Джой Филдинг
За първи път (30)

30

В съня си Мати бързаше да се срещне с Джейк на върха на Триумфалната арка. Джейк я бе предупредил да не закъснява. Тя си погледна часовника и скочи в едно свободно такси посред задръстеното движение на Де ла Конкорд.

— Vite! Vite! — заповяда тя на шофьора.

— Chop! Chop! — дойде отговор от предната седалка. — Знаете ли, че крал Луи XVI и Мария Антоанета са били гилотинирани на този площад по времето на Френската революция? Всъщност, между 1793 и 1795 година, общо 1 300 човека са загубили главите си на същото това място.

— Баща ми загуби главата си, когато бях на осем години — каза Мати. — Майка ми му я отряза.

Изведнъж Мати вече не беше в таксито, а тичаше по претъпкания тротоар на Шанз-Елизе. Тя пак си погледна часовника и видя, че има само две минути да премине през широкия три ленти булевард, чието име означаваше Елисейски полета, но който сега беше дом на отблъскващо количество ресторанти за бърза закуска, автосалони и самолетни бюра.

— Извинете — каза тя, когато се блъсна в някаква жена с широкопола бежова шапка.

— За къде сте се разбързали? — попита жената.

— Триумфалната арка е била поръчана от Наполеон през 1806 година, но е била завършена едва трийсет години по-късно — Мати чу някакъв екскурзовод да вика на английски над блъскащата се тълпа, когато започна трудното си изкачване към върха на внушителната структура.

— Някой виждал ли е съпруга ми? — попита тя група туристи, които слизаха по виещите се каменни стълби.

— Току-що го изпуснахте — каза една жена с къдрава червена коса. — Той отиде в центъра „Жорж Помпиду“.

Група шумни ученици вдигнаха Мати на раменете си и я смъкнаха обратно в началото на стълбите. Оставиха я в малка стая без прозорци и бързо изчезнаха.

— Няма ли кой да ми помогне — извика тя и безполезно заблъска с тяло тежката метална врата. Но колкото повече усилия полагаше, толкова по-слаб ставаше гласът й и скоро единственият звук, който се чуваше, беше от удрянето на тялото й в студените каменни стени.

Чук, чук.

Кой е?

Чук. Чук.

Qui est la?

Чук. Чук.

Мати отвори очи, дишаше тежко, челото й бе покрито със ситни капчици пот. Господи, как мразеше такива сънища. Тя седна и се загледа през прозореца. Още вали, помисли си и отбеляза, че е спала едва един час. Може би трябваше отново да легне и да се опита да поспи още някой и друг час, за да е отпочинала, когато Джейк се върне.

Чук. Чук.

Не е сън, осъзна Мати. Наистина имаше някой зад вратата.

— Да? Oui? Кой е? Qui est la? — Вероятно е камериерката, помисли си, чудейки се защо просто не използва своя ключ. Или пък може да е Джейк — сигурно е забравил своя. Мати прехвърли крака през рамката на леглото.

— Мати? — произнесе някакъв глас и ръката й замръзна на дръжката на вратата.

Тя отвори и видя влажни червени къдрици.

— Ужасна сутрин — каза жената, докато изтръскваше дъжда от ръкавите на морскосиньото си яке и се взираше в Мати с напръсканите си със злато кафяви очи. — Опитах се да изляза, но трябваше да се върна. Не е за вярване какво е навън. Аз съм, Синтия — добави тя, сякаш задаваше въпрос. — Синтия Брум? Жената-дракон каза, че сте ме търсили.

Мати отстъпи назад, с жест покани жената в малката стая и кимна към един нестабилен дървен стол до прозореца.

— Питах за вас, да. — Мати внимателно приседна на ръба на леглото, а Синтия тежко се отпусна в тесния за нея стол и свали мокрото си яке. — Мадам Дорлеак каза, че тук няма никоя на име Синтия Брум.

За момент другата жена изглеждаше като хваната на тясно. С дясната си ръка тя стисна червените си къдрици и няколко капки вода се стекоха по сините й дънки.

— О, разбира се. Моят паспорт — възкликна Синтия. — Там все още съм с фамилията си по мъж. Предполагам, че трябва да го сменя. Разведена съм от почти четири години. — Тя предпазливо огледа стаята. — Нещо конкретно ли искахте да ми кажете?

Мати поклати глава.

— Не, не. Просто се чудех какво стана с вас. Не съм ви виждала от онази сутрин на двора.

