Джой Филдинг
За първи път (1)

1

Тя обмисляше различни начини да убие мъжа си.

Марта Харт, наричана Мати от всички, освен от майка й, която редовно настояваше, че Марта си е съвсем хубаво име — „Не си представяш Марта Стюарт да си смени името, нали?“ — плуваше напред-назад в дългия правоъгълен басейн, заемащ по-голямата част от нейния просторен заден двор. Мати плуваше всяка сутрин, от началото на май до средата на октомври, пренебрегваше светкавиците или някой ранен чикагски сняг, петдесет минути, сто дължини прецизно изпълнен бруст и кроул, напред-назад в добре отопленото дванайсетметрово пространство. Обикновено до седем часа тя вече беше във водата, така че да свърши преди Джейк да е тръгнал за работа и Ким за училище. Днес обаче се бе успала, по-скоро въобще не можа да заспи, докато не останаха няколко минути часовникът да звънне. Джейк, разбира се, не бе имал такива трудности със спането, стана и влезе под душа преди тя да успее да отвори очи.

— Добре ли си? — попита я той, вече облечен, и излезе, обвит в красива мъгла, преди тя да успее да формулира отговора.

Би могла да използва касапски нож, мислеше си сега Мати, изтласквайки водата със стиснати юмруци, като с всяко издигане и сваляне на ръцете режеше въздуха с въображаемото трийсетсантиметрово острие и го забиваше в сърцето на мъжа си. Тя стигна края на басейна, изтласка се с крака от бетона и се насочи обратно към другата страна, като движението й напомни, че един полет надолу по стълбите след добре премерено блъсване, може да се окаже най-лесният начин да очисти Джейк. Или пък може да го отрови, да добави щипка арсеник, подобно на прясно настъргано сирене „Пармезан“, върху любимите му спагети, като тези, които имаха снощи за вечеря, точно преди той да се върне уж в офиса си, за да работи върху преважната си заключителна реч пред съдебното жури, а тя намери хотелската квитанция в джоба на сакото му — той я помоли да го занесе на почистване — която съобщаваше за последната му изневяра така гръмко, сякаш бе обява на стената на супермаркета.

Би могла да го застреля, помисли си тя и стисна водата, преминаваща през пръстите й, като че ли стиска спусъка на пистолет, а очите й проследиха въображаемия куршум, плясващ върху повърхността на басейна, насочен към нищо неподозиращата цел, в момента, в който нейният грешен съпруг се изправя за да се обърне към журито. Тя видя как той закопчава тъмносиньото си сако, само секунди преди куршумът да го разкъса, как тъмночервената му кръв бавно се процежда по елегантните диагонални линии на раираната му в синьо и златно вратовръзка, как в очите и на устните му малката момчешка полуусмивка замръзва, помръква и накрая изчезва, когато той пада с лице надолу върху твърдия под на старата щатска съдебна зала.

Дами и господа съдебни заседатели, стигнахте ли до присъда?

— Смърт за грешника! — извика Мати и изрита водата, като че ли тя беше досадно одеяло, увито около глезените й, усещайки краката си неочаквано тежки, сякаш към тях бяха прикрепени големи циментови блокове. За секунда Мати ги почувства като чужди тела, принадлежащи на някой друг и случайно присадени към нейното тяло без никаква друга цел, освен да й тежат. Опита се да стъпи, но ходилата й не можаха да намерят дъното на басейна, макар че водата беше само метър и половина дълбока, а тя — почти двайсет и пет сантиметра по-висока.

— По дяволите — промърмори Мати, изгуби ритъма на дишането си и се нагълта с хлорна вода. Закашля се шумно и се хвърли към страничната стена на басейна, тялото й се преви над ръба му, за да отдъхне, опряна на перваза от гладък кафяв камък, а невидими ръце продължаваха да я дърпат за краката, опитвайки се да я потопят пак.

— Така ми се пада — промърмори тя между болезнените спазми на кашлицата. — Така ми се пада, задето имах толкова зли мисли.

Избърса някаква слюнка отстрани на устата си и избухна в пристъп на истеричен смях, примесен с кашлицата, едното заглушаваше другото, неприятните звуци отскачаха от водата и ехтяха силно в ушите й. „Защо се смея?“ — почуди се Мати, неспособна да спре.

— Какво става? — Гласът дойде някъде над главата й. — Мамо? Мамо, добре ли си?

