Джой Филдинг
За първи път (24)

24

— Мисля, че бих взел още едно питие. — Джейк огледа старомодния италиански ресторант, известен като „Грейт Импаста“ и безмълвно даде знак на забързания келнер за още една чаша червено вино. Известният ресторант се намираше на Ийст Честнът стрийт, точно на север от Уотър Тауър Плейс, само на няколко преки от офиса му и бе любимо място на много от адвокатите от неговата фирма, двама от които Джейк забеляза да обядват заедно със съпругите си в един слабо осветен край на помещението. Те не го бяха забелязали още, от което бе безкрайно доволен. Бяха двама от най-неприятните му хора — в тесен кръг той ги наричаше Туидълдум и Туидълдъмбър — и освен това, вече бе имал достатъчно вълнения за един ден. Отново размишляваше каква странна сила го бе завела в супермаркета, но реши да не прекалява с анализите на нещо, което очевидно беше обикновено спонтанно действие. Само дето Джейк Харт бе всичко друго, но не и спонтанен тип. Хъни твърдеше, че дори и импровизациите му били внимателно премислени и репетирани предварително. Хъни, помисли си той и затвори очи с мъчително чувство, понеже си спомни, че не й се бе обадил цял ден и знаеше колко разочарована трябва да се е почувствала — от ситуацията, от начина, по който се развиваха нещата, от него. („Отнема само минута да вдигнеш телефона — чуваше я да казва. — Наистина, Джейсън, не мисля, че искам толкова много.“)

Лошо момче Джейсън, лошо момче Джейсън, лошо момче Джейсън!

Лошомомчеджейсън, лошомомчеджейсън, лошомомчеджейсън.

— Нещо не е наред ли? — попита Мати.

Джейк отвори очи и през карираната червено-бяла покривка се взря в жената, която му бе съпруга от шестнайсет години. Гледаше как свещта в средата на масата хвърля топъл отблясък върху иначе бледото й лице и си каза, че тя не изглежда много по-стара от деня на сватбата им. Косата й бе малко по-дълга, отколкото при първата им среща и през последните няколко месеца бе загубила част от теглото си, от което естественият овал на лицето й се бе поизострил, но тя все още бе много красива жена, може би една от най-красивите, които изобщо бе виждал.

— Тъкмо се сетих, че съм забравил годишнината ни — каза той, осъзнавайки, че това е истина. — Дванайсети януари, нали?

Мати се усмихна:

— Достатъчно близо.

Той също се засмя:

— Съжалявам.

— Няма нищо. Ти се реваншира преди малко. — Усмивката й стана по-широка. — За първи път ме изхвърлят от магазин.

— Трябва да призная, че аз самият доста се забавлявах.

Те се засмяха заедно, смехът на единия отекваше в другия, двата звука се припокриха, преплетоха, съчетаха.

— Това е хубав ресторант — отбеляза Мати като се огледа. — Обожавам такива пластмасови гроздове и стари бутилки вино. Добра промяна от технократския изглед, който откриваме навсякъде в наше време.

— Това място винаги го е имало — каза Джейк. — Храната е чудесна.

— Е, очаквам я с нетърпение. Изведнъж се оказах прегладняла.

Джейк си погледна часовника. Почти седем и половина. Тази вечер обслужването вървеше твърде бавно. Бяха поръчали преди почти четирийсет минути — паста с червен миден сос за Мати и равиоли с цвекло и салата капрезе за Джейк. Той вече бе изпил две чаши вино. Трябваше да поръчам бутилка, помисли си Джейк, макар че бе някак неуместно човек да си поръча цяла бутилка, когато само той пие. Мати се придържаше към минерална вода, което вероятно бе добра идея. Денят й си го биваше. Той се пресегна, взе ръката й в своята и усети познатото треперене.

— Добре съм, Джейк — увери го тя.

Джейк се усмихна. Не се ли очакваше той да я успокоява?

— И така, ти изобщо не ми разказа за интервюто си пред „Нау“ — каза Мати.

— О, боже, това ли. — Джейк поклати глава. — Бе катастрофално.

