Джой Филдинг
За първи път (23)

23

— Мамо, мога ли да поговоря с теб за минутка?

— Разбира се, Марта.

Мати пое дълбоко въздух, бавно издиша, опита се да изобрази на устните си усмивка. Цял живот ме нарича Марта, припомни си тя. Твърде късно е да се очаква, че ще се промени сега.

Майка й се взираше очаквателно в Мати от стола си до кухненската маса, в скута й вече имаше две малки кученца, а пет по-големи стояха в краката й. Джейк седеше зад нея и четеше „Чикаго Сън Таймс“, от време на време поглеждаше към Мати и се усмихваше в подкрепа. Ким, с кръстосани крака на пода до кашона с малките кученца, люлееше Джордж в ръцете си, люшкаше го напред-назад като малко бебе. Единственото внуче, което някога ще видя, мислеше си тъжно Мати, докато пристъпваше през прага между кухнята и Г-образната всекидневна трапезария.

— Във всекидневната, ако не възразяваш. — Мати видя озадаченото изражение на лицето на майка си. Тя свали кученцата на пода и се изправи.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Джейк, както вече бе попитал няколко пъти.

Последното нещо, което Мати видя, преди да напусне кухнята, бяха очите на Ким, проследявайки я от стаята. Бъди внимателна, предупреждаваха очите й. Мати кимна мълчаливо, макар да не бе сигурна за кого се отнасяше предупреждението и се отдалечи от вратата.

Всекидневната в общи линии изглеждаше такава, каквато е била винаги: бледозелени стени и килим от край до край, една купчина лишени от въображение мебели, по-скоро практични, отколкото декоративни, поредица безцветни отпечатки на картини по стените. Мати си избра едно сравнително чисто място по средата на ментовозеления диван с права облегалка до предния прозорец, като се правеше, че не забелязва финия слой кучешки косми, който покриваше като чаршаф кадифената повърхност. Тя седна, хванала ръце в скута си, кръстосала крака, с извит и скован гръб, опитвайки се колкото се може по-малко да се докосва до дивана.

— Почистих с прахосмукачката веднага след като се обади — натъртено каза майка й и се отпусна в кадифения стол на зелени и бели райета отляво на Мати, главата й наведена на една страна, както правеха кучетата й, в очакване Мати да заговори.

— Мястото изглежда хубаво — каза Мати, а едно малко кафяво кученце с нелепи дълги и тънки уши скочи на дивана до нея. Мати нямаше представа каква порода беше то. Вероятно и майка й не знаеше, помисли си тя, бързо смъкна животното на земята и го изрита с обувката си. Откак се помнеше, винаги бе воювала с кучетата за вниманието на майка си. Винаги печелеха кучетата.

— Ела тук, Дъмплинг — заповяда му майка й, загреба го с ръце и го просна като салфетка на скута си. — Марта не обича кучета — извини му се тя, целуна го по главата и сръчно махна от окото му една гурелка. Няколко други кучета незабавно се струпаха около нея и се подредиха до краката й като множество пантофи. Всички те обвиняващо се втренчиха в Мати.

— Не че не ги обичам — започна Мати, но спря, вдигна очи от обвинителите си и втренчи празен поглед в стената отсреща. Не трябва да се извинявам на някакви си кучета, помисли тя. — Във всеки случай, не е важно какво харесвам аз. Днес важното е какво харесва Ким, а Ким определено е развълнувана от Джордж, макар че той е твърде малък, за да го вземем вкъщи засега. И затова ти благодаря.

Майка й сви рамене, размърда се на мястото си, бузите й внезапно леко поруменяха.

— Би трябвало да благодариш на Дейзи, за това че роди толкова близо до рождения ден на Ким.

— Ще й изпратя благодарствено писмо — подметна Мати, но веднага съжали. Какъв смисъл имаше да е саркастична? Особено сега. А и майка й бе твърде буквална, за да разбира от сарказъм.

— Успя ли да намериш домове за другите кученца? — бързо попита тя и си спомни колко изненадана беше майка й, когато й се обади преди няколко седмици да я пита дали има някакви малки кученца.

