Джой Филдинг
За първи път (28)

28

Кошмарът започна по същия начин както винаги.

Майката на Джейк танцуваше сред бежово-кафявата всекидневна от детството му, тръскаше насам-натам русата си коса, повдигаше широката си цветна пола, разкриваше предизвикателно бедра, в опит да съблазни мъжа си, скрит зад своя вестник.

— Никога не ми казваш, че съм красива — говореше тя. — Как така никога не ми казваш, че съм красива?

— Казвам ти го през цялото време — дойде достолепният отговор. — Ти не ме слушаш.

— Защо не излезем някъде? Да идем да потанцуваме. Чу ли ме? Казах, да идем да танцуваме.

— Пила си.

— Не съм пила.

— Оттук подушвам миризмата на алкохол.

Джейк простена в съня си и се опита както винаги да прогони звука от гласовете им, макар да знаеше, че подобни опити са безполезни.

— А какво ще кажеш за кино? Не сме ходили на кино от векове.

— Обади се на някоя от приятелките си, ако ти се ходи на кино.

— Ти си тоя, дето има приятелки — озъби се майка му.

— По-тихо. Ще събудиш момчетата.

Да, събуди се, прошепна един слаб глас в главата на Джейк. Събуди се. Ти вече не си дете. Не се налага да слушаш това. Събуди се. Не си в къщата на родителите си. Ти си на другия край на света. И си напълно пораснал. Тук тя не може да ти навреди. Събуди се. Събуди се.

Но още докато увещаваше сам себе си да пренебрегне гласовете в главата си, вниманието на Джейк бе привлечено от гледката на три малки момчета по пижами, обединили усилията си да правят безполезни барикади от книги и играчки в основата на вратата на неговата спалня.

— Мислиш, че не зная за малките ти приятелки ли? Мислиш, че не зная къде ходиш през нощта? Мислиш, че нищо не зная за теб, гадно копеле? — Ева Харт виеше, повишаваше тона, заедно с гласа си, глас достатъчно силен да проникне през твърдите стени, да се простре през десетилетията, да пресече океаните.

Джейк видя майка му да пробива с юмрук вестника на баща му и почувства как този юмрук се забива в неговия стомах. Той се хвана за корема и се преви в леглото, сякаш му бяха извадили дъха.

Баща му скочи от стола си и захвърли вестника на земята.

— Ти си луда — крещеше той, докато се отправяше към вратата. — Откачена жена. Би трябвало да те освидетелстват.

Трите малки момченца хукнаха към килера, заключиха вратата след себе си, сгушиха се в дъното на тясното тъмно пространство. Люк се тресеше в ръцете на Джейк, Никълъс не бе на себе си, втренчил празен поглед напред.

Джейк видя как майка му се хвърли след баща му, сякаш щеше се метне на гърба му да го язди като див кон. Вместо това обаче загуби равновесие и падна върху тънката настолна лампа до входната врата. Тя взе да се люшка напред-назад, подобно на метроном, отброявайки секундите до яростното сбогуване на баща му.

— И аз съм луд, щом стоя с една луда жена.

— Така ли? Тогава защо не се махнеш, ти, нещастно подобие на мъж?

Не си отивай, тихичко плачеше Джейк. Моля те, тате. Не си отивай. Не можеш да ни оставиш сами с нея. Не знаеш какво ще направи тя.

— Всичко ще бъде наред — прошепна той на братята си и им напомни за водата и комплекта за първа помощ, скрити на сигурно място. — Ще бъдем добре, докато не вдигаме никакъв шум.

Не се налага да гледаш това, прошепна в ухото му слабият глас. То може и да е било твоята действителност някога, но вече не е. Сега вече не е нищо друго, освен лош сън. Събуди се. Няма нужда да стоиш повече тук.

Но беше твърде късно. Майка му вече удряше с юмруци по вратата на килера, искаше да влезе, искаше вярност, искаше самата му душа. Той я гледаше как се препъва из стаята в пиянска ярост, рита обувките му, изтърсва чекмеджетата с дрехите му на пода, троши модела на самолета му, който бе сглобявал цели седмици и имаше намерение да представи на учителя и съучениците си следващата седмица.

Събуди се преди да е направила всичко на пух и прах, увещаваше го слабият глас и с невидими ръце разтърсваше раменете му да го събуди, сякаш той самият стоеше отстрани и се наблюдаваше. Събуди се. Събуди се.

За няколко секунди Джейк прекрачи през съня си, с един крак вътре, един — вън.

— Събуди се — повтори на глас той и звукът го изтласка напълно през невидимата граница, която разделяше миналото от настоящето му.

