Джой Филдинг
За първи път (9)

9

— Добре ли си? — Ким прочисти гърло в напразно усилие да спре треперенето на гласа си. Защо ли питаше? Нима отговорът не бе очевиден? Никога преди не бе виждала майка си толкова явно зле. Кожата й бе почти прозрачна под палитрата от завяхващи контузии. Обикновено искрящите й сини очи сега бяха помътнели от страх и болка. По грима, който толкова внимателно бе положила само преди няколко часа, личаха лъкатушещи следи от сълзи. Ръцете й трепереха, стъпките й бяха малки и несигурни. Ким не помнеше майка й някога да е изглеждала толкова безпомощна. Трябваше да събере всичката си сила, за да не избухне в сълзи. — Мамо, добре ли си?

Кажи да, кажи да, кажи да.

— Майка ти има нужда да си почине няколко минути — чу Ким някой да казва. Едва тогава забеляза широкоплещестата жена до нея. Трябваше ли да изглежда така пращяща от здраве? — ядоса се Ким, възприемайки лъскавата маслинена кожа на жената и блестящите й тъмни очи като един вид порицание, сякаш, намирайки се в такова цветущо здраве, тя някак бе откраднала от майка й нейното.

— Коя сте вие? — попита Ким.

— Роузи Мендоза — отвърна жената и потупа болничната карта, окачена на врата й. Тя поведе Мати към един от десетината стола, подредени до стената на коридора на четвъртия етаж на болницата. — Асистентката на доктор Ванс.

— Майка ми добре ли е?

— Добре съм, скъпа — прошепна Мати, но не звучеше добре. Звучеше слаба и уплашена и със силни болки. — Просто имам нужда да поседна за няколко минути.

— Тя трябва да се прибере вкъщи и да си легне — посъветва ги Роузи Мендоза.

— Но после ще се оправи, нали? — Ким седна на съседния стол, стиснала ръката на майка си.

— Докторът ще има резултатите до ден-два — каза Роузи Мендоза. — Той ще се свърже с доктор Кацман веднага, след като ги получи.

— Благодаря ви — произнесе Мати. Тя седеше неподвижно, загледана в кафявите си боти, подаващи се изпод кафявия й панталон.

— Болеше ли? — попита Ким, след като Роузи Мендоза си тръгна.

Кажи не, кажи не, кажи не.

— Да — отвърна Мати. — Дяволски болеше.

— Къде ти сложиха иглите?

Не ми казвай.

Мати внимателно посочи към раменете и бедрата си, разтвори ръце с дланите нагоре. Едва тогава Ким забеляза лепенките от вътрешната страна на лявата й ръка.

— Колко ти сложиха?

— Твърде много.

— Боли ли те още?

Кажи не, кажи не, кажи не.

— Не толкова — каза Мати, но Ким виждаше, че лъже.

Защо задаваше тези въпроси на майка си, щом не искаше да знае отговорите? Не й ли беше достатъчно това, че през последния час и половина майка й бе преминала през някакъв неприятен и, както я бе уверила, напълно ненужен преглед, само за да се установи видът на нервната й дейност и да се угоди на Лайза Кацман? Ким усети да я залива вълна от ярост. Защо най-добрата приятелка на майка й я прекара през нещо толкова ужасно, ако е било ненужно?

— Искаш ли кафе, или нещо друго? — попита Ким, защото избягваше да мисли върху възможността Лайза да е имала различно мнение за ползата от прегледа.

Мати поклати отрицателно глава:

— Просто ще поседя тук за няколко минути. После ще тръгваме.

— Как ще се приберем? — внезапно попита Ким.

