Джой Филдинг
За първи път (12)

12

— Никога не ми казваш, че съм красива.

Джейк изстена, обърна се по гръб, после на лявата си страна, дръпна бодливото розово вълнено одеяло над ушите си, в опит да заглуши гласа на своята майка.

— Как така никога не ми казваш, че съм красива?

— Казвам ти го през цялото време. Ти не ме слушаш — отвърна баща му с дрезгав и безразличен глас.

Джейк чу далечното шумолене на вестника в ръцете на баща си. Той изстена по-силно, като напразно се опитваше да не чуе онова, което знаеше, че ще последва. Беше го чувал и преди и нямаше желание да го чува пак.

— Защо не излезем някъде? Да идем да потанцуваме — настояваше майка му и танцуваше в съня му, като го изпълваше с руси коси и тъмни очи, а широката й цветна пола измиташе всички други образи настрани. Той я виждаше как се полюшва предизвикателно пред баща му, който седеше непоколебимо и си четеше вестника, отказвайки да забележи присъствието й.

— Чу ли ме? Казах, да идем да танцуваме.

— Пила си.

— Не съм пила.

— От тук подушвам миризмата на алкохол.

Намръщената физиономия на майка му изпълни огромния екран на безсъзнателния ум на Джейк.

— Не искаш да ходим на танци, чудесно. Какво ще кажеш за кино? От месеци не сме ходили на кино.

— Не ми се ходи на кино. Обади се на някоя приятелка, ако ти се ходи.

— Нямам приятелки — изстреля Ева Харт. — Ти си тоя, дето има приятелки.

Джейк се обърна по гръб и несъзнателно изхъмка. Време е да се събудиш, прошушна някакъв глас в главата му. Хленчене. Ти не искаш да чуеш това.

— По-тихо — предупреди баща му. — Ще събудиш момчетата.

— Обзалагам се, че не караш приятелките си да говорят по-тихо. Когато пищят за още, не им казваш да говорят по-тихо.

— За бога, Ева…

— За бога, Уорън — подигра го тя.

Джейк видя как лицето на майка му се изкривява от ярост.

Уорън Харт не каза нищо, насочи отново вниманието си към вестника, вдигна го пред лицето си и успешно скри от погледа си лицето на жена си. Не, помисли Джейк. Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш. Не можеш да я пренебрегваш. Тя няма просто да си иде. Майка му беше като тропическа буря, яростта й нарастваше постепенно и набираше мощ, помиташе всичко по пътя си, не съзнаваше кого наранява, напълно погълната от нуждата си да опустошава и разрушава. Тя бе природна стихия и не можеше да бъде пренебрегвана. Нима баща му не знаеше това? Не беше ли го научил до сега?

— Мислиш, че не зная за малките ти приятелки? — попита Ева Харт. — Мислиш, че не зная къде ходиш през нощта, когато твърдиш, че се връщаш в офиса? Мислиш, че нищо не зная за теб, гадно копеле?

Не го прави, не го прави, не го прави.

Ева Харт промуши ръка през средата на вестника на мъжа си.

Споменът повдигна ръката на Джейк във въздуха и я стовари върху леглото.

Баща му скочи от стола си, разположен до камината във всекидневната и захвърли останките от вестника върху бежовото килимче под краката си. Малката стая сякаш се смали още повече пред нарастващата му ярост.

— Ти си луда — изкрещя той, крачейки напред-назад зад кафявия плюшен диван. — Луда жена.

— Ти си тоя, дето е луд. — Майка му се хвърли напред, загуби равновесие и почти се стовари върху една лампа.

— Луд съм, че стоя при една луда жена.

— Тогава защо не се махнеш, скапано копеле?

— Може би ще го направя. Може би ще направя точно това. — Джейк наблюдаваше баща си как грабва сакото си от антрето и се отправя към предната врата.

Не можеш да си тръгнеш. Не можеш да ни оставиш сами с нея. Моля те, върни се. Не можеш да си тръгнеш.

— Не мисли, че не знам къде отиваш! Не мисли, че не знам, че просто използваш това като оправдание! Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш? Не можеш да се махнеш. Проклет да си. Не можеш да ме оставиш тук сама!

Не заминавай, не заминавай, не заминавай.

