Джой Филдинг
За първи път (17)

17

— Джейк? Джейк, готов ли си?

Мати хвърли последен поглед на отражението си в огледалото на банята, доволно отбеляза, че всичко изглежда на мястото си, нямаше нежелани сенки под очите, нито случайни кичури, изплъзващи се от украсената с камъни шнола на тила й. Розовото ми отива, помисли си и намести сатенената яка на кашмирения пуловер, провери дали обиците й от хубави изкуствени камъни са добре закрепени. Единственото несъответствие с модата бяха трите телефонни номера, надраскани на лявата й длан, които й напомняха за вчерашната глупост. Въпреки неколкократните търкания, номерата отказваха да изчезнат, бяха се прилепили за кожата като татуировка. Да се надяваме, че Джейк няма да забележи, помисли си Мати и реши да не се тревожи. Съмняваше се, че Джейк ще се приближи толкова, че да ги види. Леко треперене премина през пръстите й. Мати пъхна ръце в джобовете на сивите си памучни панталони и излезе от стаята.

— Джейк? Не си ли готов?

Все още никакъв отговор.

— Джейк?

Мати мина през хола до гостната стая и надзърна през отворената врата.

— Джейк?

Но стаята беше празна, одеялото на бяло-жълти райета бе безгрижно захвърлено върху леглото, точно както предишния ден. Мати се обърна и се зачуди дали въобще е спано в това легло.

Затворената врата на стаята на Ким стоеше пред нея като мълчаливо и непреклонно порицание. Дъщеря й се барикадира в стаята си снощи и от тогава не беше се показвала. Отказа да вечеря и не се появи нито на закуска, нито на обяд. Трябва да е много гладна, каза си Мати, леко почука на вратата и като не получи отговор, внимателно я отвори.

Стаята тънеше в тъмнина, щорите бяха спуснати, не проникваше никаква светлина. Трябваха й няколко секунди да привикне с тъмнината, да различи леглото срещу по-отдалечената стена и шкафа зад него, бюрото отдясно и стола с висока облегалка пред него. Захвърлени дрехи покриваха всяко свободно място. Мати си проправи път напред, носът на черната й обувка ритна захвърлена на пода касета и я запрати във вратата на килера. Фигурата в леглото се раздвижи, изправи се, отметна сплъстен кичур коса от лицето си, втренчи се в Мати, но не каза нищо.

— Ким? Добре ли си?

— Колко е часът? — попита Ким с дрезгав от съня глас.

Мати се взря през полумрака в часовника на стената. Той имаше формата и размерите на малка диня, яркорозовият му циферблат бе обрамчен от тъмнозелена рамка, числата бяха направени от черни семки.

— Почти четири часа — каза Мати. — Цял ден ли си спала?

Ким сви рамене.

— От време на време. Как е навън?

— Слънчево. Студено. Януари — отговори Мати. — Добре ли си? — попита отново.

— Добре съм. — Ким отметна косата си от челото. Този жест бе наследила от баща си (жестът показваше, че разговорът вече я отегчава) и погледна към прозорците. — Отиваш ли някъде?

— На една фотографска изложба и после ще се срещнем със Стефани Слоупен и един неин приятел за вечеря. Искаш ли да дойдеш с нас?

Дори и в тъмнината Мати без проблем забеляза подигравателното изражение на дъщеря си.

— Забранено ми е до четирийсетия ми рожден ден, забрави ли?

— Това, което направи, бе много лошо — напомни й Мати.

— Това ли дойде да ми кажеш?

— Не.

— Какво тогава?

— Тревожа се за теб.

— Нямаш ли си достатъчно грижи и без мен?

Във въображението си Мати взе да подрежда стаята, вдигаше дрехите на дъщеря си от пода, слагаше ги на мястото им. Ким винаги е била толкова прибрана, толкова точна. Кога стана такава мърла?

— Но аз се тревожа за теб. Представям си колко си притеснена.

— Аз съм добре, мамо — каза Ким.

— Мислех си, че може би трябва да поговориш с някого…

— Някого? Искаш да кажеш психиатър?

— Може би.

— Мислиш, че съм луда ли?

— Не, разбира се, че не — бързо отвърна Мати. — Просто си мислех, че може да е от полза, ако поговориш с някого.

— Аз имам теб. — В тъмното очите на Ким се стрелнаха към майка й. — Нали така?

