Джой Филдинг
За първи път (31)

31

— Би ли ми казала какво, по дяволите, става? — гневно попита Джейк. Той държеше Хъни за лакътя и я буташе към стълбите. Въпреки че шепнеше, нямаше как да се сбърка яростта в гласа му.

— Джейсън, успокой се. Не е това, което си мислиш.

— Така ли? И какво точно си мисля?

— Никога не съм искала това да се случи.

Те стигнаха върха на тясната вита стълба. Джейсън се поколеба, несигурен в коя посока да поеме, пръстите му се впиваха в извивката на ръката й. Знаеше, че й причинява болка, но му беше все едно. Всъщност, искаше му се да я убие. Трябваше да събере всичките си сили, за да се възпре да не я хвърли надолу по трите виещи се крила на стълбата до фоайето. Какво, по дяволите, правеше тя в Париж? В този хотел? Какво правеше при Мати? Какво й бе казала?

Сякаш прочела мислите му, Хъни каза:

— Стаята ми е на петия етаж. Ела горе, Джейсън. Можем да поговорим. Ще ти обясня всичко.

Без да си даде време да мисли, Джейк избута Хъни два етажа нагоре до петия етаж. Какво правеше тя в тази хотелска стая? Какво бе казала на Мати, че да предизвика кризата й? Ако Хъни бе признала нещо на Мати, което да я разстрои, той щеше да я удуши на място.

Само дето Мати не изглеждаше разстроена, припомни си Джейк. Тя по-скоро изглеждаше благодарна за присъствието на Хъни, разочарована от тръгването й и поразена от грубостта му. Как щеше да обясни странното си поведение на Мати?

— Ключът ми е в джоба на якето — каза Хъни. — Не мога да го взема, ако не ми пуснеш ръката.

Джейк отпусна хватката си, наблюдава как Хъни отключва вратата и после, след като крадешком се огледа, я избута навътре в една стая, която изглеждаше буквално идентична с тяхната.

— Какво, по дяволите, става? — яростно попита той, затръшвайки вратата след тях.

Хъни захвърли якето си на неоправеното легло, разхвърляйки го още повече, при което се разнесе едва доловимият й парфюм. Джейк го усети около ноздрите си и си припомни месеците, прекарани заедно с нея, дните и нощите в причудливия безпорядък на нейната стая на път за вкъщи. За миг той усети как яростта му намалява и тялото му се отпуска, но тогава си представи Мати да седи наранена и уязвима на същото такова легло два етажа по-долу и яростта му се възвърна, а ръката му се стегна в юмрук. Той насила откъсна очи от леглото и забеляза, че всяко свободно пространство бе покрито с пакети — стола, нощните масички, дори капака на куфара, който лежеше на пода до прозореца.

— Започнах да колекционирам френски кукли — обясни Хъни, след като проследи погледа му. — Не съм сигурна как ще ги кача всичките на самолета…

— Не ме интересуват никакви проклети кукли — озъби се Джейк. — Искам да зная какво правиш тук.

— Винаги съм искала да видя Париж — отговори Хъни и раменете й се стегнаха в леко, но недвусмислено предизвикателство.

— Карай направо, Хъни. Защо си тук?

Острата му реплика я удари с почти видима сила. Раменете й незабавно рухнаха, сякаш нещо я прободе. Тялото й се преви напред. От очите й избликнаха сълзи.

— Бих казала, че това е съвсем очевидно — проговори тя след кратка пауза и се извърна.

— Осветли ме.

Хъни се приближи до прозореца и се загледа в подгизналата от дъжда улица.

— Бях много объркана след онова, което се случи в офиса ти — започна тя, преглъщайки сълзите си, без да се обърне към него. — Объркана и ядосана. И уплашена.

— Уплашена? — За какво говореше тя?

— Разбрах, че те губя. Че вече те бях загубила — поправи се веднага. — Ти отрече това, аз също се опитвах да го отрека, дори и когато не се обади цели седмици. Онзи следобед в офиса ти, начинът, по който оставихме нещата, начинът, по който просто си излязох, не можех да оставя всичко така. Не можех да позволя да дойде краят, без да направя още един опит. Така че се обадих в офиса ти, узнах кога няма да те има, резервирах си неотменяем билет, за да не мога да се откажа, предплатих стая в хотела и пристигнах тук няколко дена преди вас. В действителност нямах план. Определено не смятах да се разкривам пред Мати. Просто исках да съм тук, за всеки случай.

