Джой Филдинг
За първи път (34)

34

Мати се усмихваше.

Джейк с любов разглеждаше снимката в ръцете си, а пръстите му се движеха по извитите устни на Мати, която му се усмихваше от стола си пред Тюйлери. „C’est magnifique, n’est-ce pas?“ чу я да пита, докато преминаваше на следващата снимка. Тази беше на Мати, как се обляга щастливо на голата бронзова статуя от Майлол. „Magnifique“, меко се съгласи той и погледна през прозореца на кабинета си към все още зелените листа на дърветата, които танцуваха на изненадващо топлия октомврийски бриз. Отново върна погледа си на купчината снимки, които държеше. Наистина ли бяха минали шест месеца от екскурзията им в Париж? Възможно ли бе това?

Възможно ли бе да са минали почти три седмици от смъртта на Мати?

Джейк затвори очи, припомняйки си последната нощ от живота на Мати. Двамата с Ким бяха напуснали бейзболния мач в края на осмия ининг, взеха си мляко и ябълков сок от едно бистро наблизо и се върнаха вкъщи малко по-рано от предвиденото. Колата на Вив все още беше на алеята пред къщата и в продължение на няколко секунди той я чуваше да се движи на горния етаж, преди да се появи с известно закъснение.

— Как е тя? — попита Джейк.

— Спи спокойно — отговори Вив.

Спи спокойно, повтори си Джейк сега и се видя как доближава до леглото им, протяга ръка и отмахва няколко кичура от лицето на Мати, като внимава да не я събуди. Почувства топлината й, дишането й бе бавно и стабилно. Видя се как се съблича и се качва на леглото, а ръката му пада от страната на Мати. „Обичам те“, прошепна сега, както многократно бе прошепнал тогава, докато лежеше до нея, а очите му се бореха да стоят отворени, за да я наблюдава и безопасно да я доведе до светлината на деня. По някое време трябва да е заспал. После изведнъж бе вече три часа сутринта и той рязко се събуди, сякаш нещо, или някой го бе потупало по рамото, нежно го бе разтърсило, докато отвори очи.

Първата му мисъл бе, че това е Мати, че по някакъв начин си бе възвърнала способността да движи ръце и закачливо го мушкаше, но тогава я видя. Тя лежеше в същото положение, както часове по-рано и той затаи дъх. Едва тогава чу дълбоката и абсолютна тишина, която изпълваше стаята и осъзна, че тъкмо този ужасен покой го бе разбудил. Той седна, наведе си и докосна с устни челото на Мати. Бе неестествено студено и Джейк автоматично погледна към одеялото върху раменете й, в очакване да го види да се повдига и сваля равномерно от дишането й. Но то не помръдваше и в същия миг Джейк разбра, че Мати е мъртва.

Той отново насочи поглед към снимките на Мати от Париж, но когато си спомни как обгръща с ръце мъртвата си съпруга и лежи до нея до сутринта, сълзи замъглиха очите му.

— Какво правиш? — попита от вратата Ким с нерешителен глас, като че ли се боеше да не го безпокои.

— Разглеждам снимки на майка ти — отговори Джейк, бършейки сълзите си, без да прави опит да ги скрие. Той се усмихна към малкото кученце, залепнало за глезена на Ким. — Опитвам се да реша кои да поставя и рамка.

Ким потъна в дивана до него, облегна се на ръката му, а Джордж незабавно скочи и се нави на малка топка в скута й.

— Тя изглежда прекрасна на всички тях.

— Да, така е. Предполагам, че затова е толкова трудно да избера.

— Добре, нека видим. — Ким взе снимките от ръцете му и започна да ги прехвърля внимателно. — Не тази — мъчеше се да звучи безпристрастно, макар че Джейк долови слабото потрепване на гласа й. — Не е добре фокусирана. А тази не си я рамкирал правилно. Твърде много тротоар. Но тази е хубава. — Тя се спря на една снимка на Мати пред катедралата Нотр Дам, косата й бе очарователно разбъркана, очите й по-сини от ясното парижко небе.

— Да — съгласи се Джейк. — Харесва ми.

— И тази. — Ким му подаде една снимка, на двамата с Мати пред Айфеловата кула, направена от японския турист, който Джейк бе хванал да ги снима.

— Въпреки че не е съвсем центрирана?

— Това е красива снимка — каза му Ким. — Вие, приятели, изглеждате наистина щастливи.

Джейк тъжно се усмихна и силно притисна дъщеря си, без да се интересува от ревнивия поглед на Джордж.

— Как си днес?

— Добре, предполагам. А ти?

— Добре, предполагам.

— Наистина ми липсва.

— И на мен.

Слънцето нахлуваше през прозорците, рикошираше в гърбовете им, разпръскваше се из стаята като прах. Из въздуха се разнесе някакъв далечен грохот.

— Май някаква кола идва по алеята — предположи Ким, нежно положи Джордж на земята и се откъсна от баща си. Отиде до прозореца и погледна навън. — Баба Вив е.