Джейк отвори очи и чу накъсаното си дишане да се отразява в стените на малката хотелска стая. Отне му една минута да се фокусира, да осъзнае къде е, да разбере кой е. Ти си Джейк Харт, каза си. Възрастен. Адвокат. Съпруг. Баща. Вече не си някакво уплашено малко момче. Ти си напълно пораснал. Но все още уплашен, изпълнен със страхове, призна си Джейк, избърса потта от челото си и дълбоко въздъхна. Колко ли време бе сдържал дъха си?

Цял живот, отговори му слабият глас.

Джейк погледна към Мати, спяща до него в старомодното, нестандартно малко легло. Когато французите описваха нещо като очарователно и старовремско, бе забелязала по-рано Мати, това можеше да се преведе като малко и просто старо. Джейк се засмя. Той почувства топлината на краката й, допрени до неговите. Имаше какво да се каже за принудителната интимност на старомодните, нестандартно малки легла.

— Какъв ден — произнесе на глас Джейк, внимателно, за да не събуди Мати, слезе от леглото и отиде до прозореца с изглед към улицата. Париж наистина бе удивителен град. Мати бе права, както за толкова други неща. Би трябвало да я послуша още преди години, когато тя за първи път предложи да дойдат тук, когато стъпките й все още бяха толкова волни, колкото и ентусиазмът й. Нямаше да й се налага да чака някакъв бавен, претъпкан асансьор да я закара на върха на Айфеловата кула. Щеше да го предизвика да се състезават догоре. И щеше да го победи.

— Не започвай да се чувстваш виновен — беше му казала тя, сякаш отново четеше мислите му, докато стояха на най-горната наблюдателна платформа на кулата и разглеждаха смайващата гледка на нощния Париж. — Аз прекарвам възможно най-приятно. Няма нищо по-хубаво от това.

— По-хубаво и от разходката с лодка ли? — игриво я бе попитал той и те се разсмяха така, както често правеха напоследък. („Защо го наричат «Бато Муш»“? — беше попитал Джейк, поглеждайки в джобния си речник, след като се качиха на една голяма лодка по-рано вечерта за едночасова разходка по Сена. — Това не означава ли „Корабни насекоми“? — Десет минути по-късно, докато пропъждаха досадните пълчища летящи насекоми от лицата си, те разбраха.)

Тя изобщо не даде вид, че се изморява, въпреки че очевидно имаше проблеми с ходенето. От време на време влачеше единия си крак зад другия. И все пак не искаше да си лягат. Те вечеряха в едно претъпкано бистро на улица „Жакоб“, наречено „Льо пти зенк“. На съседната маса една млада двойка попълваше някакви формуляри. В края на краищата, Джейк бе този, който се оплака от умора. Мати веднага го хвана под ръка и те пресякоха оживената улица към хотела си.

Дори в четири часа сутринта улицата не беше празна, удивляваше се сега Джейк. Един млад човек на мотор спря под прозореца. Младежът, в черно кожено яке и тъмнолилава каска, погледна нагоре, сякаш разбрал, че го наблюдават и помаха с ръка, когато видя Джейк. Джейк се усмихна и помаха в отговор, а вниманието му бързо бе привлечено от малка група тийнейджъри, подскачащи надолу по средата на улицата, обхванали с ръце кръстовете си, устните им бяха разтворени в леки усмивки. На ъгъла забеляза двойка на средна възраст, прегърнати под тентата на затворено кафене. Парижаните никога ли не спяха?

Може би, подобно на него, и те се страхуваха.

Джейк се върна на леглото, поседя няколко минути и наблюдава равномерното дишане на Мати. Вероятно в резултат на морфина, който взе по негово настояване. Тя не искаше.

— Трябва да поспиш, Мати — каза й той. — Имаме дяволски натоварена програма. Ще имаш нужда от всичките си сили.

— Ти си всичко, от което се нуждая — отговори му, привлече го в прегръдките си и нежно го прие в себе си.

Но пак, в момента на кулминацията, тя имаше проблеми с дишането, тялото й се скова в ръцете му, докато се бореше за въздух, ръцете й се размахваха безсилно, сякаш се бе задавила с парче месо, лицето й почервеня, очите й се разшириха от ужас, докато се опитваше да хване въздуха с отворените си длани и някак да го набута в дробовете си. Накрая падна до него, като кашляше и плачеше, тялото й бе подгизнало от пот. Джейк изтри челото й с мека бяла хавлия, после здраво я притисна до гърдите си, опитваше се да регулира дишането й със своето, ако трябва, да диша и заради двамата.

Тогава Мати се съгласи да вземе морфина. Скоро след това, сгушена в ръцете му, тя заспа.