— Какъв случай?

— В случай че имаш нужда от мен. В случай че ме искаш — добави шепнешком.

— Не става дума за това какво аз искам — каза Джейк. — Мислех, че разбираш.

— Разбрах доста много, Джейсън. Повече, отколкото си мислиш. Повече, отколкото си мисля, че ти разбираш.

— За какво говориш?

— Разбрах, че мъжът, когото обичам, обича някоя друга.

— Не става дума за любов — възрази Джейк. — Става дума за необходимост.

— Става дума за любов — твърдо заяви Хъни. — Защо ти е толкова трудно да приемеш тази мисъл? Ти обичаш жена си, Джейсън. Толкова е просто.

Джейк тръсна глава, сякаш се опитваше да попречи на думите й да проникнат в мозъка му.

Ти обичаш жена си, Джейсън. Толкова е просто.

Ти обичаш жена си, Джейсън.

Джейсън. Джейсън. Джейсън. Джейсън.

— О, боже — простена на глас той.

— Какво има?

— Тя знае.

— Какво? За какво говориш?

— Мати знае.

— Не разбирам. Как би могла…?

— Ти ме нарече Джейсън.

— Какво?

— Долу. Когато се канеше да тръгваш, ти каза „Довиждане, Джейсън“.

— Не, аз… о, боже, да. Мислиш ли, че е разбрала…

Той не отговори. В следващия миг Джейк бе извън стаята и тичаше надолу по стълбите до третия етаж, а Хъни го следваше по петите.

— Стой тук — заповяда й той, когато стигнаха площадката на третия етаж, после започна да блъска по тяхната врата. — Мати, Мати, отвори ми. Забравих си ключа вътре. Мати — извика отново, но чувстваше, че я няма, знаеше, че стаята е празна, че тя вече си бе отишла. — Мати! — изкрещя в същия момент, в който вратата на съседната стая се отвори и една едра жена в жълт хавлиен халат подаде глава навън.

— Американци — промърмори тя едва чуто, влезе си обратно и затвори след себе си.

— Извинете — Джейк чу Хъни да казва на някого над главата му. — Бихте ли могли да ни отворите една врата?

На кого говореше, зачуди се Джейк, обърна се и видя камериерката да слиза отгоре с Хъни.

— Забравих си ключа — обясни той, макар че жената явно не се интересуваше от думите му. Тя отключи с един от ключовете, закачени на голяма халка, после се върна обратно, без да произнесе дума. — Мати! — извика Джейк, пристъпи в празната стая, провери в банята, после в гардероба и се увери, че дрехите й са все още там. Както и куфара й, помисли си с облекчение, въпреки че съзнаваше, че тя не би имала нито време, нито сили, нито желание да събира багаж. — Къде, по дяволите, е тя? Къде би могла да отиде?

— Бастунът й все още е тук — отбеляза Хъни с надежда. — Не би могла да стигне далеч.

Но Джейк вече беше извън стаята, тичаше надолу по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, прескочи последните три и се хвърли към рецепцията, където Кло Дорлеак, заедно с двама немски туристи, разглеждаше една карта на града.

— Виждали ли сте жена ми? — попита Джейк — Ma femme? — произнесе, когато Кло Дорлеак се направи, че не го чува. — По дяволите — изкрещя той и заудря по плота. — Това е спешен случай.

— Не зная къде е жена ви — хладно заяви жената-дракон, без изобщо да откъсва очи от картата.

— Видяхте ли я да излиза? Преди не повече от десет минути.

— Не мога да ви помогна, господине — дойде отговорът.

— Не е в залата за закуска. — Хъни се появи до него.

Джейк паникьосано огледа фоайето. Поведението му бе привлякло вниманието на неколцината туристи, стоящи наоколо в очакване на дъжда да спре.