— Когато търсехте съпруга си.

— Намерих го.

Синтия погледна към банята.

— И къде го сложихте?

Мати се засмя.

— Той отиде в центъра „Жорж Помпиду“. Аз бях малко уморена, така че се качих да полегна.

— И аз ви събудих? — Лицето на Синтия се изпълни със загриженост.

— Няма нищо — увери я Мати. — Наистина. Всичко е наред.

— Сигурна ли сте?

— Така или иначе, сънувах кошмар. Вие ме спасихте.

Синтия се усмихна, но изражението на загриженост остана на лицето й.

— Какво сънувахте?

— Просто един от онези глупави сънища, в които се опитвате да отидете някъде и не успявате.

— О, как ги мразя — съгласи се Синтия. — Човек толкова се разстройва.

— Мога ли да ви предложа нещо? Бисквити, минерална вода, бонбони?

— Не, нищо. Какви бонбони? — изрече тя на един дъх.

— С кремов пълнеж, меки и лепнещи. Абсолютно вредни. — Мати се пресегна към отворената кутия с трюфели на малката масичка до възглавницата й. Но кутията натежа като олово, падна от ръката й и разпръсна съдържанието си по пода. — О, не.

— Няма нищо. Аз ще ги събера — бързо предложи Синтия, приведе се на колене и трескаво взе да събира бонбоните. За няколко секунди трюфелите бяха на безопасно място в кафявите си хартиени обвивки. — Ето. Без последствия.

— Толкова съжалявам.

Синтия посегна отново към кутията, избра си най-големия от трюфелите и го пъхна в устата си.

— М-м. С крем от шампанско. Любимият ми.

— Дори покрит с прах?

— Да, но това е френски прах, не забравяйте. Има голяма разлика.

Мати отново се засмя и реши, че харесва Синтия Брум. Зачуди се, що за глупак е бил мъжът, който я е напуснал.

— От къде ги взехте?

— Не зная. Джейк ги намери в някакво малко магазинче на десния бряг.

— От колко време сте женени? — попита Синтия, а очите й оглеждаха останалите бонбони в кутията.

— От шестнайсет години.

— Уау, сигурно като булка сте били още дете.

— Всъщност, булката беше с дете — уточни Мати, изненадана, че споделя толкова лична информация с напълно непозната.

— Но все още сте заедно след шестнайсет години — отбеляза Синтия със скрита завист в гласа. — Може да се е налагало да се ожените, но не сте били длъжни да оставате заедно.

Мати кимна.

— Предполагам, че е така. — Тя се засмя. Но смехът заседна в гърлото й, полепна по ларинкса й като дъвчащите бонбони и не пускаше въздуха да влезе в дробовете й. Мати скочи от леглото и яростно замаха с ръце пред лицето си, а кутията с бонбоните падна отново на земята.

— Боже мой, мога ли да направя нещо? — Синтия незабавно скочи на крака и също размаха безпомощно ръце помежду им.

Мати поклати глава. Никой нищо не може да направи, осъзна тя, опитвайки се да се успокои. Всъщност не се задушаваш, каза си, започвайки познатата тирада. Просто гръдните ти мускули отслабват, в резултат на което дишането ти става по-повърхностно, затова се чувстваш, като че ли не можеш да дишаш, но си дишаш съвсем нормално. Стой спокойно. Стой спокойно.

Но как можеше да стои спокойно, когато се задавяше и от малкото въздух, който успяваше да натика в дробовете си? Щеше да умре тук и сега, освен ако незабавно не излезеше от тази стая. Трябваше да излезе навън, навън, на свеж въздух. И капките с големината на грейпфрути да удавят страховете й. По-добре да се удавя, отколкото да се задуша, реши Мати, втурна се към вратата, но се препъна, загуби равновесие и падна. Ръцете й не успяха да омекотят удара, бузата й се удари в тъмния дървен под и устната й се разцепи. В устата й потече кръв, а тя лежеше там, гледаше валмата прах под леглото и се бореше за глътка въздух. Като риба, която безпомощно се мята на дъното на рибарска лодка, помисли си Мати. Тогава почувства ръцете на Синтия Брум върху раменете си. Жената я взе и я прегърна, притисна я към бялата си копринена блуза и нежно я залюля, като бебе, докато накрая дишането й се нормализира.

— Всичко е наред — повтаряше Синтия. — Всичко е наред. Ти си добре.

— Не си цапайте хубавата блуза с кръв — каза Мати след няколко минути и избърса сълзите и кръвта от лицето си.