Майка й бе настояла сама да кара в града, въпреки че Лайза я посъветва да намери някой друг да кара, защото след прегледа ще се почувства твърде слаба и отпаднала, още повече че не беше се възстановила и от катастрофата. Но Мати упорито бе отказала да товари с това приятелите си, а и не позволи на Ким да се обади на баба си Вив, твърдейки, че баба й е безполезна в спешни случаи, поне що се отнася до човешки същества. Колкото до Джейк, Мати изобщо не разглеждаше възможността да го помолят и Ким бе съгласна с нея. Те нямаха нужда от Джейк. Какво можеха да искат от един мъж, който ясно показа, че предпочита да бъде с друга жена? Мати не се нуждаеше от помощта на този, който скоро щеше да й бъде бивш съпруг, повече, отколкото Ким от този, който скоро щеше да й стане бивш баща.

— Винаги ще бъда до теб — беше се опитал да я увери той през ужасната нощ, точно преди една седмица, когато я взе от малката къща на баба й в онова, което някога е било селце, а сега — модна част на града, известна като Стария град. — Аз все още съм твой баща. Никога нищо няма да промени това.

— Ти го променяш — възпротиви се Ким.

— Изнасям се от къщата — възрази Джейк. — Не от твоя живот.

— От погледа ми — студено каза Ким. — От съзнанието ми.

— Разбираш, че това няма нищо общо с теб.

— Има всичко общо с мен — противопостави се тя, нарочно изопачавайки думите му.

— Понякога се случват такива неща.

— О, така ли? Случват се? От само себе си? Просто се случват? — Ким съзнаваше, че повишава глас. Харесваше й този оскърбителен тон и начина, по който принуждаваше мъжа срещу нея в малкия италиански ресторант да се гърчи. — Опитваш се да ми кажеш, че това е нещо извън твоя контрол ли?

— Опитвам се да ти кажа, че те обичам и че винаги ще бъда до теб.

— Само дето ще си някъде другаде.

— Ще живея някъде другаде.

— Така че, там ще бъдеш до мен — заяви Ким, горда от собствената си находчивост. Тя й даваше чувство за власт, не позволяваше на сърцето й да изскочи от гърдите върху покрития с плочки под и да се разбие на хиляди малки парченца.

— Обичам те, Ким — заяви отново баща й.

— Сега аз съм като всички други — отвърна му тя.

И така, когато Лайза се обади да каже, че е записала електромиограма за Мати за следващия четвъртък, Ким незабавно предложи да придружи майка си в болницата, въпреки че щеше да пропусне един следобед в училище. Майка й изненадващо се съгласи. „Ние, момичетата, трябва да се държим една за друга“, каза й през оная нощ Ким и се покатери на леглото до Мати, както правеше всяка нощ, откакто Джейк ги напусна; обхващаше покровителствено с ръка кръста на майка си и сдържаше дишането си, за да го нагоди към нейното, накрая телата им се повдигаха и спускаха в унисон и те дишаха като един човек.

— Ще можеш ли да караш до вкъщи? — попита сега Ким.

— Дай ми още няколко минути — отговори Мати.

Но двайсет минути по-късно Мати все още се взираше в краката си, като се страхуваше или не беше в състояние да помръдне. Лицето й си оставаше призрачно бледо под жълто-лилавите петна от натъртванията. Ръцете й още трепереха.

— По-добре повикай баща си — каза тя и нови сълзи потекоха по бузите й.

— Можем да вземем такси — опита се да протестира Ким.

— Обади се на баща си — настоя Мати.

— Но…

— Не спори. Моля те. Обади му се.

Ким неохотно направи това, което й казаха. Откри един телефонен автомат близо до асансьорите в края на дълъг коридор, набра личния номер на баща си и зачака с надеждата, че той ще се окаже в съда, с клиенти, или другаде, но няма да е налице. „Не мога да разбера защо не можем просто да вземем такси“, промърмори под нос тя, загледана в един възрастен мъж в изцапана болнична пижама, който разсеяно се приближаваше към нея, влачейки системата със себе си. Сега тя разбра защо баба й изпитваше такова отвращение от болниците. Те бяха сурови, опасни места, пълни с ранени тела и изгубени души. Дори и здрави хора като майка й, щом влезеха в тях, излизаха накуцвайки от болка, далечни подобия на предишната си същност. На Ким й се сгади, почуди се дали не е хванала някакъв ужасен вирус само докато е седяла пред кабинета на доктора. Колко ли ръце са прелиствали тези стари списания? На колко ли микроби е била изложена, докато чакаше майка си? Ким си изтри ръцете в дънките, сякаш да се отърве от всякакви случайни бактерии. Почувства се замаяна и пламнала, като че ли щеше да припадне.