— Не! — Джейк чу майка си да пищи. Тя блъскаше с юмруци по вратата, която се затръшна в лицето й, мъчителните й викове се засилваха от всекидневната, надолу към хола на спретнатото бунгало, тя отвори вратата на стаята на Джейк, в която се бяха скрили братята му при първите тревожни звуци и тримата бяха струпали планина от книги и играчки зад вратата, макар че импровизираната барикада беше безполезна пред нарастващата истерия на майка им.

Джейк наблюдаваше зад спуснатите си клепачи как трите малки братчета, на три, пет и седем години, се притискаха едно до друго в безопасното пространство, което си бе създал в дъното на малкия килер, по-големият му брат Люк се взираше апатично напред, а по-малкият, Никълъс, трепереше от страх в ръцете му. „Всичко ще бъде наред — шепнеше Джейк. — Имаме вода и комплект за първа помощ.“ Той посочи нещата, които бе събрал за такива спешни случаи. „Всичко ще е наред, докато стоим мирни.“

— Къде, по дяволите, сте, гадни деца? — извика Ева Харт. — И вие ли ме изоставихте?

— Не — изстена Джейк, мятайки се напред-назад в огромното легло. Детето Джейк сложи пръст на устните си. — Ш-ш-т — предупреди той.

— Как можахте всички да ме напуснете? — крещеше майка му в тъмнината на малката стая. — Никой ли в тая скапана къща не ме обича?

Дробовете на Джейк усетиха натиска на три деца, които сдържат дъха си. Той изстена от болка и се преобърна на дясната си страна.

— Не мога да живея повече така — ревеше Ева Харт. — Чувате ли ме? Не мога да живея повече така. Никой не ме обича. Никой не го е грижа какво става с мен. Не ви е грижа дали съм жива или мъртва.

Никълъс започна да плаче. Джейк постави нежно ръка на устата му, целуна го по рошавата косичка.

— А, ето къде сте — каза майка им, чуха се тежките й стъпки по кафявия килим, докато доближаваше килера. Люк скочи, грабна дръжката на заключената врата, стисна здраво топката, която се завъртя в ръката му.

— Проклети да сте — виеше майка им и риташе вратата, преди да се предаде. — Няма значение. Нищо няма значение.

Те чуха някакъв трясък. Макетът на моя самолет, помисли си Джейк, онзи, който старателно бе сглобявал часове наред. Той прехапа устни, не искаше да плаче.

— Знаете ли къде отивам сега? Знаете ли какво ще направя? — Майка им почака. — Няма нужда да ми отговаряте. Знам, че слушате. Така, ще ви кажа какво ще направя, понеже никой не ме обича и никой не го е грижа дали ще живея, или ще умра. Отивам в кухнята, ще пусна газта и когато на сутринта баща ви се върне, след като е преспал с приятелката си, ще ни намери всичките мъртви в леглата.

— Не — изхлипа Никълъс в ръцете на Джейк.

— Не — каза Джейк, отметна одеялото от раменете си и го изрита с крака.

— Правя ви услуга — каза майка им, докато се препъваше в книгите и играчките, които бе съборила, падаше, ставаше и замеряше заключената врата с обувка. — Няма и да разберете какво става. Ще умрете спокойно в съня си — мънкаше тя и залитайки излезе от стаята, а налудничавият й смях се носеше след нея.

— Не! — проплака детето Джейк, плътно притиснат до братята си.

— Не! — извика Джейк сега, а ръцете му се мятаха на всички страни, блъскаха по възглавницата, удряха във въздуха зад него. Той чу пъшкане, почувства някаква плът и кости под отворената си длан и отвори очи при звука на ужасените викове на Хъни.

— Боже мой, Джейсън, какво става?

Трябваха му няколко секунди за да може детето да порасне отново, очите на мъжа да се фокусират, умът му да отбележи къде се намира.

— Съжалявам — прошепна той. Челото му бе мокро от пот, потта се стичаше в очите, смесваше се със сълзите му. — Господи, Хъни, толкова съжалявам. Ударих ли те?

Хъни си потърка носа.

— Не мисля, че е счупен — каза тя и посегна да го погали по голата ръка. — Какво беше, пак същият сън ли?

Джейк отпусна глава в ръцете си, цялото му тяло бе лепкаво и студено.

— Не знам какво ми става.