Толкова бе отслабнала, осъзна Джейк и потръпна, загледан в деликатната й ръка, положена върху бухнатото бяло одеяло, като малка заврънтулка. Поне с пет килограма, ако не и повече. Тя се опитваше да го прикрие, денем носеше широки, свободни дрехи, а нощем безформени нощници. Но както лежаха сега тук и лунната светлина на парижката нощ струеше през близкия прозорец, загубата на теглото й нямаше как да се пропусне, нито пренебрегне. Беше кожа и кости. Дори косата й изглеждаше по-тънка. Джейк отмахна няколко фини кичура от изпъкналите й скули, пръстите му бавно погалиха бледата й кожа, сякаш не искаха да я изоставят. Стопява се пред очите ми, помисли си той и устните му леко като перушина докоснаха челото на Мати.

— Толкова си красива — прошепна той, внезапно обзет от такава силна тъга, че му стана трудно да диша. Дали така се чувстваше и Мати, когато се бореше за въздух?

„Обичам те“, беше му казала в деня, когато се върна вкъщи по-рано и й съобщи, че в края на краищата отиват в Париж, според плана. Каза му го, без да пита и без да очаква той да й отвърне със същото. И той не й бе отвърнал. Нито тогава, нито по-късно. Как можех да го направя, мислеше си. Не вярваше на гласа си. Не вярваше и на себе си. И така, думите предателски се въртяха на върха на езика му винаги, когато бяха заедно, играеха си с устните му, намираха убежище в затворената му уста. Каква ирония, мислеше си Джейк сега, докато отново се пъхаше под одеялото и лягаше до нея — точно когато животът на Мати си отиваше, той не можеше да си представи живота без нея.

Мати се размърда в съня си, намести изпъкналата извивка на гърба си във вдлъбнатата извивка на стомаха му, сякаш бяха две парчета от един и същи пъзел и този начин да бъдат описани не бе по-лош от който и да е друг, помисли си Джейк. Той я целуна по рамото и вдиша остатъчния мирис от люляковия й парфюм, като нарочно го задържа в дробовете си колкото се може по-дълго, сякаш като направи това, някак си ще я запази в безопасност. После го изпусна, бавно и неохотно, а главата му падна на възглавницата и сънят натежа на клепачите му.

Той почувства, че кошмарът му се спотайва в очакване да изскочи отново, като видео, включено на търсене, което прескача напред-назад, в опит да открие нужното място, лицето на баща му, юмрука на майка му, трогателната барикада от книги и играчки на пода в спалнята, майка му, тършуваща из стаята и запращаща гадните си закани към вратата на килера.

— Не мога да живея повече така — крещеше тя. — Чувате ли ме? Не мога да живея вече така. Никой не ме обича. Никой не го е грижа дали съм жива, или мъртва.

Все още буден, Джейк чу Никълъс да хленчи, видя как Люк здраво стиска дръжката на килерната врата, а стомахът му се превърташе с всяко превъртане на бравата. Разтреперан, Джейк отдръпна ръката си от Мати и запуши уши да не чува трясъка от строшения на земята самолетен модел.

— Да пукнете дано — виеше майка му и риташе по вратата. — Да пукнете дано, скапани малки пикльовци! Знаете ли какво ще направя? Знаете ли какво ще направя сега? Отивам в кухнята, включвам газта и когато на сутринта баща ви се върне, след като е спал с приятелката си, ще ни намери всичките мъртви в леглата.

— Не! — изпищя Никълъс и зарови глава в ръцете си.

— Аз ви правя услуга — викаше Ева Харт, крачейки през книгите и играчките, вече разпръснати по пода и нацели вратата с обувка. — Ще умрете в съня си. Няма да страдате, както страдах аз. Даже няма да разберете какво става.

— Не! — заяви сега Джейк и отвори очи, почерпил сили от стабилното дишане на Мати, отказвайки да се страхува повече. Нямаше никаква газ. Нямаше от какво да се плаши. Имаше си жена, която го обичаше, която го познаваше по-добре от което и да било живо същество и все пак го обичаше. Защото той заслужаваше да бъде обичан. Защото си струваше да го обичат, разбра за първи път Джейк.

Ако Мати можеше да се изправи срещу толкова жестоко, несправедливо бъдеще с такъв кураж, то той сигурно можеше да се справи с едно минало, на което беше позволил да го управлява прекалено дълго време, едно минало, което бавно го задушаваше до смърт.

Джейк погледна към Мати. Няма смисъл и двамата да се задушаваме до смърт, чу я да казва, намигайки.

И изведнъж Джейк се намери на крака в средата на миниатюрната стая, един зрял човек посред хаоса и отломките на своето детство и се разсмя. Майка му беше на вратата, с гръб към него. Смехът му изпълваше цялото налично пространство, придобил свой собствен живот, пречейки на майка му да излезе. Именно силата на смеха му я сграбчи за раменете и я завъртя обратно.

Дори и да беше изненадана да го види, тя не го показа. Втренчи се в порасналия си син с пиянско предизвикателство.

— На какво се смееш? — изръмжа му. — За кой се мислиш, че да ми се смееш?