— Катастрофално? Как така?

Джейк размаха ръце пред лицето си, сякаш да прогони неприятните спомени.

— Госпожица Избистър…

— Коя?

— Уозбистър.

— Какво?

Те изведнъж се разсмяха, но по озадаченото изражение на Мати Джейк видя, че тя не е сигурна на какво се смеят.

— Въпросната писателка — уточни той и пак се засмя при спомена за изумената репортерка, която се бореше с касетофона си, когато я изрита от своя кабинет, — се интересуваше от по-лични неща, отколкото бях готов да споделя.

Мати наклони глава на една страна.

— Колко лични?

— Питаше за родителите ми, за братята ми — отвърна Джейк, а образът на Алана Избистър бе изместен от тъжните лица на братята му Люк и Никълъс. Опита се да ги пропъди, но не успя.

Келнерът се приближи с чаша вино за Джейк.

— Тази е за сметка на заведението — поясни той, понеже Джейк понечи да я откаже. — Приемете и искрените ни извинения за закъснението. Имахме известни затруднения в кухнята, но всичко вече е наред и храната ви ще дойде незабавно.

— Няма проблеми — отговори Джейк, вдигна чашата си в насмешлив тост и отново зърна отраженията на братята си в тъмночервеното питие. — Благодаря ви.

— Pas de probleme — тихо повтори на френски Мати. — Merci.

— Не е честно. Ти си учила.

— Всеки път, когато имам възможност. Не мога да повярвам, че наистина отиваме.

— Повярвайте, мадам. Всичко е потвърдено. Всичко е вече платено. След пет седмици ще сме на път за Париж, Франция.

— Звучиш развълнувано.

— Аз съм развълнуван — каза Джейк и разбра, че това бе истина. Толкова дълго се беше преструвал, че чака с нетърпение тази екскурзия и накрая това бе станало факт. И никой не беше по-изненадан от такова неочаквано развитие от самия него. — Брат ми Люк винаги говореше за пътуване до Европа — чу се да казва. Защо бе споменал това?

— Някъде конкретно ли? — попита Мати.

— Не си спомням точно. Обичаше да говори за автостоп от единия край на континента до другия. — Какво му ставаше? Нали бе успял да се отдалечи от миналото си? Защо се въртеше пак обратно? Явно, събитията от следобеда му бяха повлияли и заедно с инцидента в магазина, допълнен с няколко чаши скъпо червено вино, го бяха извадили от обичайното му равновесие и бяха разхлабили езика му. Джейк повдигна чашата до устните си и отпи голяма глътка. Може и още да го разхлабят, помисли си той, като видя лицето на Люк да наднича от дъното на чашата му.

— Говори ми, Джейк — меко го насърчи Мати. — Разкажи ми за Люк.

Джейк усети внезапно стягане в сърцето, като че ли мускулът се бе закачил на въдица и щеше да бъде изтръгнат от гърдите му, докато се мяташе насам-натам в безполезен протест. Той погледна към онзи ъгъл на ресторанта, където двамата Туидълдум и Дъмбър — седяха и се хилеха безгрижно с жените си. Една от съпругите Туидъл улови погледа му и смушка мъжа си, който се обърна, позна Джейк и на свой ред бързо смушка колегата си. Скоро всичките четири Туидъли се хилеха и махаха насреща му през стаята. Джейк им отвърна с принудена усмивка и им махна със същата преувеличена веселост.

— Най-ранният ми спомен е как брат ми Люк пищи — произнесе той през стиснати зъби, възвръщайки цялото си внимание към Мати. По дяволите, той пръв пое по този път. Би трябвало и да го извърви целия.

— Защо пищеше?

— Майка ми го биеше. — Джейк сви рамене. Свиването казваше: обичайна процедура.

Лицето на Мати се помрачи от болка.

— На колко години беше той?

— Четири… пет… шест… седем… седемнайсет — изрецитира Джейк. — След известно време писъците някак се сливаха. Тя го биеше всеки ден от живота му.