— Няма нищо.

— Много сте мила.

— Съвсем не — загадъчно отговори Синтия. — Добре ли сте?

— Не — каза Мати. И добави по-меко: — Аз умирам.

Синтия Брум замълча, макар че Мати усети как тялото й се стегна, а дишането й замря под големите й гърди.

— Нещо, наречено амиотрофична латерална склероза. Болестта на Лу Гериг — добави почти автоматично.

— Много съжалявам — промълви Синтия.

— В чантичката ми има малко морфин. — Мати посочи към кафявата платнена чанта на пода до гардероба. — Ако нямате нищо против да ми дадете едно хапче и чаша вода.

Синтия незабавно скочи, внимателно заобиколи разпръснатите бонбони, затършува в чантата на Мати и откри малкото шишенце с лекарства. — Само едно ли?

Мати тъжно се засмя:

— За сега. — В следващия миг хапчето вече беше на върха на езика й, чашата поднесена до устните й и водата леко прокара таблетката през гърлото й. — Благодаря ви.

Синтия седна до Мати на пода и двете жени се облегнаха на крака на леглото.

— Няма нужда да оставате — каза й Мати. — Вече съм добре. Съпругът ми няма да се забави много.

— Разкажете ми за него. — Другата жена се намести удобно, явно не се канеше да си тръгва.

Мати си представи тъмносините очи на Джейк, красивото му лице, силните му ръце и нежна уста.

— Той е чудесен човек — призна тя. — Мил. Добър. Любящ.

— Обзалагам се и че изглежда добре.

— Добре изглежда.

Двете жени тихо се засмяха.

— Значи имате късмет — отбеляза Синтия.

— Да, така е — съгласи се Мати.

— И аз веднъж случих на мъж.

— Какво стана с него?

— Обстоятелства — неясно отговори Синтия.

— Обстоятелствата се променят.

Синтия кимна и наведе глава.

— Да, така е.

— За бившия ви съпруг ли говорим? — попита Мати.

— Бога ми, не. — Синтия се засмя. — Макар че, кой знае? Той не се задържа толкова дълго около мен, че да разбера.

— Нямате вид, че ви липсва.

— Не зная. Все имах чувството, че трябваше да положа повече усилия, нали знаете. — Синтия се потупа по главата. — Никога не съм била особено умна по отношение на мъжете. — Тя погледна към Мати. — Имали някаква причина да седим на пода?

— По-близо е при падане — просто обясни Мати.

Синтия й помогна отново да си легне в леглото, подпря няколко възглавници под главата й и й намести краката върху бялото одеяло.

— Няма да допуснем да паднете — каза Синтия и внимателно разгледа лицето на Мати. — Знаете ли, мисля, че трябва да сложим малко студена вода на тази буза. Започва леко да се подува. — Тя отиде в банята. — Я виж — провикна се през шума на течащата вода. — Вие имате Реноар на пода. А аз имам Тулуз Лотрек. Джейн Аврил танцува канкан в Мулен Руж. Много изискано, нали?

Всред ударите на дъжда по прозореца, течащата вода в банята и звука от гласа на Синтия, Мати не чу превъртането на ключа в ключалката. Тя не видя как дръжката на вратата се превъртя и не разбра, че Джейк се е върнал, докато той не затвори след себе си.

— Проклетата галерия беше затворена, понеже правели някакви подобрения — обясни, като в забавен каданс Джейк, свали якето си и се усмихна към леглото, но усмивката му незабавно се стопи. И тогава изведнъж всичко стана някак много бързо, сякаш цялата сцена бе предварително филмирана и сега лентата бе пусната на бързи обороти. Дори по-късно, когато Мати се опитваше да си припомни точният ред на събитията, тя се затрудняваше да ги подреди, да отдели едното от другото, едно изречение от следващото. — Боже мой, какво ти се е случило?

— Аз съм добре, Джейк — увери го Мати. — Просто малко паднах.

Той моментално се озова на колене до нея.

— По дяволите, знаех си, че не трябва да те оставям сама.

— Няма нищо, Джейк. Не бях сама.

— Какво искаш да кажеш? — Той погледна към банята. — Водата ли тече?

— Синтия е тук — каза Мати. — Прави ми студен компрес.

— Синтия?

— Жената от Чикаго, която срещнах на двора, когато пристигнахме. Помниш ли? Казах ти за нея. Синтия Брум.