— Все още не. Исках да си избере Ким най-напред. Но никога не е проблем да намеря хора да ги вземат. Може даже да запазя едно или две за себе си.

— Няма ли някакви градски разпоредби за притежаването на толкова много кучета?

— Затова ли ме извика тук да говорим? — попита майка й, без да си дава труда да скрива раздразнението си. Отново наведе глава на една страна в очакване.

— Не, разбира се, че не — отговори Мати, но спря, неспособна да продължи. Как човек съобщава на майка си, че умира, чудеше се тя — дори на майка, която едва е забелязвала съществуването ти, докато си била жива? — Има нещо, което трябва да ти съобщя.

— Е, давай. Изплюй камъчето. Не е в характера ти да си срамежлива.

От къде знаеш, зачуди се пак Мати, но не попита.

— Помниш ли онзи актьор от една от сапунените опери, които гледаш, „Пътеводна светлина“ мисля, че беше…

— Никога не гледам „Пътеводна светлина“ — поправи я майка й. — Само „Военна болница“ и „Дни от живота ни“. О, понякога и „Млади и неуморими“, макар че не понасям начина, по който разтягат до безкрайност сюжета.

— Имаше един актьор в някой от сериалите — той умря наскоро от нещо, наречено амиотрофична латерална склероза — каза Мати, едва дочакала майка й да довърши изречението си. — Болестта на Лу Гериг — уточни тя.

Очите на майка й си оставаха яростно непроницаеми, така че Мати не беше сигурна дали има някаква представа накъде води разговора.

— О, да, помня го. Роджър Заслов, не, Майкъл Заслов мисля, че му беше името. И права си — той беше в „Пътеводна светлина“. Беше „Пътеводната светлина“, но го промениха. Никога не разбрах точно защо. Казаха, че искали да модернизират шоуто, да го осъвременят. Не виждам как изпускането на определителния член…

— Мамо…

— Четох за него в списание „Пийпъл“ — продължи майка й, навързвайки думите една след друга. — Уволнили го. Казали, каква е ползата от актьор, който не може да си каже репликите или нещо подобно, поне според списание „Пийпъл“. Четох, че бил много огорчен. Не мога да кажа, че го обвинявам. Ужасна болест — промърмори тя, гледаше настрани, прехапала долната си устна, отказвайки да признае очевидното, да попита защо говореха за това.

— Аз съм болна, мамо — произнесе Мати, в отговор на незададения, нежелан въпрос. Видя как майка й застина на стола си, очите й започнаха да се изцъклят, както правеше, когато се сблъскаше с неприятни новини. Едва бе започнала, а майка й вече се оттегляше, осъзна Мати, приведе се напред от дивана и насила задържа погледа на майка си. — Помниш ли като бях в болницата след катастрофата?

Майка й отвърна с почти незабележимо кимване на главата.

— Е, в болницата ми направиха няколко изследвания и установиха, че съм в същото състояние като онзи актьор от „Пътеводна светлина“.

Мати дочу лека въздишка в гърлото на майка си, макар че лицето й остана неподвижно.

— Лекарите казват, че са съвсем близо до откриването на лекарство и да се надяваме… — Мати спря, прочисти си гърлото и започна отново: — Ако трябва да сме реалисти — каза тя, — остават ми може би две години. Но откровено казано — добави тя, понижавайки гласа си до шепот, — не мисля, че ще е толкова много. Всеки ден се случват нови неща. Изглежда, че болестта почва настъпление.

— Не разбирам — каза майка й, взряла се покрай Мати към прозореца, който гледаше към улицата, а пръстите й преднамерено галеха кучето в скута й. — Ти изглеждаш съвсем добре.

— Точно сега, все още всичко функционира. Ръцете и краката ми работят добре през повечето време, но това ще се промени. Списанието, което излетя от ръката ми преди малко — подобни неща ми се случват все по-често. Доста скоро ще изгубя способността си да ходя и няма да съм в състояние да правя нищо с ръцете си. Няма да мога да говоря. Е, ти знаеш останалото. — Мати се опита да разгадае изражението на майка си, но то се бе променило съвсем малко от началото. — Добре ли си?

