Джой Филдинг
За първи път (11)

11

Те изобщо не разговаряха по обратния път от кабинета на Лайза: Мати беше твърде скована и ядосана, а Джейк — твърде скован от нейния яд, за да говорят. Вместо това слушаха радио. То бе по-силно, отколкото Джейк обикновено го пускаше, по-силно, отколкото го предпочиташе и Мати, но днес това ги устройваше. Рок музиката изпълваше БМВ-то с гръм, както вода пълни потъваща в реката кола, нахлуваше от всеки възможен отвор, бързо заемаше празното пространство и давеше всичко по пътя си. Звукът от музиката блокираше слуха им и затваряше устите им, макар че Мати нямаше представа какво крещяха певците. Така бе по-добре, мислеше си тя, съсредоточена върху пътя отпред. Не й трябваше да знае какво крещят. Достатъчно бе, че крещят.

Джейк бавно подкара на юг по бързата магистрала Едънс от Олд Орчард Роуд, където се намираше кабинетът на Лайза, стиснал кормилото с ръце, сякаш се страхуваше, че ако ги отпусне, ще изгуби контрол над колата. Мати видя опънатата побеляла кожа на кокалчетата му, а белегът върху три от тях, останал от някакво произшествие в детството, за което той никога не искаше да говори, се бе разкривил. Дали бе напрегнат заради шокиращите новини, научени току-що или защото я караше на среща с друг мъж? Дали изобщо го бе грижа за което и да е от двете?

Мати звънна от колата вкъщи да си провери съобщенията и узна, че Рой закъснява от графика си с един час. Предлагаше й да се срещнат в някакво заведение, наречено „Черният овен“, разположено на Оуктън Роуд в близкото градче Дес Плейнс. Няма проблеми, помисли си тя, освен за Джейк, който настояваше да я откара.

— Можеш да ме оставиш тук — внезапно каза тя, като посочи търговския център Олд Орчард на Голф Роуд, точно след магистралата.

Джейк незабавно спря радиото. Настъпилата тишина бе също толкова оглушителна, колкото и крясъците, които измести.

— Защо тук?

— Имам да убивам повече от час. — Мати почти се засмя на подбраните от нея думи. — А и трябва да пазарувам.

— Как ще стигнеш до ресторанта?

Мати си помисли, че ако преди да я напусне се бе грижил за нея поне толкова, колкото сега, може би още щяха да са заедно.

— Джейк, аз съм добре.

— Не си добре — настоя той, а по лицето му се изписа смущение, което го покри с мрежа от нови бръчки.

— Е, все още ми остава около година, така че не се безпокой за мен.

— За бога, Мати, нямах това предвид.

— Не. Аз имам предвид, че съм голямо момиче. А и вече не си отговорен за мен. Не мисля, че имам нужда от разрешението ти да отида до магазина.

Джейк въздъхна разстроено, поклати глава, обърна колата към Голф Роуд и даде мигач да покаже, че завива към входа на грамадния търговски център.

— Защо не идем някъде да пием по чаша кафе? — предложи той, явно решил да пробва друг подход.

— Ще обядвам след един час — припомни му тя.

— Трябва да поговорим.

— Не ми се говори.

— Мати — започна Джейк, когато влезе в първото свободно място на паркинга, между един червен додж и сребриста тойота и изключи мотора. — Ти току-що преживя ужасен шок. И двамата го преживяхме.

— Казах, че не ми се говори за това — повтори упорито Мати. — Що се отнася до моето мнение, цялата работа е някаква огромна грешка. Край на разговора.

— Трябва да решим какво ще правим, как ще кажем на Ким, какви стъпки трябва да предприемем…

— Как става така, че когато ти не искаш да говориш за нещо, ние не говорим за него, а когато аз кажа, че разговорът е приключил, това няма значение? — сърдито попита Мати.

— Просто искам да ти помогна — отговори Джейк с пресекващ глас.

Мати се обърна настрани, не й се щеше да признае, че Джейк страда. Ако си го признаеше, щеше и тя да страда, а не можеше да си го позволи.