— Разбира се. Но аз съм част от проблема, Ким — обясни й Мати.

— Ти не си проблем. Той е проблем. — Нямаше нужда да конкретизира кой е той.

— Баща ти много те обича. Знаеш това.

— Да бе, да. Приятна вечер. — Ким се просна отново в леглото, покри се през глава, с което ясно показа, че разговорът е приключил.

Мати се поколеба за няколко секунди, после внимателно излезе и затвори вратата след себе си. Имаше още много да й каже, но тя нямаше сили. Или време, помисли си и погледна часовника. Къде беше Джейк? Трябваше да тръгват.

— Джейк? — извика отново Мати и се отправи към стълбите.

Знаеше, че е на телефона, преди още да е видяла затворената врата на кабинета му; знаеше, че говори с Хъни, преди да вдигне деривата в кухнята; знаеше какво ще чуе, преди още да го чуе.

— Съжалявам — каза той.

— Престани да се извиняваш — каза му Хъни с вече познатия дрезгав глас.

— Планирала е това без мое знание. Не мога да се измъкна.

— Аз съм тази, която трябва да съжалява. Трябваше вчера да съм тук на твое разположение.

— Нямаше как да знаеш.

— Не зная защо от всички дни, точно вчера реших да ида толкова рано във фитнес залата.

— Утре вечер — енергично я прекъсна Джейк. — Утре вечер, независимо от всичко.

— Звучи добре. Къде ще идем?

— Надявах се да си останем.

— Звучи още по-добре. В седем?

— Нямам търпение да те видя — каза Джейк.

— Обичам те.

Мати затвори телефона, преди да чуе отговора на мъжа си.

 

 

— Какво мислиш? — попита Мати.

Докато стоеше до Джейк в центъра на малката галерия на Ери стрийт до ъгъла с Магнифисънт Майл, в ушите й все още звучеше подслушаният разговор. Подът на галерията бе покрит с избеляло дървено дюшеме, осветлението — високо и вградено. Широк фронтален прозорец заемаше по-голямата част от северната стена. Останалите стени бяха заети с изумителна поредица цветни фотографии: млада мексиканка в ярка рокля на цветя, в косите също имаше цветя, носеше медальон с кръст. Позираше на фона на декор, изобразяващ Дева Мария, носеща се из облачно небе; цветята в нозете на Девата се смесваха с тези по дрехата на момичето. Група ръчно рисувани ангели върху напукана синя стена гледаше към малка черно-бяла снимка на млад мъж; голям телевизор, неуместно поставен на маса пред рисуван декор със старомоден пейзаж; дебела латиноамериканка с кисела физиономия, в синя рокля на златни петънца, гледаше обвинително към обектива — по-страховита от редицата униформени генерали зад нея.

— Харесват ми — каза Джейк.

(Обичам те, прошепна Хъни.)

— Защо? — попита Мати. (Защо си тук?)

Джейк се засмя стеснително.

— Аз съм адвокат, Мати — отвърна той. — Какво зная за изкуството? А ти харесваш ли ги?

— Обичам ги — каза Мати и прехапа език.

(Обичам те, прошепна Хъни.)

— Защо?

Защо съм тук аз? — зачуди се Мати, опитвайки се да изтрие от съзнанието си предишния разговор.

— Съчетаването на цвят и композиция — обясни тя, най-вече за да заглуши с гласа си нежелания спомен. — Начинът, по който фотографът комбинира реалност и изкуство, така че едното да допълва и акцентира на другото и в крайна сметка да се заличат разликите между двете. Начинът, по който използва неодушевени обекти, за да внуши собствената си представа за дадена култура. Начинът, по който тези снимки обединяват визуалния език с личното разбиране.

— И ти виждаш всичко това?

Въпреки желанието си, Мати се усмихна.

— Прочетох брошурата, преди да влезем.

Сега Джейк се усмихна. Мати осъзна колко много харесва звука на неговия смях и колко рядко го е чувала през годините. Дали се смее с Хъни? — зачуди се тя. (Нямам търпение да те видя, бе казал той.) Тя насочи вниманието си към една фотография на млад мъж, позиращ предизвикателно пред стена, изрисувана с военни сцени — войници, танкове, оръжия, експлозиви. Момчето стоеше с гръб към камерата, с раздърпана червена тениска над избелели дънки, повдигната така, че да се вижда голяма бяла превръзка, пресичаща като неравен белег гърба му.