Мати вдигна ръка на челото си да прикрие очите си от ярките слънчеви лъчи, насочени към нея като фотосветкавица, и се вторачи по посока на широката кедрова веранда, която се простираше пред кухнята зад двуетажната й къща от червени тухли. Фигурата на дъщеря й Ким се очертаваше на фона на есенното небе, а блясъкът на слънцето правеше обикновено силно подчертаните черти на тийнейджърката странно неясни. Това нямаше значение. Мати познаваше линиите и очертанията на лицето и фигурата на единственото си дете така добре, както своите собствени, може би дори по-добре: огромните сини очи, по-тъмни отколкото на баща й, по-големи отколкото на майка й, дългия прав нос, наследен от баща й; дъговидно извитата уста, взета от майка й; напъпилите гърди, прескочили едно поколение, пренесли се направо от майката на Мати в нейното дете и които дори в крехката възраст от петнайсет години бяха вече сила, с която да се съобразяваш. Ким бе висока като родителите си и слаба, каквато беше и майка й на нейната възраст, макар че имаше по-добра стойка, отколкото Мати на петнайсет години, а и в настоящия момент. Ким нямаше нужда да й се напомня да изпъва раменете си или да държи главата си изправена. Сега, докато се накланяше над здравите дървени летви на перилата, полюшвайки се като млада фиданка от нежния полъх, Мати се зарадва на привързаността на дъщеря си и се почуди дали самата тя изобщо имаше някакъв принос това чувство да се развие.

— Добре ли си? — попита Ким отново, протегнала дългата си, елегантна шия към басейна. Естествено русата й, дълга до раменете коса беше силно опъната назад и завита в стегнат малък кок на върха на главата. Това бе видът й „госпожица Гранд дама“, дразнеше я понякога Мати.

— Има ли някой с теб?

— Добре съм — каза Мати, макар че продължителната й кашлица направи думите й неразбираеми и трябваше да ги повтори. — Добре съм — каза тя отново и се засмя.

— Какво е толкова смешно? — засмя се Ким със слаб, треперлив глас, опитвайки се да се присъедини към майка си за каквото и да се смееше.

— Кракът ми изтръпна — обясни Мати, като постепенно отпускаше двата си крака към дъното на басейна и с облекчение установи, че стъпва.

— Докато плуваше ли?

— Да. Смешно, а?

Ким сви рамене — жест, който казваше: „Не чак толкова смешно, не и да се смееш на глас“ и се наклони още повече, така че излезе от сянката.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм. Просто се нагълтах с вода. — Мати се изкашля отново, като че да подчертае казаното. Тя забеляза, че Ким носи коженото си яке и за пръв път тази сутрин осъзна колко е студено през късния септември.

— Отивам на училище — каза Ким и спря. — Какво ще правиш днес?

— Следобед имам уговорка с един клиент да разгледаме някои фотографии.

— А сутринта?

— Тази сутрин ли?

— Тази сутрин татко ще представя заключителната си реч пред журито — заяви Ким.

Мати кимна, без да е наясно накъде отива разговора. Тя погледна към големия клен, който величествено се издигаше над съседния двор, към яркочервеното, което се провиждаше сред зеления листак, като че ли листата бавно, но смъртоносно кървяха и почака дъщеря й да продължи.

— Обзалагам се, че той действително ще го оцени, ако отидеш в съда да го окуражиш. Нали знаеш, както правиш, когато аз играя в някоя пиеса в училище. За подкрепа и опора.

И опора, помисли си Мати, но не го каза, предпочете вместо това да се закашля.

— Както и да е, аз тръгвам.

— Добре, миличка. Желая ти приятен ден.

— И на теб. Предай на татко целувка от мен за късмет.

— Желая ти приятен ден — повтори Мати, като гледаше как Ким изчезва навътре в къщата.

Отново сама, тя затвори очи и позволи на тялото си да потъне под гладката повърхност на водата. Водата незабавно покри устата й и напълни ушите й, заглуши естествения звуков фон и прогони случайните утринни звуци. Кучетата повече не лаеха в съседските дворове, птиците не пееха в близките дървета, колите не бибипкаха нетърпеливо по улиците. Всичко беше спокойно, мирно и тихо. Нямаше вече неверни съпрузи, нито любопитни тийнейджъри.