— Чуй ме, Джейк — каза тя, докато отваряше вратата на колата. — Няма за какво да се безпокоиш. Всичко е една голяма грешка. Аз съм съвсем добре.

Джейк се облегна назад върху кожената облегалка за глава и вдигна очи към тъмния люк над главата си.

— Може ли да ти се обадя по-късно?

— А какво ще каже за това приятелката ти? — Мати излезе от колата, без да чака отговор.

— Мати…

— Как получи този белег на кокал четата си? — изненадващо и за двамата попита тя, облегна се на вратата на колата и почака, като наблюдаваше разтревоженото лице на Джейк: и малкото цвят по него се отдръпна, тъмносините му очи станаха непроницаеми. Сега ти си в светлината на прожектора, Джейк, помисли си, понеже знаеше колко неприятно се чувства той, когато обсъждаха миналото му. Дали щеше да твърди, че не помни, да се начумери и да увърта? Или щеше да измисли нещо, да й каже каквото и да е, само и само да се отърве от нея?

Джейк й отговори тихо и някак отсъстващо:

— Когато бях на около четири години майка ми сложи гореща ютия на ръката ми.

— Боже мой! — Очите на Мати незабавно се напълниха със сълзи. — Защо никога не ми каза?

Той сви рамене.

— Какъв е смисълът?

— Смисълът е, че аз бях твоя жена.

— И какво можеше да направиш?

— Не зная. Може би щях някак да ти помогна.

— Точно това искам и аз сега, Мати. — Джейк успя да върне разговора обратно към нея, да се измъкне от ослепителната светлина на прожектора. — Да ти помогна по някакъв начин.

Мати се изправи, погледна към магазина, после пак към Джейк.

— Ще имам това предвид — отговори студено и стегнато. — Карай внимателно — каза му тя, затръшна вратата и тръгна, без да се обръща назад.

 

 

Половин час по-късно Мати влезе в малка туристическа агенция, наречена „Пътешествията на Гъливер“, разположена в отдалечената западна част на търговския център Олд Орчард и пусна двете големи пазарски чанти, които носеше, пред първото свободно бюро.

— Бих искала да резервирам билет до Париж — каза тя, седна без покана и се усмихна на закръглената жена на средна възраст, чиято карта я представяше като Вики Рейнолдс.

Мати бързо се досети, че Вики Рейнолдс е от онези хора, които имат навика да се правят на по-заети, отколкото са всъщност. Тя непрекъснато вършеше нещо с ръцете си, присвитото й лице се правеше на съсредоточено. Точно сега демонстративно вкарваше някаква информация в компютъра.

— Само една секунда — каза Вики Рейнолдс, без да поглежда нагоре.

— Нямам много време — отвърна й Мати и се засмя.

Агентката погледна към двете бюра отзад, но и двамата й колеги бяха заети с клиенти.

— Ще ви обърна внимание веднага.

Мати седна пак на мястото си, благодарна, че има възможност да поседне. След като слезе от колата на Джейк, бе обикаляла наоколо като луда, тичаше от щанд на щанд, гледаше едно, пробваше друго, накрая се оказа с три нови пуловера, включително един от розова ангорска вълна, два чифта черни панталони, понеже те никога не са излишни, чифт тревистозелени кожени обувки „Робърт Клърджъри“, за които продавачът я увери, че отивали на всичко и едно зашеметяващо яке „Калвин Клайн“ от кървавочервена кожа. Якето струваше цяло малко състояние, но продавачката твърдеше, че било класика и никога нямало да се демодира. Щяла да го носи вечно, каза й жената. „Вечно“, повтори Мати, възхищавайки се на изображението си в голямото огледало. По-късно щеше да се тревожи за заплащането.