— Много ти се насъбра. — Хъни се пресегна и включи лампата до леглото. В същия миг, далечните кафяви нюанси от детството му се изместиха от топлите прасковени тонове на настоящото му обкръжение. Хъни тръсна настрани червените къдрици от лицето си и безпомощно се усмихна, щом те веднага паднаха обратно. — Искаш ли да ми разкажеш?

Той поклати глава, косата на челото му беше влажна.

— Не помня и половината. — Лъжа. Помнеше всяко движение, всяка дума. Дори и сега, когато стоеше с широко отворени очи, можеше да се види: едно дете на пет години изпълзява от тайното си скривалище, за да отвори прозореца до леглото си, успява да го открехне само на няколко сантиметра, но това е достатъчно, многократно уверява той братята си, които остават сгушени до края на нощта, за да са сигурни, че са в безопасност. Така газта не можеше да ги отрови. — Предполагам, че още не мога да свикна да спя на затворен прозорец — засрамено додаде Джейк.

— Мислиш, че прозорецът има нещо общо с кошмарите ти ли? — объркването на Хъни беше понятно.

Джейк сви рамене, поклати глава и отпъди тревогата й с махване на ръка. Той бе голям мъж, за бога. Майка му бе мъртва от години. Със сигурност можеше да се научи да спи на затворен прозорец.

— Наистина съжалявам, Джейсън. Заради котките е. Веднъж някой отвори прозореца само няколко сантиметра и Канга излезе. Успях да го намеря чак след няколко дни.

Като по даден знак и двете котки скочиха на леглото. Канга беше осемгодишен оранжев котарак; Ру бе на четири години, смолисточерен. И двете бяха мъжки и не бяха склонни да делят своята територия с някакъв натрапник, двуног съперник за любовта на господарката им. Джейк им отвръщаше със същата неприязън. Той никога не бе обичал особено котки, предпочиташе кучета, но Мати винаги бе отказвала да имат куче. Мати, помисли си той и избута Канга от крака си, стана от леглото и нахлузи синя хавлия на голото си тяло. Защо се сети сега за нея?

Той наблюдаваше как Хъни изчезва в банята, разчорлена, голият й задник предизвикателно се полюшва над слабите й крака. Няколко секунди по-късно тя излезе по бяла кадифена хавлия, косата й бе вързана с ластик и събрана отгоре на главата в съзнателно усилие да се въведе ред, макар че няколко кичура се бяха охлабили и падаха надолу по врата й.

— Да направя ли малко кафе? — предложи тя и погледна към часовника, сложен на края на масата, до леглото. — Така или иначе, вече е почти време за ставане.

— Звучи добре.

— Какво ще кажеш за яйца с бекон?

— Достатъчно е само кафе.

— Тогава нека бъде кафе.

Виждаш ли, мислеше си Джейк. Точно тук е голямата разлика между Хъни и Мати. Мати щеше да настоява за яйца с бекон. „Сигурен ли си? — щеше да попита тя. — Трябва да хапнеш нещо, Джейк. Знаеш, че закуската е най-важното ядене през деня.“ Накрая той щеше да се предаде, щеше да изяде яйцата с бекон, които изобщо не желаеше и цяла сутрин щеше да му е тежко и да се чувства натъпкан. Хъни уважаваше мнението му. Не правеше свои предложения. Не се опитваше да изясни какво всъщност има предвид той. Беше казал, че всичко, което желае е кафе, и точно това щеше да получи.

Хъни го прегърна и целуна по устата. Джейк усети дъх на паста за зъби, кожата й ухаеше на люляк.

— Може би бекон с яйца няма да е лошо — каза той.

Тя се засмя.

— Нервен ли си за днес?

— Май малко. — Предстоеше му важна среща с евентуален нов клиент, бизнесмен със значително състояние и влияние, който бе обвинен в изнасилване на няколко жени преди повече от двайсет години — нещо, което твърдо отричаше. Случаят обещаваше да бъде сочен, изискваше висок професионализъм, тъкмо каквито обичаше Джейк. Но не беше нервен заради срещата с клиента. Нервността му идваше от срещата с Мати, насрочена за по-късно през деня.

