда да се обади, за да я провери. Ако Джейк искаше да контролира дъщеря си, чудесно. Мати бе решила да й вярва.

— Благодаря — каза тя на шофьора и му плати сметката с порядъчен бакшиш. После отвори вратата и провеси крак. Но кракът й отказа да намери земята, коленете й се подгънаха и я запратиха по лице върху тънкия сняг отстрани на алеята.

Шофьорът незабавно се озова до нея, вдигна я и я изтупа.

— Госпожо, добре ли сте? Какво стана?

— Съжалявам — извини се Мати, но не можеше да стои без неговата подкрепа. Мили боже, какво ставаше с нея? — Изглежда съм пила твърде много. — Да, това беше, каза си тя. Твърде много шампанско. Шампанско и секс — смъртоносна комбинация. Особено, ако не си свикнал.

— Добре че не повърнахте в колата ми. — Юри Попович помогна на Мати да се качи по предните стълби и почака да си потърси ключовете в чантата.

— Бихте ли… — Тя му протегна ключовете.

Юри отвори вратата и върна ключовете в протегнатата й ръка.

— Добре ли сте, госпожо? Можете ли да се оправите вече?

— Ще се оправя. Много ви благодаря. — Когато той я пусна, Мати сграбчи бравата. Наблюдаваше го, докато изтича надолу по стълбите до колата си и подкара, без да се обръща. Ще се оправя, повтори безмълвно.

— Но няма да мога — призна си тя на глас, когато тялото й се строполи на пода. — Джейк! — извика тя. Никакъв отговор. Кого лъжеше? Съпругът й не си беше вкъщи. — Ким! — извика отново и получи същия отговор.

Ким трябва да си е легнала рано, помисли Мати, принудена да лази по корем през килима до кухнята.

— По дяволите — изплака тя, хлъзна се по плочките до масата, смъкна си палтото, остави го на безформена купчина на пода и използва облегалката на един от столовете, за да се изправи. Хлипайки и проклинайки, изтощена от усилията си, тя се сгромоляса на стола. — По дяволите. Какво става с мен?

Ти знаеш точно какво става с теб, каза й обляното в сълзи нейно отражение в плъзгащата се стъклена врата.

— Не — упорстваше Мати. — Не сега. Не още.

Имаш нещо, наречено амиотрофична латерална склероза, чу тя Лайза да казва, а образът на приятелката й се показа до нейния на стъклото.

— Звучи сериозно.

Такова е.

— Колко още ми остава?

Година. Може би две, или дори три.

Мати затвори очи и изтри образа на Лайза от съзнанието си. Но гласовете продължиха, като в телевизор с повреден кинескоп, на който екранът внезапно изгасва, но звукът си остава силен и ясен.

— И какво ще стане с мен през тази година или две, или три? — чу се Мати да пита, дори след като си запуши ушите с ръце.

С напредването на болестта ще загубиш способността си да ходиш. Ще си в инвалидна количка. Ръцете ти ще станат безполезни. Тялото ти ще започне да се изкривява от само себе си.

— Ще стана затворник на собственото си тяло — призна Мати, махна ръцете си от ушите, отвори очи и се загледа в тъмнината на задния двор, а сърцето й биеше в гърдите, като че ли се опитваше да изскочи, докато още има време.

— Аз умирам — каза тя, насили се да стане, изтласка нозе към стъклената врата, отключи я и я плъзна, пристъпи бавно, внимателно на балкона. Студеният нощен въздух бързо обгърна раменете й като стар пуловер. Тя се взря в басейна, скрит под предпазното зимно покривало. Дали щеше някога да плува отново? Едва ли, помисли си Мати.

— Аз умирам — повтори тя, но въпреки повторението, думите не бяха лесни за смилане и разбиране. — Но не още. Не и преди да съм видяла Париж.

Мати се засмя и насили краката си да се движат напред, докато не се облегна на парапета. Париж бе три месеца напред. Вероятно дотогава щеше да успее да функционира нормално. Беше имала подобни моменти и преди. Те идваха и си отиваха, макар всеки път да продължаваха по-дълго и да я оставяха по-слаба. Но какво щеше да стане след Париж? Щеше да е минала почти половин година, откакто Лайза произнесе зловещата си диагноза. Щяха да са минали вече шест месеца от малкото й оставащо време. А следващите шест? Можеше ли да си седи безпомощно и да наблюдава как загиват нервните й клетки, докато накрая нямаше да може да говори, да яде и да диша, без да се дави? Можеше ли да направи това?