— Джейк Харт — внезапно обяви баща й с глас, който й подейства като кофа с леденостудена вода, запратена в лицето.

Ким се сепна, раменете й се стегнаха, коленете й се огънаха. Отмахна от челото си въображаем кичур коса, втренчи се в новите уплътнения на асансьорните врати. Какво се очакваше от нея да каже? Здрасти, тате? Здравей, татко? Как си, Джейк?

— Аз съм, Ким — каза тя накрая, а възрастният мъж се обърна рязко и се затътри обратно по коридора, заедно със системата си. Ким забеляза части от голия му задник да се белеят между процепите на бледосинята му болнична пижама. На какви ли ужасни тестове са го подложили? — зачуди се Ким.

— Ким, скъпа…

— Аз съм заедно с мама в окръжната болница Майкъл Рийз — каза без повече увъртане тя.

— Случило ли се е нещо?

Ким зарови брадичка в яката на пепеляворозовия си пуловер, прехапа устни, без да иска изпусна една въздишка и промълви:

— Нуждаем се от помощта ти.

 

 

Четирийсет минути по-късно, Джейк се срещна с жена си и дъщеря си при предния вход на болницата.

— Съжалявам, че се забавих — извини се той пред гневния поглед на Ким. — Обсадиха ме на излизане от офиса.

— Ти си зает човек — обади се подигравателно Ким.

— Благодаря ти, че дойде — каза му Мати.

— Колата на паркинга ли е?

Мати му подаде ключовете на наетата кола. Нейният интрепид или онова, което бе останало от него след катастрофата, беше за боклука.

— Колата е бял олдсмобил — каза тя.

— Ще я намеря. Добре ли си?

— Добре е — намеси се Ким и хвана майка си под ръка.

— А ти как си, скъпа? — попита Джейк дъщеря си и посегна към косата й.

— Чудесно — рязко отвърна тя и се отдръпна от ръката му, доволна от болката в неговите очи. — Можеш ли да докараш колата? Мама трябва да си легне.

— Веднага се връщам.

Няколко минути по-късно той докара белия олдсмобил до бордюра, изскочи и помогна на Мати да седне на предната седалка, а Ким отпрати на задната.

Ким демонстративно взе да се мести, въртеше се, кръстосваше крака насам-натам, като нарочно стържеше по седалката на баща си с токовете на черните си кожени ботуши. Кой впрочем измисляше конструкцията на тези коли? Да не би да си мислеха, че всички пътници, които се возят отзад са под десетгодишна възраст? Не знаеха ли, че порасналите имат нужда от повече място за краката си? Че може да искат да седят, без коленете им да се удрят в брадичките? Ким си даде сметка, че напоследък бе прекарала доста време на задните седалки на колите, спомни си последната събота вечер, когато умоляващият шепот на Теди й топлеше ухото. Хайде, Ким. Знаеш, че го искаш.

— Добре ли си там отзад, скъпа? — попита баща й и прогони образа на Теди.

За кой, по дяволите, се мислиш? — сопна се безмълвно Ким, а яростният й поглед дълбаеше дупки в тила му. За белия рицар, дошъл победоносно на бял кон? Така ли си се представяш? Е, добре, имам новини за теб, Джейк Харт, известен адвокат и главен не-знам-си-какъв боклук. Това не е бял кон. Това е бял олдсмобил. И ние нямаме нужда от твоята помощ. Всъщност, изобщо нямаме нужда от теб. Карахме я съвсем добре и без теб. В интерес на истината, почти не забелязахме, че те няма.