— Някой виждал ли е жена ми? — умоляващо се обърна той към няколко чифта празни погледи. — Някой говори ли английски? — Замълча и погледна към улицата. — Не я ли е виждал някой? Висока, слаба, с руса коса до раменете. Ходи трудно…

— Аз я видях — чу се детски глас иззад голямото растение в саксия в далечния ъгъл на фоайето.

Джейк моментално застана на колене и взе да примамва едно дърпащо се рошаво момче да излезе от прикритието на растението.

— Видя ли я?

— Играя на криеница с брат ми — каза момчето.

— Ти си видял жена ми…

— Тя ходи смешно — каза момчето и се закиска.

— Видя ли я къде отиде?

Момчето сви рамене.

— Трябва да се скрия, преди да ме намери брат ми.

— Не видя ли къде отиде?

— Влезе в едно такси — обясни детето. — Не зная къде отиде.

— Такси? — повтори Джейк. Къде, по дяволите, би отишла? Особено в този порой. Момчето хукна покрай него и изчезна зад ъгъла в момента, в който се появи майка му.

— Ланс, къде си? — извика загрижено жената. — По дяволите. До гуша ми дойдоха тези глупости. Край на играта.

— Да повикаме ли полиция? — Джейк чу Хъни да го пита, но се втурна покрай нея, изтича нагоре по стълбите до третия етаж, където с облекчение откри, че вратата е все още отворена. Хвърли се към нощната масичка до леглото на Мати, отвори чекмеджето, бързо откри своя паспорт и билет, но знаеше, че паспорта и билета на Мати липсват, преди още да е проверил.

— О, боже! — Той се срина от умора, дишането му бе учестено и накъсано, цялото му тяло се тресеше. Преви се на леглото, обхванал глава с ръце. — Отишла си е — каза на Хъни, когато тя влезе в стаята. — Взела си е паспорта и билета и вероятно вече е на половината път до летището.

Гласът на Хъни бе мек и прям:

— Тогава предлагам да си вдигнеш задника и да се размърдаш.

 

 

Roissy — летище Шарл де Гол е огромен комплекс, разположен трийсетина километра северно от Париж. Той има два главни терминала, като вторият е на няколко километра от първия и се състои от две свързани сгради с четири сектора. Има също така отделен терминал за чартърните полети. Като цяло летището се обслужва от поне четирийсет редовни аеролинии и шестнайсет чартърни компании. Джейк бе имал достатъчно затруднения да си изясни всичко това, когато пристигнаха с Мати. Как щеше да се оправи Мати сама, недоумяваше той сега и караше таксиметровия шофьор да бърза по задръстените парижки улици. Въпреки близостта на летището, пътниците бяха съветвани да предвидят един час за пътя дотам и Джейк добре разбираше защо, особено в такива трудни пътни условия като сегашните.

— Мислите ли, че бихте могли да карате малко по-бързо? — настояваше той. — Plus vite — добави, но шофьорът посочи с глава изнемогващите чистачки. — Много е важно да стигна до летището колкото се може по-бързо.

— По-важно е да стигнете там жив — каза шофьорът на английски със силен акцент.

Джейк се облегна назад на напуканата изкуствена тапицерия на древното такси. Летище Шарл де Гол поне бе добре оборудвано в помощ на инвалидите. На разположение бяха специални телефонни услуги, както и стаи за почивка, асансьори, надлези, инвалидни колички и помощ за багажа. Служители, облечени в специални униформи, оказваха сътрудничество. Щеше ли Мати да ги намери? Щяха ли да я разберат?

Джейк почти се засмя. Без значение какво беше затруднението й, Мати никога нямаше проблеми да накара хората да я разберат.

Щеше ли той да успее да я намери? Щеше ли да се добере до нея навреме? Напълно бе възможно тя изобщо да не си даде труд да си сменя билета. Можеше просто да отиде до първото гише, което види и да си купи билет за първия възможен полет. Кредитните й карти си бяха в нея. Нямаше закон, който да я задължава да лети директно за Чикаго. Можеше да избере Ню Йорк или Лос Анджелис и да мисли за свързващ полет едва по-късно. Джейк въздъхна гласно и натисна невидимия педал на газта под крака си. Мати бе разстроена. Тя бе ядосана. Нямаше как да се предвиди какво би могла да направи. Той трябваше да я намери.

