Джой Филдинг
За първи път (5)

5

Най-ранният спомен на Ким беше как родителите й се карат.

Тя седеше в дъното на класната стая и със син химикал драскаше навързани сърца по корицата на тетрадката си по английски. Погледът й бе насочен към учителя, застанал до зелената дъска пред класа, но почти не осъзнаваше присъствието му, не беше чула и дума от онова, което говореше. Тя се размърда на мястото си и погледна към прозореца, заел цяла стена от стаята на десети клас. Не че навън имаше нещо за гледане. Преди дворът бе покрит с трева, но миналата година го павираха и напълниха с временни постройки, общо три, отвратителни сиви сглобяеми конструкции с миниатюрни прозорчета, поставени тъй високо, че не можеше да се гледа нито навън, нито навътре, а в стаите им бе или твърде горещо, или твърде студено. Ким затвори очи, облегна се назад и се зачуди кое от двете ще бъде, когато дойде време за часа й по математика там. Какво всъщност правеше тя в това тъпо училище? Нали единствената цел на преместването им в предградията беше да я измъкнат от претъпканите класни стаи и да я поставят в по-подходяща за учене среда?

Нали за това беше цялата врява?

Не че в действителност родителите й вдигаха голяма врява. Не, техните караници бяха по-тихи, по-сложни и не се оправяха така лесно. Гневът им беше от типа навит на кълбо и дремещ, като змии в кошница, до момента, в който някой непредпазливо отместеше капака, забравил, че ключовата дума тук е навит, не дремещ, и че гневът бе винаги там, в очакване и готовност, нетърпелив да нападне. Колко пъти се будеше посред нощ от звука на напрегнат шепот, свистящ през стиснати зъби и изтичваше в стаята на родителите си, за да намери баща си, крачещ насам-натам, а майка си — обляна в сълзи? „Какво става? — питаше тя баща си. — Защо мама плаче? Какво й направи, че плаче?“

Ким си спомни колко уплашена бе първия път, когато стана свидетел на такава сцена. Тогава беше, на колко години? Три, може би четири? Тя спеше следобедния си сън в синьото си месингово легло, залепила нос в една голяма плюшена птица и гушнала един доста окаян Оскар Мърморко. Може би сънуваше, може би не. Но внезапно се събуди и се уплаши, макар че не знаеше защо. И тогава тя долови тези приглушени звуци от другата спалня, Мама и Тати шепнат, но не така, както хората шепнат обикновено. Това бе доста силен шепот, студен и хапещ като зимен вятър, шепот, който я накара да запуши ушите на птичката си и да я скрие отдолу под завивките при Оскар Мърморкото и да иде да види какво става.

Ким се отпусна на мястото си, дясната й ръка разсеяно потупа стегнатия малък кок на главата й и провери дали няма паднали кичури по врата й, дали всички са пристегнати така, както й харесваше. Мис Гранд дама, закачаше я понякога майка й на шега.

Ким обичаше майка й да се смее. Това я караше да се чувства сигурно. Ако майка й се смееше, значи бе щастлива, а ако тя беше щастлива, значи всичко бе наред и родителите й щяха да останат заедно. Тогава тя нямаше да бъде част от неприятната статистика, тъжен пореден случай, дете на разбито семейство, продукт на горчив развод, като толкова много от нейните приятели и съученици.

Ако майка й се смееше, тогава светът бе наред, увери сама себе си отново Ким, в опит да заглуши зловещия звук от смеха на майка си по-рано през деня — стържещ звук, който бе всичко друго, но не и щастлив, неистов, ако не и порочен, по-близо до истерия, отколкото до истинска веселост и подобно на гневния шепот от първия й детски спомен, твърде силен. Твърде, твърде силен.

Това ли беше? Родителите й пак ли се бяха карали? Снощи след вечеря баща й отново излезе, предполагаше се до офиса си, за да се подготви за днешното дело. Но нали една от причините да се преместят в предградията беше той да има достатъчно място за кабинет вкъщи, с всичко необходимо в него — компютър, принтер и факс? Наистина ли се налагаше да кара обратно до града? Или имаше друга причина — млада, симпатична и на половината на неговата възраст, като тая, заради която бащата на Анди Рийс напусна семейството си? Или като бащата на Пам Бейкър, за когото се говореше, че имал повече от една причини да напусне своето.

Или причината беше оная, която Ким бе видяла баща й да целува по устата, посред улицата в един слънчев следобед, горе-долу по времето, когато се бяха преместили в Еванстън, една закръглена, тъмнокоса причина, която изобщо не изглеждаше като майка й.

Това ли бе причината, поради която днес сутринта след закуска бе намерила майка си да стои сама по средата на басейна и да се смее като откачена?