Как ли го прави? — почуди се Мати. Някакъв радар ли притежаваше детето? Мати нищо не бе казала на Ким за последната изневяра на Джейк. Нито на който и да било друг: на някой от приятелите си, на майка си, или на Джейк. Тя почти се засмя. Кога за последен път бе доверила нещо на майка си? А колкото до Джейк, още не беше готова да се изправи срещу него. Имаше нужда от време да обмисли нещата, да си събере мислите, както катерицата събира ядки за зимата, да се увери, че добре се е подготвила да следва избраната от нея линия на поведение през следващите дълги, студени месеци.

Мати отвори очи под водата, отметна тъмнорусата си, дълга до брадичката коса. Точно така, момиче, каза си тя. Време е да си отвориш очите. Свърши времето за колебание, чу Джим Морисън да стене някъде дълбоко в главата й. Хайде, мила, запали огъня в мен. Това ли очакваше тя — някой да запали огън под краката й? Колко хотелски квитанции трябваше да намери, за да направи нещо? Време беше да предприеме действие. Време беше да признае определени безспорни факти за своя брак. Дами и господа съдебни заседатели, сега искам да ви представя тази хотелска квитанция като доказателство.

— Така или иначе, проклет да си, Джейсън Харт — изломоти Мати и шумно си пое въздух, когато главата й изскочи над повърхността на водата, като родното име на мъжа й звучеше странно и необичайно в устата й. Не беше го наричала другояче, освен Джейк, от първото им запознаване преди шестнайсет години.

Запали огъня в мен. Запали огъня в мен.

— Мати, бих искала да ти представя Джейк Харт — беше казала приятелката й Лиза. — Той е онзи приятел на Тод, за когото ти разправях.

— Джейк — повтори Мати, звученето й хареса. — Това съкратено от Джаксън ли е?

— Всъщност е съкратено от Джейсън, но никой не ме нарича така.

— Радвам се да се запознаем, Джейк. — Мати огледа главната читалня на университетската библиотека в Лойола, почти сигурна, че някой ученолюбив читател ще скочи и ще им изшътка да мълчат.

— А „Мати“? Съкратено от Матилда?

— Марта — призна си тя срамежливо. Как е могла майка й да я натовари с такова старомодно, непривлекателно име, по-подходящо за някое от нейните възлюблени кучета, отколкото за единствената й дъщеря? — Но, моля те, наричай ме Мати.

— Всъщност, аз бих искал да… ти се обадя.

Мати кимна, с очи, приковани в устата на младия мъж, в широката горна устна, която се издаваше над долната, по-тънката. Твърде чувствена уста, мислеше си тя и вече си представяше какво би било да целува тази уста, да почувства как тези устни леко докосват нейните.

— Извинявай — чу се да заеква. — Какво каза?

— Разбрах, че специализираш история на изкуството.

Мати кимна отново и прикова поглед в сините му очи, горе-долу същия нюанс като нейните, само че, както забеляза, неговите мигли бяха по-дълги, нещо, което изобщо не й се видя честно. Честно ли беше един мъж да има толкова дълги мигли и толкова чувствена уста?

— И какво точно правят историците на изкуството?

— И аз не знам — чу се да казва Мати, но с малко по-силен глас и този път някой наистина каза „Ш-ш-т!“.

— Искаш ли да отидем някъде за по едно кафе? — Той я хвана за ръката и я изведе от библиотеката без да дочака отговора й, като че ли не би могло да има съмнение какъв ще е той. По същия начин по-късно нямаше съмнение, когато я попита дали иска да отидат на кино същата вечер и по-късно, когато я покани в апартамента, който споделяше с няколко свои колеги от юридическия факултет и още по-късно, когато я покани в своето легло. А тогава вече беше твърде късно. Два къси месеца след тяхното запознанство, два месеца, след като тя ентусиазирано отстъпи пред изкусителните му мигли и неизречената нежност на захапката му, откри, че е бременна, и то в същия ден, в който той реши, че напредват твърде бързо, че трябва да забавят топката, да се успокоят, да се поразсеят, поне временно.

— Бременна съм — обяви тя вцепенено, неспособна да каже нищо повече.