Таксито спря пред терминала и Джейк хвърли няколкостотин франка на предната седалка, без да чака ресто. Той се втурна в терминала и набързо обходи с поглед огромните монитори, показващи дестинациите за излитане.

— Извинете — обърна се към една от служителките. — Къде са полетите за Чикаго? — Но още преди озадачената жена да довърши обясненията си, той вече тичаше.

— Извинете — каза на възрастния господин, на когото връхлетя. — Excuse-moi — продължаваше да повтаря, докато всъщност му се искаше да извика на всички: „Махайте се от пътя ми, по дяволите!“. Тичаше като сляп, без да е сигурен къде отива, без да вижда нищо друго, освен крайната си цел. — Извинете. Извинете. Excuse-moi.

И тогава я видя. Тя седеше в инвалидна количка, на края на една редица скачени пластмасови седалки, с поглед, втренчен в скута си. Беше го направила. Съвсем сама. Беше си хванала такси в проливния дъжд и се бе справила с пътеките и завоите на това претоварено летище, без всякаква помощ от него. Бе намерила точното гише, беше си взела инвалидна количка и без съмнение си бе осигурила място в някой ранен полет. Господи, тя бе удивителна, помисли си Джейк и спря да си поеме дъх.

Тя му бе извадила дъха.

Сега какво, помисли си той. Припомни си всички неща, които мислеше да й каже по време на безкрайното возене от града до тук. Бе приготвил няколко добре подбрани думи в своя защита, безмълвно бе изрепетирал няколко ключови фрази. Това щеше да бъде най-важната заключителна реч в живота му, осъзна, докато се приближаваше към нея. Важно бе да я произнесе както трябва.

Изведнъж Джейк почувства как тялото му бе жестоко блъснато напред. Той се бореше да запази равновесие, а в същото време един червендалест мъж на средна възраст профуча покрай него в противоположна посока.

— Excuse-moi — промърмори мъжът, без да спре, без дори да се обърне да види дали Джейк не е паднал.

— Тц-тц — чу някой да мърмори.

— Ca va? — попитаха го. Добре ли сте?

— Благодаря, добре съм — отговори Джейк, изправи рамене и стъпи здраво на краката си. — Merci. Merci. — Той погледна към Мати.

Тя гледаше право в него и за миг очите им се срещнаха. И тогава, в следващия миг вече се опитваше да избяга, да насочи количката извън мястото, което я ограничаваше. Колелата се въртяха ту в една, ту в друга посока, но отказваха да се движат, а ръцете й се бореха да освободят спирачката.

— Мати! Мати, моля те. — Джейк се втурна към нея, а внимателно репетираните му думи изчезваха с всяка крачка. Най-сетне ръцете й достигнаха спирачката, освободиха я и количката се стрелна напред, почти през краката му.

— Махай се от пътя ми, Джейк — извика Мати.

— Моля те, Мати. Трябва да ме изслушаш.

— Не искам да те слушам.

— Има ли някакъв проблем? — попита някой.

Джейк погледна нагоре и видя един мускулест млад мъж с американското знаме, извезано на раницата му, да става от мястото си.

— Никакъв — каза Джейк. — Мати…

— Изглежда, че дамата не желае да говори с вас — каза младият мъж.

— Вижте, това изобщо не е ваша работа. — Джейк попречи на опитите на Мати да се измъкне.

— Това не е ли Джейк Харт, адвокатът? — попита някой. — Преди малко видях снимката му на корицата на списание „Чикаго“.

— Той ли е? — попита спътникът му.

— Сигурен съм, че е той. Тази жена в инвалидната количка го нарече Джейк.

— Тази жена е моята съпруга — озъби им се Джейк, обърна се ядосано и видя как разнообразните пътници, очакващи полета си до Чикаго, потънаха обратно в седалките. — И е много важно да говоря с нея.

— Връщай се в хотела, Джейк — извика Мати. — Приятелката ти те чака.

— О-хоо — каза някой.