Ким никога не каза на майка си, че бе видяла баща си с друга жена. Вместо това, опита да убеди себе си, че жената е била просто приятелка, дори не и такава, а само позната, може би даже позната от работата, например благодарна клиентка, макар че от кога хората целуват клиентите си по устата по този начин, колкото и благодарни да са им те? С цяла уста, помисли си тя, както я бе целунал Теди Кранстън в събота вечерта и езикът му нежно бе погалил върха на нейния.

Ким докосна устните си и ги почувства все още парещи, докато преживяваше наново мекия допир на Теди, толкова различен от целувките на другите момчета на нейната възраст. Разбира се, Теди беше няколко години по-голям от момчетата, с които се бе срещала. Беше на седемнайсет, в горния курс и следващата есен отиваше в колеж, Колумбия или Ню Йорк, както бе споделил самият той, в зависимост от това, дали щеше да избере да учи медицина, или кино. Но в събота вечерта той изглеждаше заинтересуван не толкова от медицина, или кино, отколкото от това да бръкне под пуловера й, а тя наистина се изкушаваше да му позволи. И дори нещо повече. Много от момичетата на нейната възраст вече бяха изминали целия път. Тя ги чуваше да се кискат за тези неща в училищните съблекални, докато се бутаха за безплатни кондоми. Чуваше ги да се оплакват, че момчетата не обичат кондоми, така че те не си даваха труда много-много да ги ползват, особено ако вече са го направили няколко пъти с едно момче и знаеха, че то е наред.

— Би трябвало и ти да опиташ, Кимбо — беше я закачило едно от момичетата и я бе уцелило с пакетче кондоми по главата.

— Да — присъединиха се и няколко от останалите и взеха да я замерят с кондоми. — Опитай. Ще ти хареса.

Дали, почуди се Ким и пак усети невидимата ръка на Теди върху гърдите си.

Гърдите ми, помисли си тя с почуда и се загледа в своя съвсем не детски бюст, как се повдига и пада с всяко вдишване. Миналата година по това време тя фактически нямаше бюст и изведнъж преди около шест месеца, ето ти го. Без знак, без предупреждение, без мисля, че е добре да се подготвиш. За една нощ бе преминала от размер A на размер С и вниманието на света бе привлечено. Изглежда, че само по отношение на бюста, размер C бе за предпочитане пред A.

Ким си спомни дюдюканията и подвикванията на момчетата, когато миналата пролет за първи път отиде на училище с новата си бяла тениска от „Гап“, завистта в очите на момичетата и не толкова прикритите погледи на учителите. За една нощ всичко се бе променило. Тя изведнъж бе станала популярна, обект на какви ли не догадки и клюки. Като че ли всеки имаше мнение за новия й статус — била мръсница, ледена царица, изкусителка — като че ли гърдите й бяха погълнали предишната й личност и сега бяха изцяло отговорни за поведението й. Неочаквано Ким откри, че от нея вече не се очаква да има свое мнение. Достатъчно беше, че има гърди. Действително, учителите й се изненадваха, че тя въобще е способна да мисли последователно.

Дори и родителите й бяха повлияни от това ново и внезапно развитие. Майка й я гледаше с нещо средно между удивление и загриженост, а баща й избягваше да я поглежда изобщо и когато все пак му се налагаше, с такова усилие се съсредоточаваше върху лицето й, че Ким имаше чувството, че ще припадне.

Телефонът взе да звъни денем и нощем. Момичета, които никога не й бяха обръщали внимание, сега изведнъж искаха да са й приятелки. Момчета, които никога не й бяха говорили в клас, и глупаци, и умници, й се обаждаха след училище да я канят: Джери Макдугъл, капитан на футболния отбор; Марти Пешкин, звезда в училищните дебати; Теди Кранстън, с разтапящите шоколадовокафяви очи.

Устните на Ким отново пламнаха при спомена за нежното докосване на Теди. Отново усети ръката му да гали гърдите й, тъй леко, сякаш случайно, сякаш той нямаше намерение да го направи. Но разбира се, той възнамеряваше да направи тъкмо това. Защо иначе беше там?

— Недей — беше му отказала тихо тя, а той се направи, че не я чува. Тя го повтори, малко по-силно и този път той я послуша, макар че по-късно опита отново и Ким пак бе принудена да откаже, мислейки за майка си. — Недей. Моля те, недей.

— Не постъпвай прибързано — бе я предупредила майка й по време на един от по-раншните им разговори за секса. — Имаш толкова много време. При всичката предпазливост на света, пак стават грешки — и внезапно се изчерви.

— Като мен ли? — попита Ким, понеже отдавна бе изчислила, че не е много вероятно бебе с тегло четири килограма да се е родило след три месеца бременност.

— Най-хубавата грешка, която някога ми се е случвала — отговори майка й, без да обижда интелигентността й, като отрича очевидното, прегърна я и я целуна по челото.

