Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (53)

3.

В кабинета надвисна тежка тишина. Романова даже затаи дъх — не се беше подготвила за такъв обрат на нещата. И Турецки — дали защото беше забравил за такъв немаловажен момент като жадуващата отмъщение вдовица, или заради относителното благополучие в собствения си семеен живот — го беше подценил и не бе дал никакви инструкции по повод Валентина Ковалевска. Но всъщност защо да ги жали човек тези крадливи кукувици? Така реши жената с прост и строг морал Александра Ивановна и изрече името на прелюбодейката, която така и не успя да разбие семейството на любовника си.

— Е, сега питайте вие? — позволи Скворцова.

— Нина Сергеевна, вашият съпруг наричаше ли някого от близките и колегите си с името „ангел“?

Скворцова вдигна рамене:

— Като начало — доста странен въпрос. Отговорът е не. Той беше доста строг и праволинеен, за да си позволи такъв лиризъм. Не, нито веднъж не съм чувала да е наричал така някого. Освен може би тая, неговата…

— Не — реши да я успокои за всеки случай Романова. — Доколкото знаем, не е.

— А как я е наричал, знаете ли? — с жадно и нездраво любопитство попита Скворцова.

— Ама моля ви се, Нина Сергеевна! — упрекна я доброволната сътрудничка на Турецки. — Нашият личен състав не е толкова развратен, че да издирва и да предъвква такива подробности.

— Нима? Тогава извинете.

— Няма нищо. Опитайте се да си спомните, дали някога във връзка с работата му не сте чували думата „ангел“? За да ви настроя към по-напрегнат режим на работа, ще ви кажа, че е написал тази дума, когато е започнал пристъпът му.

— Ето какво било!

Скворцова поусмири своята агресивна раздразнителност, замисли се, чертите на поддържаното й лице се отпуснаха, станаха по-меки…

— Като че ли си спомних! — възкликна вдовицата. — Не знам дали това искате да чуете, но във всеки случай то е единственият случай за последните няколко години, когато той употреби тази лирическа думичка.

— Слушам ви внимателно.

— Беше преди последната му командировка. Точно преди заминаването Василий говореше по телефона…

— Не знаете ли с кого?

— С някого от колегите си, защото отначало обсъждаха някакви специфични проблеми, но на професионален жаргон, за да не разбере страничен човек за какво си говорят. При това разговорът протичаше с повишен тон.

— Караха ли се?

— Не, по-скоро ругаеха на два гласа началството. Отначало завоалирано, после… почакайте да си спомня точно… Аха, Василий казваше: отивам, значи, но се боя, че тези ангели ще ме оставят в своя ад… Да, точно така. После се сепна, извинявай, казва, само ми излетя от езика. Това беше всичко.

— Как го каза — в единствено или в множествено число?

— Не твърдя с абсолютна сигурност, но ми се струва, че беше в множествено. Такива неща обикновено се врязват в паметта.

— Ас кого говореше? Как го наричаше?

— Как ли? Алик. Според мен Алик.

— Не си ли спомняте кой е той?

— Не знам кой е.

— Нина Сергеевна, имате ли вила?

— Защо?

— Виждате ли, имаме известни основания да смятаме, че вашият мъж се е срещал с някои интересуващи ни хора и тези срещи не са били санкционирани от ръководството му.

— Искате да кажете, че Василий е изменник?

— Не, разбира се! Възможно е да е провеждал някаква игра, за да разобличи крупна корупция…

— Вие от криминалната милиция ли сте? — рязко попита Скворцова.

— Да.

— И не се занимавате с контраразузнаване?

— Боже опази! И собствените ми дела ми стигат.

— Значи не можете да изровите нещо за него?

— Дори да можем, на никого няма да го дадем — твърдо обеща Романова.

Тя знаеше, че така и ще стане. Беше сигурна, че Турецки на никого няма да даде находките си, ще разрови всичко сам до най-малките подробности.

— Тогава защо ви е да знаете за вилата?

— Известно ни е, че вашият мъж е трябвало да се срещне с двама, засега неизвестни граждани, единият от тях очевидно е бил чужденец. Възможно е на вилата да са скрити някакви документи. За нас те са от чисто оперативен интерес.

— Защо решихте, че нещо е скрито именно на вилата?

— Навярно защото в този случай вие не сте били нито помощник на мъжа си, нито осведомен човек.

— Разбира се, аз предпочитах нищо да не знам, макар че трябва да ви кажа — за разлика от бившето КГБ военното разузнаване винаги се занимаваше с чисто разузнавателна работа. Вила имаме просто във вид на парче земя. Все нямахме време да се заемем със строителството.

— Ясно. — Романова стана от стола с намерение да се сбогува, желателно завинаги.

— Почакайте минутка — помоли Скворцова. — Кажете ми, вие лично в криминалната ли работите?

— Да.

— Нима е женска работа да ловиш бандити?

Александра Ивановна сви рамене:

— Вероятно не е въпрос на пол, а на характер. На мен само тялото ми е женско, при това мускулесто. Докато не минах в запаса, ги ловях. Казват, че ставало нелошо.

— Имате ли офицерски чин?

— Да. Полковник.

— Никога не бих повярвала! — удивено възкликна Скворцова.

— И аз сега се чудя на себе си…

— Знаете ли, ще ви кажа: в Одинцово има една къщичка, където някога живееше бащата на Василий. Мъжът ми ходеше там доста често…

Когато Александра Ивановна записа адреса, Скворцова попита:

— Нали няма да правите официален обиск?

— Не, разбира се. Защо ни е? Просто ни трябва нещичко за тези хора, които са търсели среща с мъжа ви. Ако имат отношение към разузнаването, ние веднага ще се оттеглим.