Говориха за аборт; говориха за осиновяване; накрая спряха да говорят и се ожениха. Или, ожениха се и спряха да говорят, мислеше си Мати сега, като изскочи от водата в свежия есенен въздух и грабна голямата пурпурна хавлия, внимателно сгъната върху белия брезентов шезлонг, щедро наръсена с опадали листа. Тя използва единия край на хавлията да подсуши краищата на косата си, а останалата част уви плътно около тялото си. В действителност Джейк не е искал да се ожени, разбираше сега Мати, както беше разбрала и тогава, макар че и двамата се преструваха, поне в началото, че бракът им е бил неизбежен: след кратко прекъсване, той щял да разбере колко много я обича и да се върне при нея.

Само дето той не я обичаше. Нито тогава. Нито сега.

И за да бъде искрена, Мати си даваше сметка, че не е сигурна дали и тя някога наистина го е обичала.

Не подлежеше на съмнение, че той я привличаше. Нямаше две мнения, че бе хипнотизирана от хубавата му външност и естествен чар. Но дали действително е била влюбена в него, това не знаеше. Не бе имала време да разбере. Всичко се случи твърде бързо. И изведнъж, вече нямаше време.

Мати завърза хавлията на гърдите си и изтича по десетината дървени стъпала към кухнята, дръпна плъзгащата се стъклена врата и стъпи вътре, като капеше по просторния под, покрит с тъмносини теракотени плочки. Обикновено тази стая я караше да се усмихва. Цялата беше в синьо и слънчево жълто, с уреди от неръждаема стомана и кръгла каменна маса, украсена с ръчно нарисувани плодове и обградена от четири стола, изработени от преплетено ковано желязо. Мати си мечтаеше за такава кухня, откакто видя в „Аркитекчъръл Дайджест“ снимки на кухни от Прованс. Тя лично бе надзиравала ремонта на кухнята миналата година, четири години след деня, в който се преместиха в къщата с три спални на Уолнът Драйв. Джейк беше против ремонта, точно както бе и против местенето в предградията, независимо че Еванстън беше само на петнайсет минути с кола от центъра на Чикаго. Той искаше да си останат в апартамента на Лейкшор Драйв, въпреки че бе съгласен с аргументите на Мати, че предградията са по-безопасни, има по-добър избор на училища и безспорно повече място. Той твърдеше, че се противопоставя изцяло в името на удобството, но Мати знаеше, че е заради постоянството. Имаше нещо твърде улегнало в една къща в предградията, особено за мъж, който с единия си крак е извън вратата.

— Ще е по-добре за Ким — спореше Мати и накрая Джейк се съгласи. Всичко за Ким. Основната причина изобщо да се ожени за нея.

Той й изневери за първи път веднага след втората годишнина от сватбата им. Тя попадна на изобличителните доказателства, докато пребъркваше джобовете на дънките му преди да ги сложи в пералнята — извади няколко малки любовни бележки, в които точките над i-тата представляваха миниатюрни сърца. Скъса ги и ги хвърли в тоалетната, но парченца от бледолилавата хартия упорито изплуваха на повърхността, отказвайки да бъдат унищожени толкова лесно. Знак за това, което предстоеше, мислеше си тя сега, макар че навремето бе пропуснала символизма. По време на целия им шестнайсетгодишен брак бе имало поредици от такива бележки, непознати телефонни номера на парчета хартия, невнимателно оставени наоколо, безименни гласове, точещи се от телефонния секретар, не дотам дискретни шушукания на приятелите им, а сега и това, последното — квитанция за стая в хотел „Риц Карлтън“, отпреди няколко месеца, горе-долу по времето, когато тя предложи да помислят за второ дете, квитанция, оставена в джоба на сако, което я бе помолил да занесе на почистване.

Трябваше ли да бъде толкова нагло непредпазлив? Дали авантюрите му не се затвърждаваха, когато тя откриваше прегрешенията му? Дали завоеванията му не ставаха някак по-истински, благодарение на нея, дори и при положение че досега Мати отказваше да ги признае? И дали той не се опитваше да направи тъкмо това — да я принуди да признае любовните му похождения? Защото Джейк знаеше, че ако я принуди да признае прегрешенията му, ако я принуди действително да му се противопостави, то това би означавало край на техния брак. Това ли искаше той?

Това ли искаше тя?

Може би Мати бе също толкова уморена от тази брачна шарада, колкото и отегченият й съпруг.

— Може би — каза си на глас, взирайки се в отражението си във вратичката от опушено стъкло на микровълновата фурна. Не можеше да се каже, че е непривлекателна — висока, руса, със сини очи, общоприетият стереотип за американско момиче — и бе само на трийсет и шест години, едва ли толкова стара, че да бъде пратена да пасе трева. Мъжете все още я намираха привлекателна. „Бих могла да имам авантюра“, прошепна тя срещу сивото си, размазано от сълзите отражение.

