Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (80)

7.

Слава още не беше успял да си махне ръката от звънеца, когато Семьон Семьонович отвори вратата.

— Влизайте, влизайте, момчета! Благодаря ви, че дойдохте.

— Семьон Семьонович — казах, докато се изхлузвах от якето си в тесния коридор, — извиняваме се още от прага, но имаме едно скромно желание: по сто и седемдесет грама на калпак. Може и по сто. Разбира се, нахално е от наша страна за кой ли път да идваме без бутилка, но просто по сергиите продават такива ментета, че по-добре да пием одеколон!

— Защо са тия извинения, Саша?! — възкликна Мойсеев. — Аз така и не се научих да пия водка сам, а не можах да изкореня навика си да я купувам. Така че смятайте колибата ми за стая за психическо разтоварване.

— Или натоварване, ако прекалим — подхвана Слава.

Колкото и да ни канеше Мойсеев в хола, ние се настанихме в кухнята, пийнахме наложената с билки водчица и разправихме на стария криминалист повода за разпивката.

— Искате ли да погледнете тази млада мутра? — попитах аз, когато завърших разказа за нашите последни успехи и неуспехи.

— Винаги са ме интересували надарените хора, Саша, даже ако се намират, така да се каже, от другата страна на барикадата.

Извадих снимката и я подадох на Семьон Семьонович.

Той по стар криминалистки навик я взе внимателно, с крайчетата на пръстите си за ъглите, сложи я на масата пред себе си, погледна през очилата, наклони се още, вгледа се и каза нещо, което не бяхме чували никога от него:

— Слава, ако не ви затруднява, налейте ми пълна чашка…

Очарован като зрител в лапите на хипнотизатора, Грязнов изпълни молбата, после наля и на себе си, като старателно избягваше моя строг поглед.

Мойсеев гаврътна на един път съдържанието на чашката, помириса парче хляб и промълви:

— Момчета, няма да повярвате, защото така не става даже в индийските филми, но да се натровя с фиксаж, ако този момък не е мой постоянен клиент…

— Кой? Онзи, който си проверява доларите при вас ли?

— Същият.

Аз се облегнах изнемощяло на стената.

— Ама слушайте, моля ви се, днес не е ден, ами направо бенефис на Андриевски!

— Наздраве тогава, да не му се случва на момчето нищо лошо, нито холера, нито СПИН, за да доживее здравичък до ареста си! — провъзгласи Слава.

— Чакай! — спрях го и се обърнах към Мойсеев: — Семьон Семьонович, дълго ли идваше той при вас?

— Около година. Във визитите му нямаше система, нищо такова, по което да знам предварително кога ще се появи. Едно се повтаряше — той винаги се обаждаше по телефона, преди да дойде, при това между обаждането и идването му имаше съвсем малко време. Създаваше се впечатление, че звъни от някой съседен блок…

— Той има телефон в колата — поясни Слава.

— Кога идва за последен път? — попитах аз.

— Не много отдавна. На двайсети ноември. Саша, ако ви е нужно, мога да възстановя точно всички дати на посещенията му, а също и сумите, които е носил за проверка.

— Защо ги е проверявал при вас, Семьон Семьонович? — попита Слава. — Ако е получавал доларите в банка, там си имат детектори за валутата.

Мойсеев ровеше из своя архив и едновременно отговаряше на Грязнов:

— Често да ви кажа, и аз го попитах. Знаете ли какво ми каза? Половината от цялата доларова наличност, която се носи из нашите простори, е изкусна фалшификация, която може да бъде хваната само от експертна група във Вашингтон, може би в нашата централна банка, е, и от Семьон Семьонович…

— Виж ти! — учудих се. — Ако бяхте построили рекламната си кампания върху тези думи, нямаше да можете да се отървете от клиенти.

— Несъмнено, Саша — кимна Мойсеев. — Но аз съм калпав търговец. За което ме упрекваха и собствените ми деца.

Обадих се по телефона на Меркулов. Той още беше на работа.

— Костя, за утре ми трябва заповед за арестуването на заподозрения Андриевски.

— Вече? — малко се учуди той.

Разказах му за последните открития, направени с помощта на снимката, която копираха от филмчето на Федулкин в нашата фотолаборатория.

— Добре — съгласи се Костя. — Ще ви дам ордер, само го употребете в интерес на работата.

— Има си хас! — изтръгна се от мен.