— Съжалявам, че трябваше да те обезпокоим — чу тя да казва майка й с по-силен глас от преди, макар че му липсваше обичайният тембър. Защо не се ядосваше? Защо трябваше да бъде толкова дяволски учтива?

— Трябваше да ми се обадите по-рано — каза Джейк. — Не беше нужно да шофираш из града.

— Мама не е инвалид — обади се Ким.

— Не, но тя преживя сериозна катастрофа преди по-малко от десет дни и все още не се е възстановила напълно.

— Звучиш като Лайза.

— Това е здравият разум.

— Добре съм — каза Мати.

— Тя е добре — повтори Ким. Как смееше да критикува майка й? Това, какво правеше майка й или какво правеха те двете, вече не беше негова работа. Той нямаше право нито да ги критикува, нито да ги съди. Беше се отказал от това си право в деня, в който ги напусна. Ким протегна ръка към предната седалка и докосна майка си по рамото. Не трябваше изобщо да го викат. Трябваше да се обади на баба си или на Лайза, или на някой друг от многобройните приятели на майка си. На който и да било, само не и на Джейк. Те нямаха нужда от Джейк.

В интерес на истината, баща й никога не бе заемал голяма част от ежедневието й. Откакто се помнеше, баща й бе онзи, който й махаше сутрин за довиждане, когато отиваше на работа и който я целуваше за лека нощ, ако си беше вкъщи навреме, за да я сложи да си легне. Майка й беше тази, която я водеше на училище, на доктор, или зъболекар, караше я на уроци по пиано и балет, посещаваше всички родителски срещи, училищни пиеси, спортни състезания, стоеше с нея вкъщи, когато беше болна. Не че баща й не го бе грижа. Просто той имаше твърде много други места, където да бъде. Други места, където би предпочел да бъде.

Откакто навлезе в пубертета, Ким го виждаше дори още по-рядко, дневните им програми непрекъснато се разминаваха. А щом се преместиха в Еванстън, вече почти не го виждаше. И сега Джейк Харт приличаше повече на дух, отколкото на човек, витаеше из стаите, в които вече не живееше, присъствието му се определяше, може би дори се подчертаваше, от неговото отсъствие.

Отначало Ким се притесняваше, че майка й ще се окаже сломена. Но тя, въпреки раните си, се справяше изненадващо добре с измяната на Джейк. Всички грижи на Мати бяха запазени за Ким. „Изглежда много по-зле, отколкото е всъщност“, побърза да я увери майка й, когато тя едва не припадна при вида на красивото лице на майка си, покрито с грозни рани. И по-късно: „Как си, миличка? Искаш ли да говорим за това?“. Беше се опитала дори да се застъпи за Джейк. „Не го съди прекалено, миличка. Той е твой баща и те обича.“

Глупости, мислеше си Ким. Баща й не я обичаше. Той никога не я бе искал.

Сега тя не го искаше.

След това те рядко го споменаваха. Контузиите на майка й неусетно си сменяха цветовете като листата навън и с всеки изминал ден избледняваха все повече. Драскотините й се оправяха. Ставите й вече не бяха схванати. Тя пое всекидневния си живот, нае си кола, ходеше да пазарува, свърза се дори с няколко клиенти и си уговори срещи за следващите седмици. Ако не се брои проблема с изтръпващия й крак, майка й се справяше чудесно.

И двете се справяха.

Нямаха нужда от него.

— Как си там отзад, Ким? — попита я за втори път баща й.

Тя забеляза, че той я гледа в огледалото, очите му изразяваха едновременно загриженост и надежда.