Джейк се усмихна. След смъртта на Мати майка й започна да ги посещава често, отбиваше се за импровизирано кафе или за някоя изненадващо сърдечна прегръдка.

— Изглежда носи нещо. — Ким се протегна да види какво е.

Джейк се присъедини към дъщеря си до прозореца и видя Вив да се мъчи да измъкне нещо от задната седалка на колата си.

— Какво е това? — попита Ким.

Каквото и да беше, беше голямо, правоъгълно и отвсякъде покрито с кафява хартия.

— Прилича на картина — забеляза Джейк.

Майката на Мати ги видя да я гледат през прозореца, посегна да им махне и почти изпусна пакета.

— Какво носиш, бабо? — попита Ким, щом отвори вратата и Джордж развълнувано заподскача около краката на Вив.

— Добре, Джордж, дай път. Дай път. — Вив подпря пакета на стената, прегърна Ким и топло кимна на Джейк. — Остави ме да си сваля палтото. Добро куче.

Джейк окачи палтото на Вив до това на Мати в гардероба. Ръкавите им се докосваха. Все още не се беше занимал с дрехите на Мати, но знаеше, че скоро ще му се наложи да се заеме с това. Време беше. Време и той да се върне на работа, Ким да поднови уроците си, всички те да възстановят живота си. Свърши времето за колебание, разсеяно си изтананика, чудейки се защо този стар шлагер внезапно изплува в ума му.

— Какво е това, бабо? — повтори Ким.

— Нещо, за което си помислих, че ще се радвате да имате. — Вив внесе пакета във всекидневната, настани се на дивана и зачака Джейк и Ким да заемат двата стола отсреща. Тогава разкъса кафявата хартия и отдолу се показа картина на малко момиченце с руса коса, сини очи и съвсем лека усмивка. Картината бе аматьорска, с ограничена техника, причудлива смесица от стилове, които не си отиваха. И все пак, обектът на картината не можеше да се сбърка.

— Това е Мати — каза Джейк и стана от стола си да я разгледа по-отблизо. Подпря я на малката масичка за кафе в средата на стаята.

— Това е мама?

— Когато беше на около четири-пет години. — Вив прочисти гърло. — Баща й я нарисува.

Ким и Джейк, и двамата, очаквателно погледнаха към Вив.

Тя отново прочисти гърло.

— Трябва да съм я сложила на тавана, когато той ни напусна. Бях напълно забравила за нея до тази сутрин. По някаква причина се събудих с мисълта за нея. Трябва да съм я сънувала. — Гласът й замря. — Както и да е, качих се горе, което не беше никак малък подвиг, повярвайте ми, разтърсих се и я намерих, все още в доста добро състояние и много по-хубава, отколкото си я спомням. Така или иначе, помислих си, че може да искате да я имате.

Джейк отмахна няколко невидими кичура от нарисуваното детско чело. Мати е била такова красиво малко момиченце, помисли си той. И с възрастта само бе ставала още по-красива.

— Благодаря ти — каза.

— Благодаря ти, бабо. — Ким се изправи и зарови глава в баба си.

— Никога не можах да разбера как можа той да ни напусне по този начин — каза Вив не на някого конкретно. — Как можа просто така да си отиде от дъщеря си. Те винаги бяха толкова близки. — Тя поклати глава. — Бях станала ревнива заради тази връзка помежду им. Мислех си, защо винаги се чува Мати-това и тате-онова. Защо никога не съм аз? Глупаво — продължи, преди някой да я прекъсне. — Глупаво е да негодуваш срещу собствената си плът и кръв, да обърнеш гръб на дете, което има нужда от теб.

— Ти не й обърна гръб — обади се Ким.

— Направих го. Всички тези години, докато тя растеше…

— Ти беше тук, когато тя най-много се нуждаеше от теб. Ти спази обещанието си, бабо — прошепна Ким, а майката на Мати покри уста с длан, за да потисне плача си. — Не й обърна гръб.

Джейк гледаше как разговарят Ким и баба й и някакъв студ пролази нагоре по гърба му, потвърждавайки онова, което бе подозирал през цялото време. Той затвори очи и си пое дълбоко въздух. После потъна в дивана и привлече в обятията си двете жени.

Няколко минути те се поклащаха в тишина, кученцето неуморно скачаше от скут в скут, в опит да си намери удобно място.

— Какво изобщо ще правим без нея? — попита майката на Мати.

Джейк съзнаваше, че въпросът е риторичен, но все пак му отговори:

— Не съм сигурен. Предполагам, че ще продължим. Ще се грижим един за друг, така, както искаше Мати.

— Мислиш ли, че някога отново ще бъдем щастливи? — попита Ким.

— Някой ден ще бъдем — каза Джейк и целуна Ким по челото. Погледна към картината, подпряна на малката масичка и видя зрялата усмивка на Мати да блести на лицето на срамежливото малко момиченце. — А дотогава — меко добави той, — просто ще трябва да се преструваме.