Цветът се отдръпна от лицето му, като вода, която изтича от кранчето. Отначало бузите му, после дори очите му изглеждаха пребледнели.

— Синтия Брум?

— Името си ли чух? — Синтия излезе от банята и се приближи до леглото, докато Джейк тромаво се изправяше. — Вие сигурно сте Джейк — отбеляза тя, прехвърли влажната кърпа в лявата си ръка и протегна дясната към него.

— Не разбирам — каза Джейк. Ръцете му си стояха отпуснати. — Какво правиш тук?

— Джейк! — възкликна Мати. — Това не е ли малко грубо?

— Извинете — запъна се той и се опита да се усмихне. — Предполагам, че ме хванахте неподготвен. — Той прочисти гърло и вдигна ръце. — Излизам за един час, връщам се и заварвам жена си в синини и някаква непозната в банята.

Така ли й се стори или наистина Синтия трепна при думата непозната, сякаш я бяха ударили, зачуди се Мати. А и какво му ставаше на Джейк? Не беше в стила му да е толкова смутен, независимо от ситуацията.

— Тази сутрин бе доста неприятна за вас — каза Мати, когато Синтия заобиколи леглото, седна до нея и нежно положи компреса на бузата й.

Джейк стоеше като вкаменен.

— Ще ми каже ли някой какво става?

— Имах пристъп — обясни Мати. — Не можех да дишам. Паднах. За щастие, Синтия беше тук. Тя ми помогна.

— Но какво правеше тя тук, първо на първо? — Той говореше за Синтия, сякаш нея я нямаше в стаята.

— Казаха ми, че жена ви ме е търсила. — Внезапно гласът на Синтия бе станал студен като компреса. — Наминах в знак на любезност.

— Любезност?

Без съмнение в гласа му се долавяше гняв. Какво му ставаше, чудеше се Мати. Той обикновено не реагираше толкова бурно. Макар винаги да е бил нетърпелив с хората, които не харесва. Тя си спомни за инцидента в Грейт Импаста, яростта му, когато колегите му си направиха погрешни изводи от поведението й. Но какво имаше против Синтия Брум? Защо се ядосваше на нея? Сигурно не би могъл да я смята отговорна за пристъпа на Мати.

— Джейк, какво има? Добре ли си? — попита го Мати.

Джейк прокара трепереща ръка през косата си и пое дълбоко дъх.

— Съжалявам — отново каза той. — Тази сутрин май ми дойде в повече. Бъхтя пеш целия път до проклетата галерия в този дяволски дъжд, тя се оказва затворена, после половин час не мога да хвана такси, накрая се връщам и намирам…

— Жена ви, покрита със синини и някаква непозната в банята — довърши изречението му Синтия.

— Благодаря ви, че сте помогнали на жена ми — каза Джейк.

Синтия кимна.

— За мен бе удоволствие. Радвам се, че бях от полза. Както и да е — продължи тя почти на един дъх и подаде компреса на Джейк, — време е вие да поемете. Тази стая наистина е твърде тясна за трима души. — Тя се оттласна от леглото, взе си якето и пусна компреса в ръката на Джейк, като минаваше покрай него. — Внимавайте за бонбоните — предупреди го тя.

— Може би бихме могли да обядваме всички заедно по-късно — предложи Мати, когато Синтия отвори вратата.

Синтия си погледна часовника.

— Всъщност, записана съм за някаква мистериозна обиколка на града днес следобед. Мистерията е дали ще можем да видим нещо в този дъжд.

— А утре? — настоя Мати, макар да не бе сигурна защо. Явно жената искаше да си тръгне със същото нетърпение, с което и Джейк го очакваше. Мати бе принудена да признае, че понякога просто съществува естествена химическа непоносимост между двама души. Майка й твърдеше, че било така с кучетата. Нямаше причина това да не се отнася и за хората. Защо настояваше за нещо, което никой в действителност не искаше?

— Аз май съм изцяло ангажирана за остатъка от престоя ми. — Синтия се поклащаше от крак на крак.

— Разбирам — каза Мати, но всъщност не разбираше. — Може би като се върнем в Чикаго. Ще трябва да ми дадете адреса и телефона си.

— Ще ги оставя на жената-дракон. — Синтия пак си погледна часовника, но толкова за кратко, че Мати се съмняваше дали е успяла да види колко е часът. — Грижете се за себе си — каза тя. — Приятно ми беше да се запознаем, Джейсън.