— Разбира се, че не съм добре — отговори майка й с нисък глас. — Дъщеря ми току-що ме информира, че умира. Наистина ли си помисли, че съм добре?

— Нямах предвид…

— Знаех си, че има нещо — каза майка й с очи, твърдо вперени в пространството. — Искам да кажа, защо бе тази внезапна промяна да се разреши на Ким да си има куче? А и кога за последен път се обади и каза, че искаш да дойдеш? Никога. Така че, знаех си, че става нещо. Мислех, че може да ми кажеш, че се местите в Ню Йорк или Калифорния, сега, когато Джейк е такава звезда, или че те напуска заради друга жена. Обикновените неща. Знаеш. Нещо. Нещо друго. Не това. Не това.

— Мамо, погледни ме.

— Никога не е това, което си мислиш — продължи майка й, като че ли Мати не бе казала нищо. — Някой ти казва, че има нещо да ти съобщи и ти се опитваш да познаеш какво е то, разглеждаш всички възможности, а те избират единственото нещо, което не си си представяла, единственото, за което си забравила да помислиш. Така става винаги, не мислиш ли?

— Мамо — повтори Мати, — искам да ме погледнеш.

— Не е честно да ми причиняваш това.

— Не е заради теб, мамо — просто каза Мати, приведе се напред, обхвана квадратната брадичка на майка си в дланта си и я принуди да я погледне. Кучето в скута на майка й започна ниско да ръмжи. — Искам да ме чуеш. Поне веднъж в живота ми изисквам твоето пълно, неподелено внимание. Може ли?

Без да каже дума, майка й смъкна все още ръмжащото куче на земята.

— Точно сега съм в ранните стадии на болестта. Справям се доста добре. Все още мога да работя и да правя повечето от нещата както преди. Отказах се от шофирането, естествено, така че ползвам много таксита и Джейк и аз започнахме да пазаруваме заедно. Ким ни помага, доколкото може…

— Ким знае?

Мати кимна.

— Беше й много трудно. Прави се на корава, но аз зная, че преживява трудно време.

— Така че ти й купи куче.

— Надявахме се то да облекчи болката й, да й даде нещо, на което да се съсредоточи.

— Тя е добро момиче.

— Зная, че е така — потвърди Мати, борейки се със сълзите си. Важно беше да изчерпи всичко без сълзи.

— Какво искаш да направя? Ще съм щастлива да я взема за няколко седмици. Ким ми каза, че ти и Джейк планирате екскурзия до Париж през април. Ще се радвам да я взема тогава — каза майка й, нарочно пренебрегвайки нещата като цяло, нейният обичаен метод да се справя. Фокусирай се върху незначителното, раздуй го, докато то закрие всичко останало.

— Можем да поговорим за това по-късно — каза Мати. — Точно сега аз се нуждая от теб, мамо. Не Ким.

— Не разбирам. — Очите на майка й отново се отправиха към прозореца. — Искаш ли да изпълня някакви поръчки?

Мати поклати глава. Как би могла да накара майка си да разбере онова, което се канеше да я помоли? Едно средно голямо черно куче скочи на дивана, настани се удобно на възглавницата до Мати и я загледа подозрително изпод тежките си клепачи.

— Помниш ли когато бях на около пет години, имахме едно куче? — попита Мати. — Казваше се Куини. Помниш ли Куини?

— Разбира се, че си спомням Куини. Ти обичаше да я хвърляш през рамо и да я държиш с главата надолу и тя никога не се оплакваше. Оставяше те да правиш каквото си искаш.

— После тя се разболя и ти каза, че трябва да я приспим завинаги, а аз плачех и те молех да не го правиш.

— Това беше много отдавна, Марта. Ти определено не можеш да ми се сърдиш за това след всички тези години. Тя беше много болна. Страдаше.

— И те гледала с „онзи поглед“, каза ми ти, онзи поглед, който те моли, че е време да я отървеш от нещастието й, че би било жестоко да я държиш жива.

Майка й се разшава неспокойно на стола си.

— Чудя се, как ли се справя Ким с Джордж.

— Чуй ме, мамо — каза Мати. — Ще дойде време, когато аз ще те погледна с онзи поглед.