Ким изсумтя и не отговори. Ако майка й предпочиташе да е сговорчива и цивилизована по отношение на тяхната раздяла, това си беше нейна работа. Не значи, че и Ким бе длъжна да е такава. Някой трябваше да играе ролята на изоставената съпруга.

— Изглежда, че скоро ще ми предложат да стана съдружник — каза Джейк. — Затова ми отне толкова време да дойда дотук. Хората ме спираха да ме поздравяват.

— Това е чудесно — чу Ким да казва майка й. — Ти работи много усилено. Заслужаваш го.

Заслужаваш да гниеш в ада, помисли си Ким.

— Как ще се върнеш в града? — попита Мати, когато Джейк зави по Уолнът Драйв.

— Уговорих се да ме вземат след около половин час.

— Приятелката ти ли? — Гласът на Ким беше остър, режеше въздуха като острие. — И не гледай мама по този начин — добави тя бързо, преди той да успее да я погледне. — Тя не е казала нищо.

— Трябва да поговорим, Кими — започна баща й.

— Не ме наричай Кими. Мразя го това Кими. — Спомни си, че той я наричаше така, когато бе малко момиченце, бледи спомени нахлуха в съзнанието й и напълниха очите й с неочаквани сълзи.

— Моля те, Ким — каза той. — Мисля, че е важно.

— Кой го е грижа какво мислиш ти?

— Какво става? — попита майка й и за момент Ким помисли, че говори на нея, че е ядосана и заема неговата страна срещу нея.

Но тогава тя видя полицейска кола, паркирана до тяхната къща и двама униформени полицаи, които стояха до входната врата. Какво ставаше?

— Вероятно е заради инцидента — каза Джейк.

— Вече говорих с полицията — отвърна майка й, а Джейк вкара колата в алеята и излезе.

— Проблеми ли има? — попита той.

Ким помогна на майка си да слезе, с поглед, прикован в младите мъж и жена в стегнати сини униформи. Мъжът, който се представи като полицай Питър Слезак, бе висок около метър и осемдесет, ръцете му приличаха на стволове на дървета, а косата му бе толкова късо подстригана, че беше трудно да се каже какъв цвят е. Жената, която полицай Слезак представи като негов партньор, полицай Джуди Тагарт, беше около метър и шейсет, а обиколката на кръста й бе приблизително колкото на бедрото на полицай Слезак. Носеше кестенявата си коса вързана на конска опашка, на брадичката си имаше голяма пъпка, която се бе опитала да прикрие с грим. Ким разсеяно полипа своята брадичка да провери за пъпки.

— Това вашата къща ли е? — попита полицай Слезак.

— Да — отговори Джейк.

Не, почти изкрещя Ким. Това не е твоята къща.

— Има ли някакъв проблем? — Мати пристъпи напред, сякаш да вземе нещата в свои ръце.

— Добре ли сте, госпожо? — Полицай Тагарт открито гледаше към белезите по лицето на Мати.

— Това във връзка с катастрофата ли е? — попита Джейк.

— Не е било точно катастрофа — отвърна полицай Слезак.

— Моля? — обади се Мати по начина, по който казваше „Извинявам се“ и сякаш предварително се извиняваше.

— Може би ще ни кажете за какво е всичко това? — Джейк отново си възвърна контрол над ситуацията.

— Търсим Ким Харт.

— Ким? — ахна майка й.

Ким пристъпи напред, а една тъпа болка взе да се надига под лъжичката й.

— Аз съм Ким Харт.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— За какво? — намеси се Джейк.

— Защо не влезем вътре? — предложи Мати и се изкачи по стълбите към входната врата. Ким забеляза, че майка й се затрудни с ключа и нежно го взе от ръката й, лесно го постави в ключалката и отвори.

Минута по-късно те вече се бяха наредили около кухненската маса и полицаите отказаха предложеното от Мати кафе.

— Какво можете да ни кажете за партито в къщата на Сабрина Холандер миналата събота вечер? — започна полицай Слезак, вторачен право в бюста на Ким, а полицай Тагарт извади бележник и химикал от задния джоб на прилепналите си панталони.

