Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (97)

2.

Осинцев беше чул в слушалките си издаваните от мен непонятни звуци. Един господ знае какво си е мислел в този миг, но гласът му прозвуча доста разтревожено:

— Какво става с теб, Турецки?!

Вече съм скочил на крака, фенерчето на шлема ми е разбито и това ми спасява живота, защото неизвестното приятелче, което ме цапардоса по главата, щеше да стреля малко по-надолу от бяло-жълтото око на моето фенерче. Сега, по липса на ориентир, пуска един автоматен откос напосоки.

Притискам се към грапавата стена и чувам как той тежко бяга нататък по тунела.

Иззад завоя проблясва жълт лъч. Някой тича да ме спасява.

Викам:

— Внимателно! Той е въоръжен!

Нашата малка армия се прегрупира. Напред се устремяват четирима „ангели“. След тях сме ние с Меркулов. Откъм тила ни прикрива Сергей Осинцев.

— Успяхте ли да го видите? — пита командирът.

Малко смутено обяснявам:

— Не го забелязах, докато не ме удари, а после се разби фенерчето…

— В десния страничен джоб на жилетката трябва да има ръчно фенерче.

Проверявам — така е. Вадя го и го включвам — свети.

— Благодаря — казвам.

— Няма за какво. Не сте слушали на инструктажа, аз казах къде се намира.

После той ни дава знак, че трябва да прекратим разговорите. Ние сме в опашката на преследването, затова на Осинцев му трябва постоянна връзка.

През пращенето й шумовете до ушите ми долитат съобщения, адресирани към полковника:

— Командире, двама са… Измъкват се към „Революционна“… Единият ни обстрелва…

Още няколко минути тичане из причудливо извиващия се тунел и поредния рапорт:

— Командире! Това са нашите!

— Какво?

— Да не мръдна, ако не са „ангели“!

— Спокойно, Рамбо! Съсредоточи се! Превключи на честота три-единадесет, това е честота на групата на Скворцов. Кажи им позивната си и попитай за техните… Предупреди ги, че ако не се отзоват, ще стреляме!

И пак тропот по хлъзгавата, гнусно жвакаща кал…

— Командире! Внимание! Обадиха се на тая честота. Единият обяви позивна Монаха. Вторият не отговаря… Влязоха в задънен тунел, крият се зад издатините и заплашват да открият огън…

Внимателно се промъкваме покрай стените по-близо до мястото, където един срещу друг стоят „ангелите“.

Ето, вече и Осинцев се включи на честотата на Скворцов. Аз, естествено не чувам за какво говорят, затова пък, когато гласът на Смелия излайва в ухото ми: „Залегни!“ — прекрасно го разбирам и изпълнявам командата.

При това прозвучава и още един убедителен довод — автоматни откоси.

Нашите момчета оставиха на пода в средата на тунела запалени фенерчета, които макар и слабо осветяват разширяващия се преди задънването тунел. Затова онези другите, които не признаваха „ангелите“ на Осинцев за братя, трябваше да стрелят на сляпо.

Стреляше обаче само един автомат. Вторият нито се чуваше, нито се виждаше. Предположих, че той се измъква, докато първият го прикрива. Разбира се, не само аз бях толкова прозорлив. Осинцев заповяда на своите: огън, не му давайте да вдигне глава. Той самият, заедно с Боса, Смелия и Брус затрещяха с автоматите си, наистина без прицелване, но така, че да заставят противника да се залепи за калния под и да не вдига лице.

Рамбо се спусна да догони скрилия се някъде нагоре беглец. Той още не беше успял да дотича до разширението на тунела, когато отгоре падна граната и се взриви с ярък, отровно миришещ пушек. Всички, които гледаха натам, за известно време бяха заслепени. Когато премигнаха, видяха, че Рамбо и боецът, който стреляше срещу нас, лежат неподвижно.

Напред се втурнаха Смелия и Боса. Огледаха се.

— Командире! Рамбо е ранен, а тоя е готов.

Притичаха и останалите.

Смелия извади от джоба си нещо като калъф за четка за зъби, отвъртя капачето, под което се показа голяма игла и я забоде право през дрехите в бедрото на Рамбо. Антишок, досетих се аз.

Чух как Осинцев възкликна отчаяно:

— Какво правят тия, да не са откачили?!

— Вижте! — вдигна ръка нагоре Боса.

Послушно вдигнахме глави: над нас в ниския — на една ръка разстояние — таван зееше квадратния отвор на незатворения в бързината люк. Вторият човек очевидно беше избягал през него…