— Ще ви изпратя по стълбите — внезапно предложи Джейк. — След минута се връщам — обърна се към Мати, която не каза нищо. Той последва Синтия в коридора и затвори вратата след себе си.

— О, боже — прошепна Мати, щом те излязоха. Думите се отрониха от устата й, когато се оттласна от леглото и започна да крачи напред-назад, влачейки крака из тясното пространство между леглото и стената. — О, боже. О, боже.

Не можеше да е вярно. Не можеше.

— О, боже. О, боже.

Приятно ми беше да се запознаем, Джейсън.

Джейсън. Джейсън. Джейсън. Джейсън.

Какво означаваше това? Какво би могло да означава?

Нищо чудно, че Кло Дорлеак никога не бе чувала за Синтия Брум. Нямаше никаква Синтия Брум.

— О, боже, о, боже, о, боже.

Нищо чудно, че гласът й през цялото време й звучеше познато. Мати бе чувала същия този глас по телефона неведнъж. Обичам те, Джейсън.

Джейсън. Джейсън. Джейсън. Джейсън.

Тя е била тук през цялото време и вероятно са се срещали с Джейк, когато са намирали възможност. Съвсем по френски, помисли си Мати. Да идеш в Париж заедно с жена си и любовницата си.

— О, боже, о, боже, о, боже.

И аз веднъж случих на мъж.

Какво стана с него?

Обстоятелства.

— Трябва да се махна оттук — промърмори Мати, претършува чекмеджето на малката масичка до леглото и бързо намери паспорта си и билета за обратния полет до Чикаго. Тя се запрепъва около леглото, като стъпка няколко бонбона, взе чантата си от земята и напъха вътре паспорта и билета. — Трябва да се махна оттук.

Отвори вратата и надникна в коридора. Нямаше никой, макар че откъм фоайето по асансьорната шахта се носеха гласове. Тя се зачуди къде ли бяха отишли Джейк и Синтия.

Не, не Синтия.

Хъни. Хъни Новак.

Хъни с ъ-и, помисли си горчиво, довлачи се до асансьора, сети се, че си е забравила бастуна и няколко пъти натисна бутона с опакото на дясната си ръка. Нямаше време да се връща. Трябваше веднага да се махне от проклетия хотел. Преди Джейк да се е върнал. Трябваше да се добере до аерогарата. Да хване по-ранен полет. Ако имаше късмет, докато Джейк откриеше къде е отишла, щеше вече да е на самолета на път за Чикаго.

Можеше да се справи сама, дори и без бастуна. Нямаше никакъв багаж. Не би трябвало да е много трудно да си смени билета. Щеше да вземе една таблетка морфин повече и да спи през целия обратен полет. И първото нещо, което щеше да направи, когато си отидеше вкъщи, бе да смени ключалките.

— Къде е проклетият асансьор? — Мати удари бутона с разтворената си длан и въздъхна с облекчение, когато чу, че асансьорът пристига. А ако Джейк бе вътре? За миг отстъпи назад и залепи гръб на синия кадифен тапет, затаила дъх.

Секунда по-късно асансьорът спря, празен и гостоприемен. Мати бавно отвори желязната врата и пристъпи вътре. Пръстите й заопипваха бутоните и без да иска натисна два едновременно, така че асансьорът спря извънредно, преди да пристигне във фоайето. За момент тя остана неподвижна, надничаща като затворник през желязната решетка, несигурна дали да продължи.

— Няма ли да излезете? — попита един мъничък глас.

Мати кимна на рошавия малчуган от другата страна на решетката, същото буйно дете, което бе видяла по-рано в залата за закуска. Действително ли това беше само преди няколко часа, зачуди се тя и излезе от асансьора. Изглеждаше сякаш бе много по-отдавна. Преди цял един живот.

— Дръпни се и направи място на дамата — нареди майката на момчето.

— Тя върви смешно — чу го Мати да писка, когато закуцука към двойната предна врата на хотела с най-голямата скорост, на която бе способна.

— Ш-ш-т — каза майка му.

— Защо плаче? — тъкмо питаше момчето, когато хотелската врата се затвори зад гърба й.

Мати пристъпи навън и дрехите й моментално подгизнаха от дъжда, а косата й се залепи за главата. Няколко секунди по-късно едно такси спря и тя пропълзя вътре.

— Летище Шарл де Гол — произнесе и разтри смесицата от дъжд и сълзи по синината на бузата си. — Vite. — И отново, спомняйки си за съня си: — Vite.