Образът й изглеждаше изненадан, ужасен, поразен. Ти опита веднъж. Помниш ли?

Мати се обърна и се загледа решително в пода. „Това бе само онзи единствен път, и то за да си го върна.“

Добре, върни си го пак.

Мати тръсна глава, капките вода от влажната й коса образуваха малки локвички около краката й. Авантюрата, ако може да се нарече авантюра преживелицата от една нощ, се случи преди четири години, точно преди да се преместят в Еванстън. Случи се бързо, гневно и не беше трудно да се забрави, само дето тя не бе способна да забрави, наистина, макар че трудно можеше да си спомни чертите на мъжа, понеже през цялото време избягваше да го гледа, дори когато той се изтласкваше и проникваше в нея. Той беше адвокат, като мъжа й, но от друга фирма и в друга област. Адвокат по удоволствията, припомни си тя неговите услуги, заедно с информацията, че той беше женен и баща на три деца. Тя бе наета от неговата фирма да купи произведения на изкуството за стените им, той тъкмо се опитваше да й обясни какво има предвид фирмата, когато се надвеси по-близко и й каза какво има предвид той. Вместо да се почувства шокирана или ядосана, както по-рано същия ден, когато подслуша по телефона мъжа си да крои планове за вечеря с последната си любовница, тя се разбра с него да се срещнат по-нататък през седмицата. Така в една и съща вечер мъжът й беше в леглото с друга жена, а тя с друг мъж и с тъжна ирония се чудеше дали едновременно са получили оргазъм.

Никога повече не видя мъжа, въпреки че той звъня няколко пъти, уж да обсъждат картините, които бе избрала за фирмата му. Накрая спря да звъни, а фирмата нае друг дилър, чийто вкус в изкуството „имаше повече общо с това, което ние имаме предвид“. Мати никога не каза на Джейк нищо за авантюрата, макар че, разбира се, в това бе целта — къде иначе остава сладостта от отмъщението, ако наранената страна не знае за нараняването? Ала тя някак не можеше да се реши да му каже, не защото не искаше да го нарани, както навремето се опита да убеди сама себе си, а защото се боеше, че ако му каже, ще му предостави оправданието, от което той се нуждаеше, за да я напусне.

И така, Мати не каза нищо и животът продължи както обикновено. Те продължиха да се преструват, че водят съвместен живот — разговаряха приятно на закуска, излизаха на вечеря с приятели, правеха любов няколко пъти в седмицата, повече когато той имаше авантюра, караха се за какво ли не, освен за онова, за което наистина трябваше. Ти чукаш други жени! — крещеше тя зад привидните си речи за ремонта на кухнята. Не желая да бъда тук! — викаше той зад протестите си, че тя харчи твърде много пари, че трябва малко да се ограничи. Понякога ядосаните им гласове будеха Ким, която идваше тичешком в спалнята им и веднага заемаше страната на майка си, така че ставаха двама срещу един, още една тъжна ирония за Джейк според Мати, който бе там само заради своята дъщеря.

Може би Ким беше права, помисли си Мати и погледна към телефона на стената зад нея. Може би всичко, от което имаше нужда, бе малко демонстрация на подкрепа, нещо, което да накара мъжа й да разбере, че цени усърдието в работата му, усърдието, с което се опитва — и винаги се е опитвал — да върши правилното нещо. Тя се протегна за телефона, поколеба се и реши вместо това да звънне на приятелката си Лайза. Лайза ще знае какво да я посъветва. Тя винаги знаеше какво да направи. И освен това, Лайза беше лекар. Лекарите би трябвало да имат отговор за всичко, нали? Мати натисна първите няколко цифри, после нетърпеливо затвори слушалката. Как би могла да безпокои приятелката си посред несъмнено заетия й ден? Тя, разбира се, можеше сама да реши собствените си проблеми. Бързо натисна нужния номер и почака, докато частната линия на Джейк звънна веднъж, два, три пъти. Той знае, че съм аз, помисли си Мати, опитвайки се да прогони обезпокоителното изтръпване, което се бе върнало и дразнеше дясното й ходило. Мисли дали да вдигне, или не.