Реши също, че трябва да помисли и за закупуването на нова кола. Не можеше безкрайно да продължава да кара нает олдсмобил. Рано или късно щеше да й се наложи да си купи собствен автомобил, така че по-добре по-скоро, макар че никога не си бе купувала кола сама. Това щеше да бъде изцяло ново преживяване за нея, което също бе добре, реши Мати. Време бе да опита нови неща. Може би щеше да си купи спортна кола, едно от ония елегантни малки вносни нещица в ярко доматеночервено. Или пък нещо тукашно, корвет например. Винаги бе искала корвет. Джейк беше този, който я отказваше, като изтъкваше колко е непрактично за нея да има двуместна кола, особено когато се налага да развежда Ким и приятелите й из предградията. Но Джейк вече не участваше във вземането на решенията й, а повечето от приятелите на Ким караха собствени коли. Така че, ако изобщо някога му беше времето да си вземе лъскава червена спортна кола, сега бе моментът и по дяволите финансите. Утре сутринта щеше да си сложи розовия ангорски пуловер, черните панталони, зелените кожени обувки, коженото яке Калвин Клайн и щеше да иде да си купи лъскав нов корвет. Може би щеше да покани и Рой Крофърд да я придружи.

— И така, какво мога да направя за вас? — попита Вики Рейнолдс, когато най-накрая вдигна глава от компютъра и обърна към Мати обезпокоително гладкото си лице; кожата й бе толкова стегната и опъната, сякаш я бе излагала на въздействието на ураган.

— Бих желала билет за първа класа до Париж — каза Мати, като се стараеше да не я зяпа.

— Добре звучи — заяви агентката, ръцете й се суетяха, устните й бяха изкуствено разтеглени в нещо, наподобяващо усмивка. — Кога бихте искали да пътувате?

Мати прехвърли в ума си няколко възможности. Вече бе октомври, а тя не искаше първото й посещение в Париж да бъде през зимата, когато преобладаващият цвят на пейзажа щеше да бъде сив. През лятото пък би било твърде многолюдно, пълно със студенти и туристи, а освен това, какво щеше да прави с Ким? Колкото и да обичаше дъщеря си, Париж бе място, което винаги бе свързвала с романтика, не с тийнейджърки. Искаше първото й посещение там да бъде безгрижно и романтично. Може би даже щеше да говори с Рой Крофърд да дойде с нея.

— Април — решително обяви Мати. — Април в Париж. Какво може да бъде по-съвършено от това?

— Тогава да бъде април в Париж — съгласи се Вики Рейнолдс с усмивка, подобна на права черта, едва-едва подвита в краищата на устата й.

Мати се облегна на стола си, ухилена до ушите.

 

 

— И така, защо жените правят такива ужасни неща с лицата си? — попита Рой Крофърд след втората чаша скъпо червено бургундско.

Те седяха в един интимен кът на малкия ресторант, чийто декор бе типичен, облицован с ламперия, някак мъжки, тъмен, дори посред бял ден и ядяха дебели сочни пържоли с печени картофи, залети с кисел сос — удоволствие, което Мати не си бе позволявала от години.

— Защо жените правят такива неща ли?! — Гласът на Мати бе скептичен. — Как може точно ти от всички хора да задаваш подобен въпрос?

— Какво искаш да кажеш, аз, от всички хора? — Рой Крофърд потупа голямата си глава, обрасла със сива коса, изглади някаква несъществуваща гънка на бледосинята си копринена вратовръзка.

— Защото ти упорито сменяш съпругите си с все по-млади и по-млади. Та сега живееш с една хлапачка, за бога.

— Това няма толкова общо с външността й, колкото с общото й отношение към живота. Бих могъл да добавя, че самата ти изглеждаш много красива — продължи той на един дъх.

— Благодаря ти, но…

— Ако не ми бе казала за катастрофата, никога нямаше да позная.

— Благодаря — каза отново Мати, без да е наясно защо благодари на Рой Крофърд, че е толкова ненаблюдателен. — Но едва ли сериозно твърдиш, че външността няма нищо общо с причината мъжете да тичат след по-млади жени.

— Не казах, че няма нищо общо. Казах, че отношението е по-важно от външността.