— Там имаше парти. — Ким сви рамене. Съзнаваше, че сърцето й лудо бие в гърдите и се чудеше дали полицай Слезак не гледа тъкмо това.

— Вие бяхте ли там?

— За около час може би.

— По кое време?

— Около девет.

— Така че сте напуснали къщата на семейство Холандер около десет?

— Дори по-рано — отвърна Ким.

— Какво ставаше на партито?

— Нищо особено. — Хората танцуваха, пиеха бира, от време на време си подаваха по някой джойнт. Теди я бе убедил да си дръпне няколко пъти, преди да се оттеглят на задната седалка на колата му. Да не би някой да е докладвал, че я е видял да взема наркотици? За това ли бяха тук полицаите? За да я арестуват?

— На къде клоните, полицай? — попита Джейк Харт.

— Сабрина Холандер е спретнала малко парти, докато родителите й са отсъствали от града. Събрали са се двеста деца.

— Двеста деца — повтори Ким, останала без дъх и реши, че е заспала в колата, а целият този епизод е част от лош сън.

— Някой е решил, че би било забавно да разрушат къщата — продължи полицай Слезак. — Те са разкъсали картините, отпрали са килимите, изходили са се върху мебелите, пробили са дупки в стените. Общите щети възлизат на почти сто хиляди долара.

— О, боже мой — възкликна Мати и покри ранената си уста с превързаната си ръка.

— Не знам нищо за това — каза Ким. Чувстваше се вцепенена.

— Не видяхте ли нещо, докато бяхте там, не чухте ли някой да говори?

— Не. Нищо.

— Но хората там са пиели, взимали са наркотици — заяви полицай Тагарт като че ли това беше неоспорим факт.

— Пиеха бира — уточни Ким със слаб глас, очите й се отместиха към басейна в задния двор. Искаше й се да изчезне безследно под гладката му синя повърхност.

— И твърдите, че сте напуснали партито в десет часа?

— Тя вече отговори на този въпрос — намеси се Джейк.

По-добър адвокат, отколкото баща, помисли Ким, изпитвайки едновременно облекчение, благодарност и яд.

— Но вие сте знаели за инцидента — каза полицай Слезак.

— Чух някои от децата да говорят за това в училище — призна Ким и се направи че не забелязва изненадата, която като пелена обви лицето на майка й.

— Какво разправяха?

— Само че чули, че нещата излезли извън контрол. Мястото било разрушено.

— Казаха ли кой е виновен?

— Изглежда, че някакви деца са се самопоканили. Никой не ги е познавал.

— Сигурна ли сте?

— Тя отговори на този въпрос. — В гласа на Джейк звучеше спокойна властност. — Би трябвало да ви обясня, че освен баща на Ким, аз съм също така адвокат.

Да не споменаваме и прелюбодеец, добави безмълвно Ким.

— Познах ви — каза полицай Слезак равнодушно, подчертано незаинтересовано. — Вие сте оня, който позволи момчето, убило майка си, да се измъкне безнаказано.

Страхотно, татенце. Ще имам късмет, ако не ме обесят.

Минута по-късно полицай Слезак плесна огромните си бутове, с което отбеляза край на срещата. Полицай Тагарт бързо затвори бележника си и го върна в задния си джоб. Ким ги изпрати до входната врата, затвори я след тях и облегна чело на коравата дъбова повърхност.

— Има ли нещо, което не ни казваш? — попита я баща й и се приближи зад нея.

— След няколко месеца ще взема книжка и вече няма да се налага да те викаме — отвърна предизвикателно Ким, шмугна се покрай него и изчезна нагоре по стълбите. Само след минута, от прозореца на стаята си тя видя баща си да слиза по предната алея до улицата. Той погледна нагоре, като че ли знаеше, че е там, и й помаха.

Ким не му махна.