— Толкова е ужасно. — Очите на Мати се изпълниха със сълзи. — И той никога не й го върна?

— Никога — повтори Джейк. — Дори и когато бе по-голям от нея. Дори и когато един добър удар с юмрук щеше да прати проклетата вещица на оня свят.

— А баща ти?

Джейк си представи баща си в неговия кафяв фотьойл във всекидневната пред камината, с лице скрито зад вездесъщия вестник в ръцете му, а тънката хартия, която го предпазваше, бе отблъскваща като щит от тежко въоръжение.

— Той никога нищо не направи. Просто си седеше там и си четеше проклетия вестник. Когато нещата ставаха наистина лоши, хвърляше вестника и излизаше.

— Никога ли не се опита да я спре?

— Той си имаше по-важни неща от това, да бъде баща на децата си. — Джейк млъкна и погледна право в очите на Мати. — Точно като мен.

— Ти не си като него, Джейк.

— Не съм ли? А къде бях, когато Ким растеше?

— Ти беше там.

Джейк подигравателно се засмя.

— Сутрин излизах, преди да е станала и обикновено вечер не се връщах, преди да е заспала. Кога всъщност бях при нея?

— Сега си при нея.

— Вече е твърде късно.

— Не е твърде късно.

— Тя ме мрази.

— Обича те. — Мати се пресегна през масата и сграбчи ръката му. — Не се отказвай от нея, Джейк. Скоро тя ще се нуждае от теб твърде много. Ще има нужда от баща си. Едно момиче винаги има нужда от своя баща — прошепна Мати и си спомни онзи следобед, когато се бе обадила в Санта Фе да каже на баща си за новородената му внучка, само за да бъде информирана, че Ричард Гил е починал от внезапен сърдечен удар три месеца по-рано. — Ти си добър баща, Джейк — каза му тя. — Наблюдавала съм те с нея. Ти си чудесен баща.

Джейк се опита да се усмихне, устните му се разкривиха насам-натам, но накрая се умориха от усилието и изчезнаха една в друга, а в очите му взеха да напират сълзи. Той почувства, че ръката му се тресе, но вече не бе сигурен дали трепереше ръката на Мати, или неговата собствена.

— Аз съм измамник, Мати. През целия си живот съм бил измамник. Майка ми го знаеше. Разбра го още от първия ден. Ако сега бе тук, щеше да ти проглуши ушите за това.

— И защо бих слушала каквото и да е от тази ужасна жена? — развълнувано попита Мати. — Защо и ти я слушаш?

— Ти не знаеш цялата история.

— Знам, че много си обичал брат си.

Джейк отпи още една голяма глътка от виното и изпразни чашата. На върха на гръбнака му се загнезди някакво тихо бръмчене, което съвсем леко отдели врата от раменете му, така че усещаше главата си висяща, плаваща във въздуха. Той си представи Люк как плава зад него, високо, длъгнесто хлапе, което никога не се чувстваше съвсем удобно в собствената си кожа. Винаги много тих. Много чувствителен.

— В много отношения изглеждаше сякаш аз съм първородният, а не Люк — каза Джейк, мислите му сами се изливаха в думи и с изненадваща лекота се изплъзваха от езика му. — Аз бях подстрекателят, организаторът, всезнайкото, тоя, който се грижеше за нещата, той бе мечтателят, този, който говореше за автостоп през Европа, за присъединяване към рокендрол група…

Мати кимаше окуражително и се взираше през нарочно непроницаемите му сини очи право в неговата душа. Джейк се опита да отмести поглед, но не можа. Не искаше никой да гледа в душата му. Тя бе тъмно, зло място, което не споделяше с никого. Затова се учуди на звука на собствения си глас, който продължи, сякаш обладан от собствена воля.