— Значи, ако жена на средна възраст с лъчезарно излъчване влезе тук и до нея — начумерена млада блондинка с големи цици, ти ще предпочетеш възрастта пред красотата?

— Никоя нямаше да предпочета, защото вече обядвам с една от най-привлекателните жени в Чикаго.

Мати се усмихна противно на желанието си.

— Предполагам, че причината, поради която жени като туристическата агентка, за която ти разказвах, отиват под ножа, е понеже мислят, че нямат избор. На непрекъснато стесняващия се пазар от свободни мъже те трябва да се конкурират с два пъти по-млади от тях.

— А може и да не се конкурират с други жени — отбеляза Рой Крофърд. — Може би не го правят заради мъжете.

— Какво имаш предвид?

— Може би се състезават със самите себе си, с образа, който са свикнали да имат. Май просто не им се иска да остаряват.

— Има и по-лоши неща от старостта — каза Мати.

— Назови едно. — Рой се засмя и отхапа голямо парче от своята пържола.

— Да умреш млад — отвърна Мати и остави вилицата си. Апетитът й бързо се изпаряваше. Тя поклати глава и втъкна косата си зад ушите.

— Живей трудно, умри млад, бъди красив труп — изрецитира Рой Крофърд. — Нямаше ли такава максима?

— Ти самият така ли искаш да умреш?

— Аз? Да умра? Няма начин. Аз ще живея вечно.

— И затова ли постоянно тичаш след все по-млади и по-млади жени? Като начин да забавиш смъртта?

Рой Крофърд се вторачи през малката маса, отмахна с пръсти няколко невидими трохи от бялата ленена покривка.

— Започваш да звучиш малко като бившите ми съпруги — прошепна той.

— Защо мъжете мамят жените си? — попита Мати, внезапно сменяйки темата.

Рой Крофърд се облегна назад и си пое дълбоко дъх.

— Това някакъв изпит ли е? — попита на свой ред той.

— Изпит?

— Ще получа ли награда, ако улуча верния отговор?

— Знаеш ли верния отговор?

— Аз имам отговор за всичко.

— Точно затова те питам.

Рой Крофърд отпи още една глътка от виното си и се облегна на масата.

— Да не би под тази хубава копринена блузка да носиш скрит касетофон?

— Искаш да ме претърсиш ли? — подразни го Мати.

— Това вече е интересна мисъл.

— Първо трябва да ми отговориш на въпроса.

— Забравих го — глуповато отвърна Рой и те се засмяха.

— Защо мъжете мамят жените си?

Рой Крофърд сви рамене, засмя се и погледна настрани.

— Нали знаеш стария анекдот: защо кучето си ближе задника?

— Не — каза Мати и се почуди каква е връзката.

— Защото може — отговори Рой и пак се засмя.

— Искаш да кажеш, че мъжете мамят жените си, защото могат? Така ли?

— В общи линии, мъжете са елементарни същества — отбеляза Рой.

— Ти затова ли си тук с мен сега? — попита Мати.

— Тук съм, понеже ти ме покани на обяд да обсъдим купуването на няколко нови произведения на изкуството за моя апартамент — припомни й той.

— Този, в който живееш с Мис Тийнейджърка на Америка.

— Тя е твърде зряла — отбеляза Рой и леко намигна.

— Сигурна съм, че има страхотно отношение — засмя се Мати.

Рой Крофърд отметна глава назад и се разсмя на глас, разкривайки два реда съвършени зъби.

— Така е, наистина.

— В такъв случай, пак те питам, какво правиш тук с мен?

— Може би е по-добре да перифразираме въпроса: какво правиш ти тук с мен?

— Мъжът ми има връзка с друга жена — каза просто Мати.

Рой Крофърд кимна, парчетата на пъзела започнаха да се наместват в главата му.

— И ти търсиш начин да му го върнеш?

— Това е едната част.

— А коя е другата?

Мати безцелно се огледа из празното помещение. Правеше усилие да не вижда лицето на приятелката си Лайза в лицата на останалите присъстващи жени, да не чува зловещото й съобщение в тихите им гласове.