— Трябва да се връщаме при останалите. Не е редно…

— Аз ще бъда фактически неподвижна — настоя Мати, не позволи на майка си да стане от стола си, — и няма да мога да помръдна, нито крака, нито ръце. Няма да съм в състояние да направя нищо, което да спре мъките ми. Ще съм безпомощна. Няма да съм способна да взема нещата в свои ръце. — Мати почти се засмя на думите, които бе подбрала. — Начинът, по който протича тази болест — върна се малко назад тя, — е такъв, че мускулите в гръдния ми кош ще отслабват все повече и повече, от това дишането ми ще е все по-повърхностно и ще доведе до недостиг на въздух.

— Не искам да слушам това.

— Трябва да го чуеш. Моля те, мамо. Лайза ми предписа морфин, когато това започне.

— Морфин? — Думата се удари в устата на майка й и се търкулна между тях.

— Очевидно морфинът облекчава страданието от недостига на въздух. Той действа на дихателния център да забави дишането. Лайза казва, че е забележителна способността му да премахва възбудата, да контролира паниката и да възвръща спокойствието. Но ще дойде време, когато морфинът ще е на масата до мен, а аз няма да мога да го достигна. Няма да мога да измеря нужното количество, за да прекратя страданието. Няма да мога да направя това, което трябва да се направи. Разбираш ли, мамо? Разбираш ли какво говоря?

— Не желая да говорим за това повече.

— Двайсет таблетки, мамо. Това е всичко, което ще е нужно. Ще ги стриеш на прах, ще ги смесиш с вода и ще ми ги изсипеш в гърлото. За няколко минути ще заспя. Десет-петнайсет минути по-късно ще изпадна в кома и няма да се събудя. За няколко часа ще си отида. Леко. Безболезнено. Страданията ми ще свършат.

— Не ме карай да правя това.

— Кого друг мога да помоля?

— Помоли Лайза. Помоли Джейк.

— Не мога да карам Джейк да нарушава закона. Законът е целият му живот. А не мога да карам и Лайза да рискува цялата си кариера. И със сигурност не мога да моля Ким.

— Но можеш да помолиш майка си.

— Не ми е лесно, мамо. Кога за последен път съм те молила за нещо?

— Зная, че ме мислиш за лоша майка. Зная, че мислиш…

— Нищо от това вече няма значение. Мамо, моля те, ти си единствената, която мога да помоля за това. Обмислям го от седмици. И те моля сега, защото няма да мога да те помоля, когато дойде времето. Всичко, което ще мога да направя, е да те погледна с „онзи поглед“.

— Това не е честно. Не е честно.

— Не, не е. Нищо от това не е честно — съгласи се Мати, ръцете й все още стискаха отстрани стола на майка й, макар че тя бе притихнала. — Просто така стоят нещата. Затова имам нужда да ми обещаеш, че ще сториш това за мен, мамо — каза й Мати. — Ще разбереш, когато ми дойде времето да си отида. Ще разбереш, когато стане жестоко да ме държите жива и ще ми помогнеш, мамо.

— Не мога.

— Моля те — настоя по-силно Мати. — Ако изобщо някога си ме обичала, обещай, че ще ми помогнеш. — Със своя поглед тя задържаше очите на майка си, не й даваше да се извърне, да погледне настрани, да се скрие от избора, който бе направила вместо нея. Около тях кучетата дишаха тежко в унисон, сякаш и те чакаха решението й.

— Не зная дали ще мога.

— Ще трябва.

Мати видя как раменете на майка й рухнаха, очите й се сведоха към скута в мълчаливо съгласие.

— Обещай ми — настоя Мати. — Трябва да ми обещаеш.

Майка й кимна с глава.

— Обещавам — каза тя.

— И не бива да казваш нищо за това на Джейк. Не бива да казваш нищо…

— Какво става? — попита от вратата Ким.

Мати се завъртя на мястото си, но загуби равновесие и едва не падна от дивана. Тя се подпря с ръце, преди да се изправи.

— От кога стоиш там?

— Чух те да викаш на баба Вив.

— Не й виках.

— На мен ми прозвуча като викане. — Ким бавно влезе в стаята. Все още люшкаше малкото кученце, което бързо бе заспало.