— Когато бях на възрастта на Ким — се чу да казва той през утешителния шум, който се носеше покрай ушите му, — родителите ми наеха вила на езерото Мичиган за няколко седмици. Беше доста изолирано място, имаше само още няколко вили в околността. Люк тъкмо бе навършил осемнайсет години. Никълъс беше на четиринайсет. Още тогава Ник си беше доста саможив и всяка сутрин първата му работа бе да изчезне нанякъде. Не го виждахме повече, докато не станеше тъмно. Така че Люк и аз прекарвахме заедно доста време всеки ден. Отначало всичко беше наред. Докато времето беше добро, ние ходехме да плуваме, да караме канута, да играем бейзбол. Баща ми седеше на верандата и си четеше вестника. Майка ми лежеше на слънце. Но тогава започна да вали и валя непрекъснато в продължение на три дни. На нас това не ни пречеше, но подлуди майка ми. Още я чувам как ругае. „Не хвърлихме толкова пари, само за да седим по цял ден в някаква проклета гадна вила!“ След това удряше шамар на който се случеше най-близо до нея. Обикновено Люк. „Махни тая проклета книга. Ти какво, да не си педал?“

Джейк тръсна глава, опитвайки се да се отърси от неприятния спомен.

— Както и да е, в един от онези дъждовни дни, Люк и аз седяхме в кухнята и играехме „Монополи“. Майка ми беше отегчена и раздразнителна и се захвана с Люк, дразнеше го, че не може да бие по-малкия си брат на една проста игра, обикновената помия, която се изливаше от устата й, откакто я помнехме. А Люк само си седеше там и търпеше, както винаги, изчаквайки бурята да отмине. Тя обикновено изпускаше парата след малко, но сега беше ядосана, защото баща ми бе отишъл в града, а тя пиеше. Когато Люк не й отговори, тя грабна малките му спретнати купчинки игрални пари от масата и ги разпиля във въздуха. Люк не помръдна, просто си седеше там и ми хвърли онзи кратък поглед, който си разменяхме, когато нещата наистина отиваха на зле — той бе израз на нашия малък сигнал, че нещата са под контрол. Което, разбира се, не беше така.

— И какво стана?

— Тя започна да нарича Люк педал и отвратителен ненормалник и каквато още мръсотия можеше да се сети да хвърли по него. Аз й казах да млъкне, което обикновено изместваше фокуса на яростта й върху мен, поне за няколко минути, но този път тя не ми обърна внимание. Искам да кажа, тогава тя готвеше, въртеше се насам-натам. После взе да хвърля карти, зарове и фалшиви пари из цялото проклето място. Накрая хвана дъската и фрасна Люк по главата с нея. Никаква реакция. Той дори не си вдигна ръката да се предпази. Просто отново ми хвърли онзи кратък поглед. Но майка ми го видя и разбира се, това я вбеси още повече. Така че тя грабна бутилката с кетчуп от плота и го метна по тила му.

— Боже мой.

Джейк проследи сцената в ума си, като че ли гледаше филм по телевизията и продължи да я разказва.

— Бутилката отскочи от него и се разби в пода. Навсякъде имаше кетчуп. Майка ми крещеше на Люк да го почисти. И Люк стана от масата много бавно, по-бавно отколкото някога съм го виждал да се движи и тогава си помислих, това е, ще я убие. Той ще я убие. Но вместо да я убие, той просто грабна няколко хартиени салфетки от плота и взе да почиства. И не спря, докато не вдигна и последното парченце стъкло, докато не почисти всички петна от кетчуп по пода, масата и дори стените. А майка ми през цялото време стоеше там и му се смееше и пак, и пак му повтаряше, че е педал. Той пълзеше на колене и ми хвърляше онзи кратък поглед и знаех, че очаква да му отговоря със същото, но аз не можех. Бях толкова отвратен от него, толкова се срамувах от него, толкова му бях ядосан, че не я уби, че си мислех, че ще експлодирам. И искаш ли да знаеш какво направих?

Мати не каза нищо, взираше се в Джейк с тези прекрасни сини очи, тези очи, които му казваха, че всичко е наред, че тя всичко разбира. Дори ако той самият не разбираше.

— Нарекох го проклет педал и избягах от стаята.

Очите на Мати не трепнаха, даже когато сълзите започнаха да се стичат по бузите й.