— Иначе щяхте ли да се ожените? — настоя Ким.

— Абсолютно. — Майка й й даде отговора, който Ким искаше да чуе.

Аз не смятам така, помисли си Ким сега. Тя не беше сляпа за начина, по който родителите й се гледаха: бързи погледи в непредпазливи моменти, когато истинските им чувства биваха тъй крещящи, дори по-силно, отколкото гневния шепот, който взе да се чува с нарастваща честота иззад затворената врата на стаята им. Родителите й едва ли щяха да се съберат без неочакваната й намеса. Тя ги беше хванала в капана на брака. Но капанът бе стар и вече недостатъчно силен да ги задържи заедно. Беше само въпрос на време някой от тях да намери сили и кураж да се освободи. И тогава къде щеше да бъде малката Кимбо?

Едно беше сигурно: тя никога нямаше да позволи на хормоните си да я вкарат в капана на брак без любов. Щеше да избере мъдро и правилно. Макар че, какъв избор имаше в действителност? Нима и двете й баби не бяха изоставени от съпрузите си? На Ким й стана неудобно и се размърда на мястото си. Да не би жените в семейството й да бяха обречени да избират неверни мъже, които един ден щяха да ги напуснат? Навярно това беше неизбежно, може би дори генетично заложено. Вероятно ставаше въпрос за някакво древно фамилно проклятие.

Ким сви рамене, сякаш искаше физически да се отърси от неприятната мисъл, а внезапното движение запрати тетрадката й на пода, с което привлече нежеланото внимание на учителя. Господин Бил Люи, чийто широк нос бе твърде голям за тясното му лице, а прекомерно червендалестият му тен издаваше пристрастеност към пиенето, се обърна от дъската, на която пишеше и се взря в дъното на стаята.

— Някакъв проблем ли има? — попита той, докато Ким се навеждаше да си вдигне тетрадката и без да иска си събори и копието на „Ромео и Жулиета“.

— Не, господине — отвърна тя бързо и се присегна за книгата.

Каролайн Смит, която седеше зад нея и чиято голяма уста беше обратнопропорционална на мозъка й, се наведе настрани и се протегна към книгата едновременно с Ким.

— Мислиш за Теди ли? — попита тя. После пъхна показалеца на дясната си ръка в дупката, оформена от палеца и показалеца на лявата и неприлично го плъзна навън-навътре.

— Гледай си работата — каза й под нос Ким.

— Гледам си я — дойде незабавният отговор.

— Има ли нещо, което искате да споделите с класа? — попита господин Люи.

Каролайн Смит се изкиска:

— Не, господине.

— Не, господине — повтори Ким, сложи книгата си на чина и вдигна очи към дъската.

— Нека да почетем малко от текста — предложи господин Люи. — Страница трийсет и четвърта. Ромео се обяснява в любов на Жулиета. Ким — каза той на гърдите й, — ти ще бъдеш Жулиета.

 

 

Теди я чакаше след училище, облегнат зад шкафчето й, когато тя отиде да си вземе обяда.

— Мислех да хапнем навън — предложи той, като разгъна длъгнестата си фигура и се изпъна в цял ръст, около метър и деветдесет. После хвана Ким за ръката и я поведе по коридора покрай шкафчетата, като се правеше, че не забелязва погледите и шепота на другите деца. Теди беше свикнал да бъде обект на внимание. Така ставаше, когато си атлетичен, богат и „толкова блестящ, че да си умреш“, според бележката под неговата снимка в последния годишник на училището. — Навън наистина е хубаво — каза той.

— Как тогава да се откажеш, а? — Каролайн Смит изникна някъде изотзад. Ани Турофски и Джоди Бейтс се захилиха гръмогласно до нея.

Трите Мускецици, усмихна се подигравателно Ким. Те се обличаха еднакво, в тесни дънки и още по-тесни пуловери, изрязани около врата, носеха дългите си кафяви коси прави и отметнати на една страна, а носовете им бяха подкъсени от един и същ хирург, макар Каролайн да твърдеше, че нейната операция била заради изкривен септум.

— Вие, момичета, сте една ученическа комедия — каза Теди.

— Опитай ни… — започна Ани Турофски.

— Ще ти харесаме — завърши Джоди.

— Едва ли — измърмори под носа си той, тръгна и побутна Ким към страничната врата.

— Купон в събота вечер — извика след тях Каролайн. — В къщата на Сабрина Холандер. Майка й и баща й са някъде за уикенда. Носете си нещо.

— Купон, пълен със задръстени петнайсетгодишни момичета — произнесе със сарказъм Теди и бутна тежката врата навън. — Нямам търпение.