— Аз съм твоят син — простичко каза Джейк.

Ева Харт изсумтя с абсолютно безразличие.

— Остави ме на мира — отсече тя и се завъртя към вратата.

— Няма да отиваш никъде — заяви й Джейк.

— Ще правя каквото си искам, по дяволите.

— Няма да отиваш никъде — повтори той, настоявайки на своето. — Никой няма да напуска тази стая. Никой няма да пуска газта.

Сега бе ред на майка му да се разсмее.

— Не ми казвай, че си взел тази глупава заплаха на сериозно. Знаеш, че никога не бих направила такова нещо.

— Аз съм на пет години, майко — отговори й възрастният Джейк. — Разбира се, че приемам глупавите ти заплахи на сериозно.

— Е, не би трябвало. — Майка му се усмихна, почти кокетно. — Знаеш, че никога не бих направила нещо, което да те нарани. Винаги си бил мой любимец.

— Имаш ли някаква представа колко много те мразя? — попита Джейк. — Колко много съм те мразил винаги?

— Наистина, Джейсън. По какъв начин разговаряш с майка си? Ти си много лошо момче, Джейсън.

Лошо момче, Джейсън. Лошо момче, Джейсън.

Лошо момче, Джейсън.

Лошомомчеджейсън. Лошомомчеджейсън. Лошомомчеджейсън.

— Не съм лошо момче — чу се Джейк да казва.

— Вземаш нещата твърде на сериозно. И винаги си го правил. Хайде, Джейсън. Не бъди ревльо. Започваш да приличаш на братята си.

— Единственото нещо, което не беше наред с братята ми, бе тяхната майка.

— А така, това не е много мило, нали? Искам да кажа, аз не бях толкова лоша майка. Погледни се. Справи се доста добре. — Тя му намигна. — Трябва да съм направила и нещо хубаво.

— Единственото хубаво нещо, което направи, беше, че умря.

— О, господи. Е, не ставаме ли твърде мелодраматични? Май, в края на краищата, трябва да пусна газта.

— Свърши се с твоя тормоз над нас. Разбираш ли? — Джейк стисна ръката на майка си толкова силно, че почувства как пръстите му се срещат през кожата й.

— Пусни ме — протестира тя. — Аз съм ти майка, по дяволите. Как смееш да ми говориш по този начин?

— Ти не си нищо друго, освен една пияна свиня. Не можеш да ми навредиш вече.

— Пусни ми ръката. Махай се от пътя ми — каза Ева Харт, но гласът й отслабваше, а образът й избледняваше, размазваше се по краищата, като рисунка от тебешир, който свършва.

— Нямаш повече власт над мен — каза Джейк, собственият му глас бе ясен и силен.

Озадачено изражение се изписа в кафявите очи на майка му. И тогава тя изчезна.

За няколко секунди Джейк остана абсолютно неподвижен, наслаждавайки се на тишината, после се върна в леглото, отпусна се до Мати, ръката му разсеяно погали нежната извивка на бедрото й, докато в ума си започна да събира книгите и играчките, разпръснати по пода и да ги нарежда по местата им. Много внимателно събра парчетата от разбития си самолетен модел и ги сложи на малката масичка, на която той обикновено стоеше. После се видя как отива до вратата на килера, отваря я и се взира в трите малки момчета, сгушени в другия край.

— Вече можете да излезете — тихо каза той. — Тя си отиде.

Никълъс незабавно изхвръкна през вратата и изтича от стаята.

— Ник — извика след него Джейк, но го видя да се разтваря във въздуха. — Ще те намеря по-късно — меко добави той и отново се обърна към двете момчета, които все още се свиваха от страх в килера. Люк седеше по-близо до вратата, с широко отворени очи и празен поглед, забит в пространството. — Толкова съжалявам, Люк — каза Джейк и коленичи до малкото момче, което бе неговият по-голям брат. Душата му се свираше в тясното пространство. — Моля те, би ли могъл да ми простиш?

Люк не каза нищо. Вместо това, той наклони детското си тяло към Джейк, позволи му да го прегърне и да го люлее нежно напред-назад, докато изчезна.

И тогава остана само детето Джейк.

— Ти си добро момче — простичко му каза Джейк, без думи, а усмивката на момчето се отрази в очите му. — Много добро момче, Джейсън. Много добро момче.

— Джейк — каза Мати и приседна до него, а гласът й го извади от миналото му и го въведе в зората на новия ден. — Добре ли си?

— Чудесно — отговори й той. — Само малко проблеми със спането.

— Сънувах, че се смееш.

— Изглежда, че сънят е бил хубав.

— А ти? — попита го тя загрижено. — Още кошмари?

Джейк поклати глава.

— Не — каза той, обхвана я с ръце, легна до нея и затвори очи. — Повече никакви кошмари.