— А майка ми отметна глава назад и се разсмя — продължи Джейк, все още долавяйки звука от своето предателство да ехти в победоносния смях на майка му. — Побягнах през вратата посред ужасния дъжд и продължих да бягам, докато краката ми отмаляха. После се скрих в гората, докато дъждът спря и стана тъмно. Когато се върнах, всички спяха. Отидох в стаята на Люк да се извиня, да му кажа, че човекът, на който всъщност бях ядосан, от който се срамувах и бях отвратен, не беше той. Това бях аз. Затова че не я убих лично. Но него го нямаше. Седнах да го чакам, ала той не се върна. — Джейк затаи дъх, после го изпусна с едно болезнено издихание. — На следващата сутрин разбрахме, че е отишъл на автостоп до града, там се напил, откраднал една лодка и с нея се блъснал в някакъв кей. Загинал на място. Никога не разбрахме дали е било случайно, или не.

— Боже мой, Джейк, толкова съжалявам.

— За хубав човек си се оженила, а?

— Ти си бил на шестнайсет години, Джейк.

— Достатъчно голям, за да разбирам повече.

— Нямало е как да знаеш.

— Той е мъртъв — простичко каза Джейк. — Това знам.

Мати избърса сълзите от очите си.

— А Никълъс?

Джейк си представи размъкнатия младеж с тъжни очи, когото не бе виждал повече от петнайсет години.

— Ник се отдаде на пиене, наркотици, бягства от училище. Имаше няколко сблъсъци със закона, прекара известно време в затвора, махна се от града и накрая изчезна преди около десетина години. Нямам представа къде е сега.

— Опитвал ли си да го откриеш?

Джейк поклати глава.

— Какъв е смисълът?

— Да се успокоиш — каза тя просто.

— Мислиш, че заслужавам спокойствие?

— Да, така мисля — отговори Мати.

Джейк почувства как в очите му отново се събират сълзи. Мати винаги ли беше толкова дяволски разбираща, почуди се той и се огледа за келнера. Не беше ли казал, че храната им идва незабавно? Какво, по дяволите, ставаше? Какви толкова трудности можеха да възникнат в приготвянето на две порции макарони?

— Скоро след смъртта на Люк баща ми се премести при една от приятелките си — продължи Джейк спонтанно. — Няколко години по-късно почина от рак. Майка ми твърдеше, че го е проклела, в което не се съмнявам нито за миг, но изглежда, че и той я е проклел, защото тя почина от същия рак през първата ми година в юридическия факултет. — Джейк млъкна, после се засмя на глас. По-добре, отколкото да плача, помисли си. — Е, това е — произнесе той с най-добрия си адвокатски тон. — Цялата мръсна история.

— И през всичките тези години ти си носил цялата тази вина!

— Тя е заслужена вина, не мислиш ли?

Мати поклати глава.

— Мисля, че чувството за вина е загуба на ценно време.

Джейк почувства слаб пристъп на ярост, макар че не знаеше защо.

— И какво предлагаш да направя във връзка с това?

— Остави го да отмине — каза Мати.

— Просто така?

— Освен ако не ти доставя удоволствие да се измъчваш.

Джейк почувства как яростта му си проправя път към центъра на мозъка му, заглушава приятното бръмчене около него и го разпръсва във всички посоки.

— Мислиш, че ми е приятно да се чувствам виновен.

Мати се поколеба и сведе очи.

— Възможно ли е да си използвал вината си като начин да стоиш близо до Люк? — меко предположи тя.

— Глупости — избухна Джейк, изненадвайки не само Мати, но и самия себе си с неочакваната грубост на думите си. За какво говореше Мати? Какъв бе тоя опростенчески модерен боклук, дето бълваше? Как смееше! Умираща или не, кое й даваше право? За коя се мислеше, за шибаните Джойс Брадърс ли, за бога? Проклета да е, тъй или иначе. За коя, по дяволите, се мислеше?

— Съжалявам — бързо се извини Мати. — Не исках да те разстройвам. Само се опитвах да ти п-пу-пом…

Джейк гледаше как устата на Мати се криви при странната поредица от звуци. Ядът му незабавно бе забравен.