Бяха минали почти три седмици, откак Лайза постави ужасната си диагноза. През това време Мати потърси второ, а после и трето мнение. Лекарите — единият, главен невролог на болницата „Нортуест Дженерал“, а другият, невролог в частна клиника в Лейк Форест — постигнаха пълно съгласие. Амиотрофична латерална склероза. АЛС. Болестта на Лу Гериг. Бързо протичащо нервно-мускулно заболяване, поразяващо двигателните нерви, които пренасят импулсите до мускулите и в резултат на това отслабват и се увреждат ръцете, краката, устата, гърлото и всичко останало, докато накрая се стига до пълна парализа, само умът остава бистър и остър.

И как реагираше Мати на всяко ново мнение? Отиде и си купи нов корвет, за бога, когато за нея по принцип бе опасно да шофира кола. Само по телефона бе направила покупки за почти двайсет хиляди долара. Ангажира си екскурзия до Париж за пролетта. И като връх на всичко, все още отказваше да си взема лекарството, въпреки че сам Джейк изпълни рецептата вместо нея. Какъв смисъл има да взема лекарството, настояваше тя, щом се чувства съвсем добре? Вцепеняването на крака й бе изчезнало; ръцете й се справяха чудесно, нямаше проблеми с преглъщането, говоренето, или дишането, благодаря. Лекарите грешаха. Ако имаше АЛС, тя явно бе в състояние на ремисия.

Явно бе в състояние на всеобщо отрицание, проумя Джейк, като се чудеше как ли щеше да реагира самият той на подобни новини. Мати бе млада красива жена на прага на изцяло нов живот и изведнъж, бум! Слабост, парализа, смърт. Не е чудно, че отказваше да повярва. А я си представи, само си представи, че тя бе права, а всички останали грешаха. Нямаше да е за първи път. Мати беше силна; беше упорита; беше неуязвима. Щеше да ги надживее всичките.

— За какво мислиш? — попита Хъни, макар че по очите й Джейк можеше да познае, че се досеща. — Тя ще се оправи, Джейсън.

— Няма да се оправи — тихо каза Джейк.

— Съжалявам — поправи се Хъни. — Не исках да прозвучи нагло. Исках само да кажа, че тя ще проумее какво става. Ще започне да си взема лекарството. Ще видиш. Няма нужда да се тревожиш толкова много. Мати знае, че ще й осигуриш най-доброто възможно лечение и ще се грижиш за Ким. Не можеш да направиш нищо повече. — Тя го целуна отстрани по устата, сплете пръсти в неговите. — Хайде. Хапни нещо. Днес е важен ден за теб.

— Ей сега идвам — каза той. — Искам само да си взема душ, да си измия зъбите…

— Добре. Викни щом си готов.

Той проследи с очи как Хъни излиза от спалнята. Дори през широката й хавлия можеше да забележи формата и извивките на чудесния й задник. Би трябвало да прави любов с нея снощи, помисли си, вместо да обяснява, че е изморен и да позволява тревогите му за Мати да изцедят енергията му. Ще го направи довечера. А може би дори още тази сутрин.

Джейк погледна в какъв безпорядък бе оставил леглото си — одеялото на земята, чаршафите увити, възглавниците изритани. Всъщност, така леглото съответстваше на невероятния хаос в стаята. Хъни бе от онези хора, които непрекъснато захвърляха някъде нещата си. Тя беше колекционер — на стари списания, ценни бижута, необикновени химикалки, всичко, което привличаше любопитния й поглед. В резултат на това, всеки квадратен сантиметър от апартамента й бе зает от нещо. Разпръснати монети и нежни шифонени шалчета отрупваха античната й тоалетка от борово дърво; на малкото дървено столче бяха захвърлени вестници, те се подаваха изпод купчина копринени блузи, понеже тя рядко си даваше труда да ги окачва в гардероба, а и той бе вече наблъскан с по-официални дрехи и костюми, които никога не носеше. Старинни кукли с фини бели дантели бяха натрупани под прозореца редом с пъстроцветна колекция от плюшени животинчета, останали от детството й. Навсякъде имаше разни кошове. Бе малко чудо, че въобще се намери място за неговите неща. Те вече обсъждаха въпроса дали да не си намерят по-голямо жилище.

Джейк съзнаваше, че това няма да е лесно за Хъни. Той влезе в банята и хвърли хавлията си върху двете котки, които го дращеха по краката. Те шумно изразиха своя протест и изскочиха от малката стая, а той се вмъкна под душа и завъртя кранчето до край. Мощна струя гореща вода го блъсна изведнъж в лицето, пареше го по кожата, подобно на стотици злобни насекоми. Лошо момче, Джейсън, съскаше водата.