— Внушителна работа — каза Джейк. — Кой е фотографът?

— Рафаел Голдчейн. Роден е в Чили през 1956 година. Дядо му и баба му, евреи, емигрирали от Германия в Аржентина през трийсетте. Родителите му се преместили в Чили, където се родил Рафаел, а после, в началото на седемдесетте, се установили в Мексико. Рафаел заминал за Израел и учил там в Йерусалимския университет „Хибру“. По-късно, през 1976 година, емигрирал в Торонто, Канада, където живее и до днес.

— Доста объркана история.

Не е единствената, помисли си Мати, поглеждайки отново към брошурата в ръцете си.

— Казва, че когато снима в Латинска Америка, възприема тази работа като целенасочено и обмислено търсене на самия себе си — прочете тя на глас. — Чрез творчеството си в лоното на тази култура той засилва чувството си за собствена принадлежност.

— Следователно, използва професията си като средство за преследване на своите лични цели — констатира Джейк.

Предполагам, че всички ние правим това в една или друга степен, помисли Мати.

— И сега, след като си видяла тази изложба — продължи Джейк, — какво ще правиш по-нататък?

Пита какво съм правила през последните шестнайсет години, с учудване осъзна Мати, несигурна дали да се ядосва, или да се радва. Може би, ако беше използвал времето да ме опознаеш, същото онова време, което си прахосвал по жени като Хъни Новак, сега нямаше да се налага да ме питаш.

(Утре вечер, чу тя Джейк да казва. Утре вечер, независимо от всичко.)

— Преценявам дали имам клиент, който би оценил някое от тези произведения — каза му тя и посочи една фотография на по-далечната стена. На картината един старомоден джубокс стоеше в ъгъла на стая в синьо и зелено; навсякъде около джубокса бе отрупано с плакати на полуголи жени, забодени по стените. Акцентът бе поставен върху един конкретен плакат: жена в розов корсаж и черни найлонови чорапогащи, пръстите й вмъкнати отстрани на гащетата, готови всеки миг да ги смъкнат надолу. — Мислех си, че това ще стои особено добре над дивана в кабинета ти.

Джейк се засмя, явно не беше сигурен дали тя говори сериозно.

— Съмнявам се дали партньорите ми ще го оценят. Все още не са преглътнали печения картоф.

Мати се сети, че той има предвид литографията на Клес Олденбург, която го бе убедила да сложи на стената зад бюрото си.

— Мислех за кабинета ти вкъщи.

Джейк кимна, гузна червенина внезапно заля лицето му.

— Съжалявам, Мати — заекна той. — Имах намерение да прекарвам повече време вкъщи.

Трябваха й няколко секунди да схване връзката.

— Джейк, нямах предвид…

— Просто всичко беше толкова притеснено…

— Исках само да кажа…

— … а и делото…

— Честна дума, Джейк, нямах предвид…

— Веднага, щом това дело приключи…

— Престани да се извиняваш — каза Мати.

(Престани да се извиняваш, пригласяше Хъни.)

Мати изохка и вдигна ръка към устата си. Нима цял живот мъжът й се извиняваше на жените, почуди се тя. Извинява се и търси опрощение?

— Какво е това? — попита Джейк.

— Кое какво е? — Мати погледна към една млада двойка, която оживено жестикулираше пред фотографията на навъсената жена в синя рокля на златни точки.

— На ръката ти. — Джейк хвана лявата й ръка и я обърна с дланта нагоре, преди тя да успее да я измъкне.

Мати измърмори нещо, че е трябвало да запише телефонен номер и не е намерила хартия. Не съвсем лъжа. Но и не съвсем истина. Изглежда, че Джейк го прие. И защо не? — каза си тя и си скри ръката в джоба. Тя с години приемаше подобни мърморения.

— Наистина ли мислиш, че това ще стои добре над дивана в кабинета ми? — попита Джейк и пак насочи вниманието си към фотографията.

Сега бе неин ред да се чуди дали той говори сериозно.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че е идеална — засмя се той.

— Продадено на господина с голямата усмивка. — Мати осъзна, че и тя се смее.

— Благодаря ти, че ми позволи да се влача след теб днес — обърна се към нея Джейк, след като попълниха необходимите документи за покупката на фотографията. — Наистина ми беше много приятно.

— Аз ти благодаря — отвърна тя. — Сигурна съм, че би предпочел да бъдеш другаде.