— Мати, какво става? Добре ли си?

— З-зай-за…

Джейк видя нарастващата паника в очите на жена си. Какво, по дяволите, ставаше? Той не би трябвало никога да се нахвърля върху нея. По дяволите. Всичко беше по негова вина.

— Искаш ли малко вода?

Мати кимна, пое водата от протегнатата ръка на Джейк, но собствената й ръка така силно трепереше, че Джейк не се реши да пусне чашата. Тя едва отпи, внимателно преглътна.

— Добре съм — бавно произнесе сякаш след цяла вечност. Но не изглеждаше добре, помисли си Джейк. Беше зачервена и уплашена, с очи на ужасена жена пред вероятен терорист.

— Искаш ли да си ходим?

Тя кимна, без да проговори.

Келнерът се приближи с вечерята им.

— Боя се, че не можем да останем. — Джейк пъхна банкнота от сто долара посред чинията от димящи равиоли, помогна на Мати да стане от мястото си и бързо я поведе към изхода, докато смаяният келнер гледаше безмълвно след тях.

— Джейк… Джейк! — Джейк разпозна гласовете на колегите си, които го викаха едновременно, чу стъпките им близо зад гърба си, докато подаваше на уредника талона за палтото си. — Сигурни сме, че нямаше да си тръгнеш, без да наминеш да кажеш „здрасти“.

Джейк се обърна, за да се сблъска лице в лице с Туидълите, иначе известни като Дейв Корбър и Алън Питърс.

— Съжалявам. Съпругата ми не се чувства добре.

Двамата мъже изгледаха Мати подозрително. Без съмнение, те си спомниха безславния й изблик в съдебната зала миналата есен, досети се Джейк, и се чудеха относно клюките, които се носеха из фирмата тогава за състоянието на брака му.

— Не мисля, че сме имали удоволствието. — Дейв Корбър грабна ръката на Мати, още докато тя се бореше с ръкава си.

Мати успя да изобрази слаба усмивка.

— Ма-Мо-Мана…

— Извинете. Не схванах.

— Наистина трябва да тръгваме — каза Джейк, хвана Мати под ръка и усети треперенето й през тежкото си вълнено палто, докато я избутваше към вратата.

— Така значи, малката женица си има голям проблем с алкохола — чу Джейк Алън Питърс да шепне достатъчно високо, за да бъде чут.

И преди да може да се спре, преди даже сам да разбере какво прави, Джейк се завъртя обратно и сграбчи слисания си колега за гърлото, така че отлепи късите му крачка от земята, повдигна го във въздуха, видя как воднистите му очички се изпълниха с ужас и кръглото му лице пламна от липсата на кислород.

— Какво каза? — процеди Джейк, а всички достопочтени господа около него ахнаха и скочиха от местата си. — Имаш ли изобщо представа що за идиот си? Ще те убия, глупаво копеле!

— Помощ! Помощ! — проплака Алън Питърс, гласът му представляваше уплашен грак.

— Джейк, какво правиш? За бога, пусни го — викаше Дейв Корбър.

— Някой да извика полиция.

Джейк усети ръце на гърба си, отстрани, по ръцете си, всички те се опитваха да отслабят хватката му около късия, тантурест врат на Алън Питър.

— Джейк, той не може да диша. Пусни го. Какво се опитваш да направиш? — питаше Дейв Корбър, а лицето му бе зачервено почти като на колегата му.

И тогава той я чу, с нейния мек, несигурен глас, после — по-ясен, по-силен, носещ се над хаоса.

— Джейк — умоляваше го Мати. — Джейк, пусни го. Моля те, пусни го.

Джейк незабавно отпусна хватката си и видя как мъжът се строполи в една смачкана купчина на дървения под. Без да обръща внимание на несекващите писъци на съпругите Туидъл и на удивените възклицания на разнообразните зяпачи, Джейк се обърна, прегърна Мати и заедно с нея се втурна през вратата на ресторанта навън в нощта.