Лошомомчеджейсън. Лошомомчеджейсън.

Хъни не го бе молила за нищо подобно, помисли си Джейк, сложил глава право под широкия струйник на душа, така че водният порой, който се спускаше от челото надолу и влизаше в очите му, да отмие гласа на неговата майка. Хъни се бе влюбила в мъж с нещастен брак. Може и да се е надявала, че ще зареже жена си. Може да се е надявала и че ще заживеят заедно. Но се съмняваше да е очаквала толкова бързо да се премести при нея. Съмняваше се, че е готова да се справи със ситуация на продължително боледуване и преждевременна смърт на жена му, че е готова да бъде майка на една сърдита и объркана тийнейджърка.

Последните няколко седмици бяха едно ужасяващо влакче на ужасите за всички тях. Все още им се виеше свят, загубили равновесие, всеки се страхуваше за живота си. Само дето той и Хъни щяха да оцелеят. Мати нямаше да има този късмет.

Той направи много проучвания през седмиците, последвали посещението им в кабинета на Лайза Кацман. Не всички пациенти умираха толкова бързо, колкото каза отначало Лайза. Някои живееха още пет години, а цели двайсет процента от хората, страдащи от АЛС достигаха стадий на болестта, при който по някаква необяснима причина, състоянието им се стабилизираше. Такъв бе случаят например със Стивън Хокинг, известният британски физик, който живял с болестта повече от двайсет и пет години и се справял дотолкова добре, че накрая зарязал жената, която била с него през повечето от тези години, заради друга жена.

Мъже, помисли си Джейк и с рязко движение на китката си спря водата. Ние наистина сме мерзавци.

Излезе от душа и се изтри с една от розовите хавлии на Хъни, чудейки се дали изобщо някога щеше да свикне с толкова много розово. Дали бе възможно Мати да живее още двайсет и пет години, да си отива бавно, като затворник на собственото си тяло? Дали би искала подобна съдба?

— Джейсън? — провикна се Хъни от другата стая. Той си я представи: застанала в малката, подобна на камбуз кухня, сред колекцията си от старинни кани и розова стъклария от времето на Депресията. — Привършваш ли?

— Още две минути — викна в отговор Джейк. Вдигна края на хавлията и изтри парата от огледалото над мивката, зърна отражението си, неясно и изкривено, което се появи само за да изчезне отново във фината мъгла. Как можа просто да я зареже? — помисли си, когато образът на Мати се наложи върху неговия. Тя беше споделяла неговия живот почти шестнайсет години. Как можа да я изостави, като й оставаха само още една-две години живот?

Или три. Или пет.

Как можа да я остави, докато тя загиваше?

Ти вече погуби повече от петнайсет години от своя живот.

Как можа да я остави да умира сама?

Ние всички умираме сами. Помисли за брат си. Помисли за Люк.

Как можа да я остави безпомощна, да се задушава от собствените си страхове?

Аз самият бавно се задушавах до смърт през целия си живот.

И все пак, какво са още една година, най-много две?

Или три. Или пет.

Как можеше да се върне обратно, като не я обичаше, като накрая едва събра куража да я напусне?

Няма нужда да я обичаш. Трябва само да си с нея.

Що за човек би я зарязал в такъв момент? Що за човек е той?

Лошо момче, Джейсън. Лошо момче, Джейсън.

Лошомомчеджейсън, лошомомчеджейсън.

Преди шестнайсет години Мати го бе хванала в капан, днес също го хващаше в капан. Без значение бе, че умира, че няма контрол над ситуацията, че не я желаеше повече от него. Крайният резултат бе същият. Той бе в капан. Бе жив погребан заедно с нея.

— Мамка му, проклятие, копеле, мамка му! — изкрещя Джейк и блъсна с ръка огледалото. Юмрукът му остави ясна следа по мътната повърхност.

— Джейсън, добре ли си? — Хъни застана на прага на пълната с пара баня.

Изглежда много далеч, помисли си Джейк. Боеше се, че ако погледне настрани, тя също ще изчезне. Колко ли би го чакала? — зачуди се той.

— Хъни…

— А-ха, не мисля, че ми харесва как звучиш.

Джейк се пресегна, взе ръцете й в своите, заведе я пак в спалнята и седна с нея на леглото.

— Трябва да поговорим — каза той.