(Тя е направила тези планове без мое знание. Не мога да се измъкна.)

— Не се сещам за нито едно. — Джейк успя да си придаде искрен вид. Той си погледна часовника. — Ей, става късно. Гладна ли си?

Мати кимна и му позволи да я хване под ръка.

— Умирам от глад — каза тя.

Когато най-сетне Мати и Джейк отвориха стъклената предна врата на ресторанта малко след седем часа, той вече беше препълнен. В малката чакалня стояха натъпкани като пакетирани кренвирши доста много посетители и се бутаха около самодоволния салонен управител за места. Няколко деликатни парфюма губеха битката с голямото разнообразие от натрапчиви миризми, сред които и дим от цигарата на една млада жена, с вързана на опашка коса, която седеше на бара.

— Извинете, ние сме с резервация — чу Мати някой да казва.

— Всички тук са с резервация — дойде леденият отговор на управителя.

— Половината Чикаго трябва да се е събрало тук. — За да бъде чут, се наложи Джейк да надвиква постоянния рев на нетърпеливата тълпа.

— Така става, когато вестниците ти направят добра реклама — каза Мати, но Джейк направи знак, че не може да я чуе. Той се наведе и приближи ухото си до устата й, така че тя да повтори какво бе казала. Мати се приведе към него и носът й се опря във врата му. Мирише толкова хубаво, помисли си и загуби равновесие, понеже една жена в къса черна рокля я блъсна. Тя залитна, а устните й докоснаха ухото му.

— Добре ли си? — попита той и я хвана, преди да е паднала.

Мати кимна, погледна покрай тълпата в главната зала и остана поразена от факта, че тя не беше по-различна от повечето останали квалитетни ресторанти наоколо — просторна квадратна стая с твърде много маси, наблъскани между твърде много огледала, по протежение на едната стена имаше редица плотове, а на другата — претрупан бар.

— Ето я Стефани! — Мати посочи последния плот, където бяла жена на средна възраст с побеляла коса страстно прегръщаше млад чернокож мъж.

Мати и Джейк на зигзаг взеха да си проправят път между масите към малкото сепаре в отдалечения край на залата.

— Мати?

Някой я хвана за ръката.

Рой Крофърд скочи от стола си и се наведе да я целуне по бузата.

— Виждам, че не съм единственият, който чете ресторантските реклами. Как си? Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. Ти също. — Той наистина изглеждаше чудесно, помисли тя, забелязвайки дяволития му поглед изпод буйната сребриста коса.

— Бих искал да ти представя Трейси. — Рой Крофърд посочи блондинката, седнала отдясно.

— С е-й — каза Трейси.

Мати преглътна тази ненужна информация и представи Рой на съпруга си.

— Драго ми е. — Двамата мъже се ръкуваха.

— Рой е мой клиент.

— Е, в такъв случай — с лекота коментира Джейк, като че ли никога не е разглеждал друга възможност, — Мати ще трябва да ви разкаже всичко за приказната изложба, която току-що разгледахме.

— Действително ще трябва — каза Рой Крофърд и смигна.

— Изглежда приятен човек — коментира Джейк, щом продължиха към тяхната маса. — Дъщеря му е много симпатично момиче.

Мати се усмихна, но не си даде труда да го поправи. Трейси с е-й, помисли тя, докато се приближаваха към плота, до който Стефани и Енок се гледаха в очите, безразлични към всичко друго, освен един към друг. Мати се покашля.

— Извинете. Не обичам да се натрапвам — каза тя и осъзна, че е истина.

Стефани незабавно стана.

— Ето ви и вас. Вече почвах да се тревожа.

— Забелязах.

— Позволете да ви представя моя мил — започна с ентусиазъм Стефани, а Мати и Джейк, и двамата смутено се загледаха в краката си.

Всеки би трябвало да има своя мил^[1], помисли си Мати.

Енок Портър се наведе и целуна бузата й почти на същото място, където я целуна Рой Крофърд секунди по-рано.

— Кажи, не е ли той най-апетитното нещо, което някога си виждала? — прошепна й Стефани.

— Доста е апетитен — съгласи се Мати, докато Енок и Джейк се запознаваха.

— Кожата му е като кадифе — продължаваше да шепне Стефани.

— Изглежда много приятен.

— Какво ти приятен — довери й Стефани и прикри устата си с ръка. — Има език, който просто не се уморява.