— Знаеш колко се вълнува майка ти от разни неща — каза баба Вив.

— За какво се вълнува?

— За новото ти кученце, разбира се — отговори Мати и се приближи към Ким. — Може ли да го подържа?

— Трябва много да внимаваш — предупреди я Ким, а очите й подозрително шареха между майка й и баба й, докато слагаше кученцето в треперещите ръце на Мати.

Кученцето беше толкова меко, толкова топло, осъзна с изненада Мати. Тя го вдигна до бузата си, нежно го потърка в кожата си, а ръцете й забележимо трепереха.

— Няма да го изтървеш, нали? — попита Ким.

— Може би е по-добре да го вземеш. — Мати върна кученцето в нетърпеливите ръце на дъщеря си, после погледна към майка си. Обикновено бледите й бузи бяха почервенели, сякаш я бяха ударили. — Май трябва да тръгваме.

— Аз няма да дойда — съобщи Ким.

— Какво?

— Кой няма да дойде къде? — попита Джейк. Той влезе в стаята, погледна от Мати към майка й, после обратно към Мати, а очите му питаха дали всичко е наред.

Мати кимна и се опита да се усмихне.

— Ще остана тук тази нощ — обяви Ким. — Не искам да оставям Джордж. Не възразяваш, нали, бабо Вив?

— Ако родителите ти не възразяват — чу Мати майка си да казва с непознат монотонен глас.

— Разбира се, няма проблеми — каза Мати, изпълнена с внезапно възхищение към единственото си дете. — Ти си много мило момиче — каза й тя минути по-късно на излизане и я целуна по бузата. Разбираше, че решението на Ким да остане, се дължеше колкото на нежеланието й да остави новото си кученце, толкова и на нежеланието й да остави баба си сама.

— Мила шестнайсетгодишна — каза Ким и гордо направи реверанс.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди майката на Мати, когато Джейк подхвана Мати за лакътя и я поведе към колата. — Още е малко заледено на места.

— Ще се чуем, мамо — каза Мати.

Майка й кимна, докато цяла тумба кучета лаеха в краката й и затвори предната врата.

 

 

— Е, как мина?

— Беше по-трудно, отколкото си мислех — отговори му Мати.

— Тя ти е майка, Мати. Обича те.

Мати се пресегна и докосна ръката на Джейк. Знаеше колко му е трудно да каже това. Майките невинаги обичаха децата си, и двамата го знаеха.

— Мисля, че да, по неин особен начин — призна Мати, облегна се назад в седалката и затвори очи, а Джейк зави от алеята по Хъдсън авеню. Тя си спомни каменното изражение на майка си, когато й сподели новината за състоянието си. Дали майка й щеше да го направи? Имаше ли основания да очаква тя да бъде до нея в смъртта, щом никога не бе до нея в живота? Разумно ли беше да я моли? Мати тръсна глава, решена да не се измъчва от нещо, което бе извън нейния контрол.

— Искаш ли да идем на кино? — попита Джейк.

— Малко съм уморена. Имаш ли нещо против просто да се приберем вкъщи?

— Не, това е чудесно. Както искаш.

Мати се усмихна все още със затворени очи. Както искаш. Колко пъти бе чувала съпруга си да казва това в продължение на последните шест седмици? Той толкова се старае, помисли си тя. Всяка нощ се прибираше за вечеря, помагаше вкъщи винаги когато можеше, през уикендите тичаше по задачи с нея, гледаше телевизия до нея в леглото, дори оставяше дистанционното на нейно разположение. Когато не работеше, бе до нея. Когато бе до нея, я държеше за ръцете или я докосваше по бедрата, а когато правеха любов, което ставаше по няколко пъти в седмицата, бе така хубаво, както е било винаги. Дали си представяше Хъни, когато я галеше по врата, зачуди се Мати. Гърдите на Хъни ли целуваше, нейните крака ли разтваряше, когато проникваше в нея? Мати бързо прогони нежелания образ. Доколкото знаеше, Джейк изобщо не се бе срещал с Хъни. Денят нямаше толкова много часове, в крайна сметка. И човек нямаше толкова много енергия. Ала все пак, когато има желание, намира се и начин. Нали така твърди старата поговорка?