— Удоволствието от телефонния дисплей, който показва кой те търси — подсмихна се тя, представяйки си как Джейк седи зад тежкото си дъбово бюро, заемащо една трета от неголемия му офис на четирийсет и втория етаж в сградата на Джон Хенкок в центъра на Чикаго. Офисът, един от сходните триста и двайсет офиса, образуващи престижната юридическа фирма на Ричардсън, Бъкли и Ланг, имаше прозорци от пода до тавана с гледка към Мичиган авеню и стилен килим, но бе твърде малък за разрастващата се практика на Джейк, която сякаш с всеки ден растеше стремглаво, особено напоследък, откакто пресата го бе превърнала в нещо като местна знаменитост. Изглежда, че съпругът й имаше способността да избира привидно невъзможни случаи и да ги печели. И все пак, Мати се съмняваше, че дори и значителното умение на Джейк и страхотният му чар ще бъдат достатъчни, за да спечели оправдателна присъда за младия човек, признал, че преднамерено е убил своята майка, а след това гордо се похвалил на приятелите си.

Възможно ли беше Джейк вече да е тръгнал за съда? Мати погледна към двата дигитални часовника на другата стена. Часовникът на микровълновата фурна показваше 8:32; часовникът на обикновената фурна отдолу сочеше 8:34.

Тя се канеше да затвори, когато между третото и четвъртото звънване отсреща вдигнаха.

— Мати, какво има? — Гласът на Джейк бе силен, забързан, глас, който съобщаваше, че има малко време за кратък разговор.

— Здравей, Джейк — започна Мати, собственият й глас бе деликатен и колеблив. — Ти излезе толкова бързо тази сутрин, че не успях да ти пожелая късмет.

— Съжалявам. Не можех да те чакам да станеш. Трябваше да тръгвам…

— Не, няма нищо. Не исках да кажа… — Нямаше и десет секунди на телефона и вече бе успяла да го накара да се почувства неудобно. — Просто исках да ти пожелая късмет. Не че ще ти трябва. Сигурна съм, че ще бъдеш блестящ.

— Късметът никога не стига — отбеляза Джейк.

Думи, които да напишеш върху празнична пита, помисли си Мати.

— Виж, Мати. Наистина трябва да тръгвам. Оценявам обаждането ти…

— Мислех дали да не дойда в съда тази сутрин.

— Моля те, не го прави — изрече той бързо. Прекалено бързо. — Искам да кажа, наистина не е необходимо.

— Знам какво имаш предвид — отвърна тя, без да си дава труда да прикрие разочарованието си. Очевидно имаше причина да не я иска в съда. Мати се запита как ли изглеждаше причината, но отпъди неканената мисъл. — Няма значение, обадих се само да ти пожелая късмет. — Колко пъти го бе казала вече? Три? Четири? Не знаеше ли кога е време да се каже довиждане, да се измъкне елегантно, да си вземе пожеланията и гордостта и да се махне?

— Ще се видим по-късно. — Гласът на Джейк звучеше с онзи фалшив, бодър тон, малко прекален. — Лек ден.

— Джейк — започна Мати, но той или не я чу, или се престори и единственият, достигнал до нея отговор беше звукът от затворената слушалка. Какво се канеше да му каже? Че знае всичко за последната му авантюра, че им е време да признаят, че нито един от двамата не е щастлив в този продължил твърде дълго фарс, че е време всичко да свърши? Партито свърши, чу да пеят слаби гласове, докато затваряше телефона.

Мати бавно излезе от кухнята в просторния централен коридор. Но десният й крак отново бе изтръпнал и походката й стана несигурна. Тя залитна, поскача няколко секунди на левия си крак върху синьо-златното тясно килимче, като напразно се опитваше да усети пода с десния си крак. Разбра, че пада, и което бе още по-страшно, че нищо не може да направи срещу това; бе неизбежно и накрая се предаде, тежко стоварвайки се по задник. Поседя слисана в тишината няколко секунди, обхваната от чувство на унижение.

— Дявол да те вземе, Джейк — изплака тя накрая и преглътна няколко нежелани сълзи. — Не можеш ли просто да ме обичаш? Толкова ли е трудно?

Може би, ако беше сигурна, че съпругът й я обича, това щеше да й даде сили да го обича и тя.

Мати не направи никакво усилие да се изправи. Напротив, остана да седи по средата на коридора, мокрият й бански се отцеждаше в елегантния френски килим, а тя започна да се смее толкова силно, че се разплака.