— Моля те, Мати, не е това, което си мислиш.

— Не се опитвай да ми кажеш, че това не беше Хъни Новак — спря го Мати. — Не си позволявай да обиждаш по тоя начин интелигентността ми.

— Няма да го отричам.

— Тогава какво изобщо би могъл да измислиш, което да ме заинтересува?

— Нямах представа, че е в Париж — започна Джейк, но истината звучеше по-неубедително от кое да е измислено оправдание. И от кога истината е от полза за защитата, призна си той. Съвсем на нищо ли не го научиха всички тези години, през които практикуваше право? — Моля те, Мати, повярвай ми. Бях скъсал с нея. Не съм я виждал от месеци.

— Тогава тя как разбра за нашата екскурзия? От къде знаеше къде ще отседнем?

— Отби се в офиса…

— Ти току-що каза, че не си я виждал от месеци.

Джейк безпомощно се огледа из просторната чакалня. Чувстваше се като хванат на тясно свидетел в съда.

— Беше само за няколко минути. Тя се отби, без да се обади предварително.

— Изглежда, че го прави доста често.

— Нямах представа, че е в Париж, докато не я видях в стаята ни в хотела.

Мати поклати глава, по бузите й се стичаха горчиви сълзи.

— Ти нямаше търпение, нали? Не би могъл да пропуснеш една романтична екскурзия до Париж. Не можеше да я прахосаш с болната си жена.

— Това не е вярно, Мати. Знаеш, че не е.

— Какво има, Джейк? — проплака Мати, мъката й бе осезаема. — Много се бавя преди да умра ли?

Няколко от зрителите ахнаха.

— Мати…

— Искаш ли да чуеш нещо смешно? — продължи тя. — Аз я харесвам. Аз действително я харесвам. Поздравления. Джейк Харт има великолепен вкус за жените.

— Казах ти, че е той — силно прошепна някой.

— Върни се при нея, Джейк — каза Мати. Възмущението й бе изместено от примирение. — Тя те обича.

— Аз не я обичам — просто каза той.

— Тогава си глупак.

— Бог ми е свидетел, че е така — съгласи се Джейк.

За миг изглеждаше, че Мати ще се смили, че в края на краищата ще избере да му повярва. Но тогава изведнъж пред очите й падна завесата на някакво ново решение и тя отново се опита да се измъкне от тясното пространство, ръцете й безпомощно се плъзнаха отстрани на количката.

— Мърдай, по дяволите — каза, а ръцете на Джейк инстинктивно посегнаха да й помогнат. — Махай се, Джейк — извика Мати. — Махай се. Нямам нужда от теб.

— Ти може и да нямаш нужда от мен, но аз имам нужда от теб! — проплака Джейк за своя собствена изненада. — Обичам те, Мати — чу се да казва. — Обичам те.

— Не — каза тя. — Моля те, не казвай това.

— Обичам те — произнесе той отново и падна на колене пред количката й.

— Стани, Джейк. Моля те. Няма нужда да се преструваш повече.

— Не се преструвам. Мати, обичам те. Моля те, повярвай ми. Обичам те. Обичам те.

Настъпи дълга тишина. Сякаш всички около тях бяха затаили дъх. Джейк чувстваше собствения си дъх затворен в дробовете. Осъзна, че без нея не би могъл да диша. Какво щеше да прави, ако тя го напуснеше сега?

— Обичам те — повтори той, а очите му не се отлепиха от нейните, докато не се замъглиха от сълзи. Той не направи никакво движение да ги избърше. — Обичам те — каза отново. Какво друго имаше да се каже?

Още една тишина. По-дълга от предишната. Безконечна.

— Аз те обичам — прошепна Мати.

— О, боже — проплака Джейк. — Толкова много те обичам.

— Аз те обичам толкова много — повтори Мати, плачейки заедно с него.

Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те.

— Ще се върнем в града и ще намерим друг хотел — започна Джейк.

— Не — прекъсна го Мати, ръката й сковано го галеше по бузата. Той я сграбчи, притисна я към себе си, целуна я. — Време е, Джейк — каза тя, а той кимна тъжно и разбиращо. — Време е да си вървим у дома.