А имаше ли избор?

Човек винаги има избор, помисли си Мати. Не бе длъжна да чака болестта да й наложи своите опустошения. Можеше да вземе нещата в свои ръце, докато ръцете все още й служеха. Нямаше пистолет, така че не можеше да става и дума да се застреля, а се съмняваше, че дори и сега ще има силата и точността, които изисква ножа. Обесването бе твърде сложно, а падането по стълбите — с твърде несигурен успех.

— Бих могла да се удавя — каза простичко и умът й се понесе под противното зелено покривало. Отваряш басейна няколко седмици по-рано. Изчакваш, докато всички излязат и отиваш да поплуваш малко, после изчезваш под водата бързо, тихо, без излишен шум.

Само дето вероятно щеше да я намери Ким, осъзна с ужас Мати. Не можеше да поеме този риск. Независимо как, Ким трябваше да бъде предпазена.

Трябваше да намери друг начин.

Мати се отблъсна от парапета и се заклатушка на краката си, които едва сега започнаха да възвръщат своята чувствителност. Тя се върна в кухнята и бавно я прекоси.

— Аз ще умра — повтори си с учудване, когато пресичаше предния хол към стълбите. — Остава ми година. Може би повече. — Ръката й се пресегна към перилата и докосна някакво непознато кафяво кожено яке.

Мати го разгледа. Бе мъжко яке, определи тя бързо, макар че не приличаше на нещо, което Джейк би облякъл. На Ким ли беше? Дали не го е взела назаем от някое момче в училище?

Якето се оказа твърде тежко за нейните ръце, изплъзна се от пръстите й и падна на пода.

— Може би и по-малко от година — прошепна тя и очите й се изпълниха със сълзи, докато се качваше по стълбите.

По-малко от година.

Мати се изкачи горе и спря да почине за няколко секунди на площадката. Вратата към стаята на Джейк беше отворена, както и тази към спалнята на Ким. Това бе необичайно, реши Мати, понеже знаеше, че Ким обича вратата да е затворена, когато спи. Възможно ли бе Ким да ги е излъгала и след всичко случило се, да е излязла?

— Ким? — нежно я повика Мати, приближи отворената врата и влезе вътре.

В стаята беше тъмно, но дори и в тъмнината Мати успя да забележи, че Ким сериозно се е потрудила да я оправи. Горкичката, помисли си тя. Трябва да е изморена. Затова си е легнала толкова рано. Затова и не ме чу като я виках. Затова е забравила да си затвори вратата.

Мати внимателно премина през стаята. Искаше да целуне дъщеря си за лека нощ, така както правеше, когато тя беше малка. Нейното сладко, красиво бебче, мислеше си тя, докато приближаваше към купчината, скрита под тежката завивка. Дръпна я настрани и вече се канеше да целуне челото на дъщеря си, когато купчината до Ким внезапно се размърда.

И тогава целият ад се сгромоляса върху нея.

Мати пищеше. Ким пищеше. Момчето, което и да бе то, се мяташе като лудо из стаята, събираше си дрехите, сипеше някакви извинения, после избяга от стаята и се спусна по стълбите.

— Как можа да го направиш? — крещеше Мати, когато чу предната врата да се затръшва.

— Мислиш, че нарочно сме заспали ли? — крещеше в отговор Ким. — Как можеш да ме притесняваш така?

Мати гледаше към своята непокорна дъщеря, която щеше да навърши шестнайсет едва след месец. Моето бебче, мислеше си тя и озадачено клатеше глава. Искаше й се да сграбчи Ким и да я разтърси, но можеше ли да се кара на дъщеря си, че прави същото нещо, което правеше и самата тя? Фактът, че дъщеря й бе само на петнайсет години сигурно се компенсираше от възрастта на майката.

— Не мога да се справя с това сега — каза Мати и се оттегли на безопасно място в собствената си стая. После чу как Ким затръшна след себе си вратата на банята си.

Мати приседна на леглото и вцепенено се загледа в пространството. Ама че нощ, помисли си тя и се облегна назад. И все още не е свършила. Пресегна се към телефона и набра цифрите, които бе запомнила наизуст. Телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти, преди да го вдигнат.

— Ало? — Гласът бе дрезгав, познат.

— Хъни Новак ли е? — попита Мати, макар че вече знаеше отговора.

— Да. Кой е?

— Аз съм Мати Харт — спокойно произнесе тя, опитвайки се да си представи лицето на жената, която рязко си пое въздух. — Бих искала да говоря с моя съпруг.