Усмивката на Мати замръзна на лицето й. Ако ставаше дума за необходима информация, тази се нареждаше точно до Трейси с е-й.

— Вижте, извинете ме, но трябва да ида до тоалетната. — Тя стана от стола си, още докато го казваше.

— Добре ли си? — Гласът на Стефани я последва. — Ти току-що седна.

— Веднага се връщам.

— Искаш ли да дойда с теб?

Мати отхвърли предложението на приятелката си с махване на ръка. Но Стефани вече бе насочила вниманието си отново към Енок, галеше го с ръка по врата, притискаше огромните си гърди към него. Всички, освен мен, правят секс, помисли си Мати, докато търсеше тоалетната зад препълнения бар.

Какво й ставаше на Стефани? Как можеше да бъде толкова нахална, безсрамна и открита? Тя имаше две малки деца, за бога. Как ли щяха да се чувстват, ако знаеха, че майка им се прави на пълна глупачка, че се сваля с десет години по-млад от нея мъж, че му се увесва цялата, господи, позволява му да я опипва пред всички и крещи за сексуалната му мощ пред целия свят? Нямаше ли никаква гордост? Никакво достойнство? Никакво благоприличие? Не знаеше ли, че тази злополучна връзка няма да се получи?

„Кой го е грижа?“, помисли си Мати. Тя и Джейк бяха на една възраст, еднакъв цвят, всичко еднакво. И беше ли се получило? Ти просто ревнуваш, каза на отражението си и засрамено сведе глава. Какво не би дала тя самата да се увеси на някой млад любовник, да почувства кадифената му кожа да я обвива като меко одеяло, да я опипва безмилостно пред завистливи приятели.

Всеки трябва да има своя мил, помисли си отново и си сложи червило, макар че нямаше нужда. Ала пръстите й отказаха да държат тънката тубичка и червилото се отплесна на бузата, оставяйки бледочервена черта, сякаш й бе потекла кръв.

— О, боже — прошепна Мати, посегна за кърпичка в чантата си, но видя безпомощно как чантата пада на земята и разпръсва съдържанието си по черно-белите плочки. Мати бавно се свлече на колене и започна да замита пода с ръце, за да събере нещата си: няколко молива за очи, пакетче кърпички, слънчеви очила, портмоне, чекова книжка, ключовете за вкъщи. Какво още, зачуди се тя, но забеляза чифт тънки токчета в една от кабините и за първи път осъзна, че не е сама в тоалетната. Как може някой да ходи на тези неща, запита се тя, изтласка се права, олюля се за миг на краката си, които не искаха да я държат.

— Моля те — прошепна в яката на розовия си пуловер и се хвана за етажерката. — Моля те — повтори безмълвно, без да си дава труд да продължи неизречената си молитва.

Чу шум от пускането на вода и се усмихна на младата жена, която се появи от кабинката. Черната й коса бе вдигната високо като токчетата й и Мати забеляза, че нямаше никакви проблеми да се справя с тези токчета. Докато миеше ръце, младата жена изучаваше лицето си в огледалото и изглеждаше доволна от видяното. Така и трябва, помисли Мати и я проследи с очи, докато излизаше. Тя беше млада и красива. Нещата вървяха както трябва. Без съмнение, се връщаше при приятеля си, който я обожаваше.

Мой ред е, каза си Мати, пое дълбоко дъх, изправи рамене и излезе от тоалетната.

Рой Крофърд стоеше точно пред вратата.

— Забави се доста време — отбеляза той.

— Изпуснах си чантата. — Глупава реплика. Нея ли чакаше?

— Какво ти е на лицето? — Без да чака отговор, Рой Крофърд нежно потърка кожата до устата й. — Прилича на червило. — Той си пъхна пръста в устата, облиза го предизвикателно, пак го доближи до бузата й, без да откъсва очи от нейните. Мати почувства хладната му слюнка на кожата си и това я остави без дъх. — Ето. Така е по-добре.

— Благодаря — прошепна Мати, борейки се за въздух.

— Значи това е твоят съпруг — произнесе Рой, като че ли това бе най-нормалното нещо, което да се каже при дадените обстоятелства.

Мати кимна, не се доверяваше на гласа си.

— Мислех, че сте се разделили.

— Той се върна.

Рой Крофърд й показа дълга, бавна усмивка.

— Обади ми се — каза той.