Когато има желание, намира се и начин, повтори безмълвно Мати, чудейки се защо хората употребяват клишета. Имаше нещо изключително удобно в клишетата. Те говореха за предсказуемост, за познатост, за постоянство. Колкото по-крехко ставаше здравето й, толкова повече Мати ценеше лесните истини и всеобщи закономерности: любовта кара света да се върти; любовта побеждава всичко; любовта е по-сладка втория път.

Само дето никога не бе имало първи път.

— Какво ще кажеш да спрем в супермаркета и да вземем две пържоли? — попита Джейк. — Аз правя страхотни пържоли, ако си спомняш.

— Звучи чудесно. — Мати се почуди на ентусиазма в гласа на мъжа си. Станал е голям актьор, помисли си тя, но реши, че преструването в съдебната зала вероятно не бе много по-различно от преструването на сцената. Или преструването в леглото.

Колата внезапно спря и Мати отвори очи, за да установи, че са паркирали пред средно голям супермаркет на Норт авеню.

— След минута се връщам — каза Джейк, вече наполовина извън колата.

— Ще дойда с теб.

Той незабавно се озова от нейната страна, отвори й вратата, помогна й да слезе и я поведе към ярко осветения магазин.

— От тук — поведе я покрай щанда за плодове и зеленчуци, покрай камарите консервени кутии, пакетирани зърнени храни, плодови сокове, салфетки, към изненадващо големия щанд за месо в далечния ъгъл на магазина. Това, че се движеше без затруднение, със сигурни стъпки, подсказа на Мати, че е бил тук и преди. С Хъни ли, зачуди се тя и се опита да прикрие внезапната си тъга с усмивка.

— Изглежда, че познаваш пътя — отбеляза Мати, въпреки че полагаше големи усилия да запази мълчание.

— Всички супермаркети доста си приличат, не е ли така? — отговори той безгрижно, взе няколко пържоли, разгледа ги отблизо през найлоновата им обвивка, пак ги върна на рафта и взе други няколко.

— Какво ще кажеш за тези? — Мати взе две пържоли. — Изглеждат съвсем добре. — Тъкмо се канеше да ги подаде на Джейк да ги провери, когато ръката й внезапно бе обзета от треперене, като малко земетресение, което я подхвърли във въздуха, сякаш беше безтегловна и не бе свързана повече с останалата част от тялото й. Пържолите изскочиха от ръката й, прелетяха през пътеката, почти улучиха друг купувач и се пльоснаха сред екзотичните сирена, изложени наблизо.

— Какво по… — възкликна клиентката, взирайки се в Мати.

— О, боже — проплака Мати, пъхна ръце под мишници, гадеше й се, имаше чувството, че ще припадне. В нея нарастваше паника, която заплашваше, че ще избухне. Пак започваше. Точно както в кухнята на майка й. Само дето вече не беше в кухнята на майка си. Беше на обществено място. Как можа да причини това на Джейк? Как можа отново да го притесни като прави сцена пред хората? Не можеше да го погледне. Не можеше да преглътне ужасения му и отвратен поглед, който знаеше, че ще види на лицето му.

И тогава още една пържола прелетя над пътеката. И още една.

Мати вдигна очи към съпруга си, който се навеждаше над щанда с месо, събираше още пакети в ръцете си, палаво ухилен до ушите.

— Боже мой, какво правиш? — попита Мати, без да знае да се смее или да плаче, когато той хвърли още две пържоли през пътеката.

— Забавно е — каза Джейк и отвърза още две. — Хайде. Твой ред е. — Клиентката изтича да се прикрие, щом Джейк пусна още една пържола в ръката на Мати.

Преди да има време да помисли, Мати метна опакованата пържола над рамото си, чу я гръмко да се приземява някъде зад нея, а Джейк продължи обстрела с агнешки котлети. Докато управителят успее да дойде заедно с охраната, всичкото месо от щанда лежеше на разпръснати купчини по пода, а Мати и Джейк се заливаха от смях дотолкова, че не бяха в състояние да предложат нито обяснения, нито извинения.