— Аз също съм на петнайсет години — припомни му Ким, а студеният порив на вятъра я зашлеви.

— Ти не си като другите — каза Теди.

— Защо?

— По-зряла си.

Размер С, помисли си Ким, но не каза нищо. Не искаше да го уплаши, като се покаже твърде умна и многознайна, твърде зряла.

— Какво ще кажеш да идем там? — Теди посочи към училищния паркинг.

— Какво има там?

— Колата ми.

— О. — Тя изпусна чантата с обяда си на земята, чу как кутията с кола, която си бе сложила сутринта, започна да фъска и се зачуди дали ще гръмне. — Мислех, че искаш да хапнем навън.

— По-студено е, отколкото си мислех. — Той небрежно вдигна чантата й от земята и я хвана за лакътя, после я поведе към тъмнозеления, последен модел шевролет в най-отдалечения край на паркинга.

Нарочно ли беше паркирал там? — зачуди се Ким и усети как сърцето й заби учестено, а дишането й стана накъсано, почти болезнено.

Теди насочи дистанционно към колата и тя изквича като изплашено прасе, за да сигнализира, че вратите са отворени.

— Да седнем отзад — предложи той нехайно. — Там има повече място.

Ким се промъкна на задната седалка, веднага разтвори чантата си и извади сандвич.

— Риба тон — произнесе неловко тя и му го показа. — Сама си го направих. — Започна да го разопакова, но спря, когато почувства дъха му на бузата си. Обърна се към него и носовете им нежно се сблъскаха. — Извинявай, не разбрах, че си толкова близо… — започна тя, ала устните му я накараха да замълчи. Тогава Ким чу нисък стон и рязко се дръпна, щом разбра, че идва от нея.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя и погледна право напред, сякаш беше в автокино. После взе да говори със сто думи в минута, както правеше винаги, когато беше нервна и се опитваше да си възвърне контрола над ситуацията. Не че не искаше да го целуне. Работата беше там, че ужасно й се искаше, толкова много, че погледът й се замъгли. — Просто мисля, че трябва да хапнем. Аз съм на училище цял следобед и освен това обещах на баба ми, майката на майка ми, баба Вив — обясняваше тя, макар да знаеше, че на Теди, който сега разтриваше врата й, изобщо не му пукаше за баба й Вив. — Казах й, че ще намина след училище. Вчера се наложи да умъртвят едно от кучетата й. То наистина беше болно и така нататък, а и тя каза, че я гледало с онзи поглед, нали се сещаш, дето казва, че вече е време, но въпреки това, тя е много разстроена, така че аз й казах, че ще намина. Тя ще се оправи след няколко дни, щом едно от другите й кучета роди. Тогава ще има нещо, което да отвлече мисълта й от Дюк. Така се казваше кучето. То беше отчасти коли, отчасти кокер шпаньол. Много умно. Баба ми казва, че мелезите са по-умни от чистокръвните. Ти имаш ли куче?

— Жълт лабрадор — отвърна Теди и по лицето му се разля лукава усмивка, докато й вземаше сандвича от риба тон и го връщаше обратно в чантата. — Чистокръвен.

Ким завъртя очи, после ги притвори.

— Сигурна съм, че е умно куче — каза тя.

— Той е тъп като галош. — Теди прокара пръсти по устните й. — Баба ти е права.

— Аз си нямам куче — започна Ким и ококори очи, когато пръстите на Теди изчезнаха в устата й, пречейки й да говори. — Майка ми мрази кучета — продължи тя упорито. — Твърди, че е алергична, но не й вярвам. Мисля, че просто не ги харесва.

— А ти? — попита Теди с дрезгав глас и се наведе напред да я целуне по устата. — Ти какво харесваш?

— Какво харесвам ли?

— Харесваш ли това? — Той започна да я целува по врата.

О, да, отвърна безмълвно Ким, сдържайки дъха си, цялата изтръпнала.

— А това? — Устните му се придвижиха към притворените й очи и докоснаха миглите й. — Или това? — Той покри устата й със своята. Тя усети колко нежно езикът му разтвори устните й, как едната му ръка милваше тила й, а другата взе леко да се плъзга отпред по пуловера й. Има ли нещо по-приятно? — почуди се тя, а цялото й тяло вибрираше. Обаче вибрацията не идваше отвътре, а някъде извън тялото й.

— О, боже — възкликна Ким и потупа джоба на дънките си. — Това е пейджърът ми.

— Остави го — каза Теди и се опита да я привлече обратно в прегръдките си.

— Не мога. Страдам от натрапчиви мисли. Трябва да знам кой е. — Ким извади пейджъра си, натисна бутона да види кой я търси и един непознат номер светна в лицето й, последван от цифрите 911, които показваха спешен случай. — Нещо се е случило — каза тя. — Трябва да намеря телефон.