— Може би няма друга част — каза тя.

Рой Крофърд се засмя отново.

— Е, най-малкото трябва да ти благодаря за откровеността.

— Ти се ядоса — каза Мати.

— Напротив. Поласкан съм. Искам да кажа, предполагам, че щях да съм по-поласкан, ако ми беше разправяла колко съм красив, за колко неустоим ме намираш, но и отмъщението върши работа. Ще склоня и на отмъщение. Кога имаш предвид?

Мати се опита да открие в очите му знак дали не й се подиграва, но не намери такъв.

— Следобедът ми изглежда съвсем свободен — каза тя.

— Тогава защо не хващаме пътя. — Рой грабна салфетката от коленете си, хвърли я върху това, което беше останало от пържолата му и даде знак на келнера да донесе сметката. — Къде ще отидем?

Мати бе малко слисана от бързия развой на нещата. Ти искаше тъкмо това, напомни си тя, сещайки се за новото сатенено бельо, което купи в търговския център.

— Бихме могли да идем у нас — предложи тя, като се сети, че Ким възнамеряваше да се включи в една футболна среща след училище и нямаше да се върне преди вечеря.

— Не е много добра идея — каза Рой. — Неверните съпрузи имат навика да се връщат, когато най-малко ги очакваш.

— Няма такава опасност — отвърна Мати.

— Не е в града ли?

— Няма го и толкова — обясни Мати. — Изнесе се преди две седмици.

— Вие сте разделени? — Рой Крофърд изглеждаше зашеметен, сякаш току-що се бе блъснал в стена.

— Това проблем ли е?

— Това е усложнение — призна Рой и се усмихна насила.

— Усложнение? Бих казала, че е точно обратното.

— Как да ти обясня? — Рой Крофърд тръсна масивната си глава. — Напуснах училище на шестнайсет, никога не се дипломирах. Но с живота се справих много добре — защо? По две причини. Първо, следвам възможностите и второ, опростявам нещата колкото мога. И сега, ако ти все още живееше със съпруга си, тогава нашето сближаване би било една от онези големи възможности. Обикновено нещо — двама възрастни се събират, за да си доставят удоволствие. Единственото, което ти би очаквала от мен, би било приятното прекарване. Възможност, без задължения. — Той направи пауза и отпрати с ръка келнера, който се приближи със сметката. — Но фактът, че вече не си със съпруга си, усложнява нещата. Означава, че нивото ти на очакване се е изменило.

— Не очаквам нищо от теб — протестира Мати.

— Точно сега не. Но по-късно — да. Повярвай ми, говоря от опит. — Той млъкна, огледа стаята, после се наклони по-близо, сякаш искаше да сподели някаква дълбока, тъмна тайна. — Най-малкото, ще очакваш връзка. Ти заслужаваш връзка. Но аз не искам повече връзки. Не искам да ми се налага да помня рождения ти ден или да ходя с теб да ти купуваме нова кола.

Мати ахна.

— Аз те обидих. Съжалявам. Нямах намерение да го правя.

— Не — отрече Мати, а главата й се въртеше от комбинацията от неговия отказ и прецизността на предсказанието му. — Не си ме обидил. Ти си напълно прав.

— Така ли? — Рой се засмя. — Мисля, че си първата жена, която ми казва това.

— Аз самата имам доста добро отношение към живота — каза тя. Край масата им мина някаква жена с къса, чуплива коса и за момент Мати се зачуди дали Лайза не я е последвала тук и дали не се кани да изкрещи диагнозата й на всички, за да я чуят и преценят. — Мисля, че няма да променя нещата, ако ти кажа, че може и да не съм тук много дълго.

— Местиш ли се?

Мати повдигна рамене и тъжно се усмихна:

— Мисля по въпроса.

— Е, не отивай надалеч. — Рой отново махна на келнера за сметката. — Стените на апартамента ми ще бъдат погубени без теб.

Живей трудно, умри млад, мислеше си Мати, докато Рой Крофърд подаваше кредитната си карта на келнера. Остани красив труп.