Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (24)

9.

Константин Петров не избяга далеч — всеки се опитва да препъне бягащия. А и коремът, дяволите да го вземат, го болеше! От бягането, прескачането на огради и скоковете, шевовете започнаха да кървят. Улучвайки момента, когато преследвачите не го виждаха, Петров притича до един не особено трезвен мъж, който се ровеше нещо в отворения гълъбарник насред двора.

— Братле, пусни ме да се скрия в твоята клетка. Цапардосах едно ченге по мутрата — чак фуражката му изхвърча под колата. И сега ме преследват гадовете! Ако ме хванат, ще ме смелят!

— Влизай! — кимна мъжът.

Гълъбите, разбира се, са красиви птици, но миризмицата в гълъбарника си я биваше. А и освен това, разтревожени от присъствието на чужд човек, птиците цвъкаха по-интензивно от обичайното, опитвайки се да уцелят главата на неканения гост.

Но Петров търпеливо проседя в това гнусно място до падането на мрака. После се изми набързо в апартамента на гълъбаря, когото наричаха Ванка, и оттам позвъни на телефона, който никога не бе записвал, но винаги помнеше.

Половин час след разговора в двора с гълъбарника влезе разкошен голям джип „Чероки“, като жужеше с широките си гуми.

Петров изскочи от входа след кратко озъртане и се шмугна в купето на джипа.

На помощ на Петров се притече човек, на когото някога „Геронт-сервиз“ беше подарила апартамент. Човекът се казваше Гена Аслангиреев, млад и перспективен лидер на чеченска мафиотска групировка. Веднъж той съвсем случайно се натъкна на фирмата на господин Меншов и Александър Михайлович прояви съобразителност и щедрост едновременно, след което професионалният интерес на чеченските рекетьори към „Геронт-сервиз“ изчезна. Просто Меншов в мил и интелигентен разговор с Гена чу, че на госта от Терек му е омръзнало да живее по хотелите, още повече че омоновците и другите регионални ченгета започнаха по-често да преравят хотелите и да проверяват паспортите. А Гена имаше в Москва не само бизнес, но и политически и икономически задачи. След което задигнатият с измама апартамент на поредния пияница беше подарен на Аслангиреев в знак на дружба и уважение.

Гена остана много благодарен и заяви, че вече всички служители на фирмата са негови кунаци^[1], нека се обръщат към него, ако им трябва помощ.

Трябва да му се признае — Гена не беше забравил дадената дума и дойде веднага. Закара Петров у дома си, нахрани го, напои го и го изслуша. И съобщи мнението си. Най-сигурното място за бегълците е Чечня. Скоро това място ще стане още по-надеждно, защото конфликтът между Москва и Грозни е неизбежен.

— Искаш да отида там ли?

Гена сви рамене:

— Защо да искам? Ти имаш два пътя — при нас или зад граница. Към нас е по-лесно.

Петров беше съгласен с него. Без съмнение ченгетата бяха затворили летищата и гарите така, че дори да имаше чуждестранен паспорт и пълен джоб „гущери“, пак не би успял да се промъкне.

— А твоите земляци да не вземат там да ме… шат през гърлото… като овен? — полувъпросително произнесе Константин.

— Глупости дрънкаш! — махна с ръка Гена. — Ще работиш при моя брат, той е голям човек в Грозни.

Константин нямаше друг избор, освен да се съгласи. След два дни безпроблемно го извозиха извън Москва в просторния багажник на една „Волга“, принадлежаща на чиновник средна ръка от столичното кметство. После го измъкнаха от багажника, но пак го возеха скрит до мястото, защото надбягвайки тяхното возило с форсиран двигател от „Чайка“, по жиците до всички кътчета на страната летеше заповед за всеруско издирване на особено опасния престъпник Петров-Бодила.

Но все пак успяха да се измъкнат.

Руслан Аслангиреев го посрещна радушно, с кавказко гостоприемство, облече го, настани го в апартамент, даде му оръжие и му заповяда да го следва като сянка и да стреля във всеки, когото Руслан посочи.

Такава работа устройваше Константин, още повече че веднъж той демонстрира на стопанина своя коронен номер: вкара в главата на наемен убиец два куршума на разстояние кибритена клечка един от друг. Руслан в знак на приятелство се побратими с руснака Петров, след което той стана недосегаем за каквито и да е посегателства на чеченците. Бандити като самия него се отнасяха към Петров с благоговейно уважение и страх — много ги впечатляваше дяволската му точност.

Руслан много говореше за това, че Дудаев води Чечня към открита конфронтация с Русия и там му е грешката. За криминална територия, в каквато се превръщаше републиката, най-добрият вариант бе да е прилепена към Русия колкото се може по-дълго. Толкова хора бяха навикнали да се крият в родината, а да работят в Русия и даже още по-далеч. Ако се отделяха от Русия, щеше да остане изход единствено към мюсюлманския свят, а там мафията може и да е силна, но няма такова беззаконие като в Русия. Там няма да дадат на чеченците да си разиграват коня. Дудаев го изпорти руската армия, съжаляваше Руслан, той стана прекалено праволинеен, у него има твърде малко източна дипломатическа хитрост…

— Твърде умен си за бандит, Руслан! — изтръгна се неволно от Константин.

Аслангиреев се разсмя:

— Кой ти е казал, че съм бандит? Аз съм банкер!

На Петров му харесваше в Грозни. Тих град, независимо че бе пълно с бандити. Някакъв кавказки вариант на Запорожката Сеч. След като очисти наемния убиец, вече не му се налагаше да стреля, виж да пие и гуляе — практически всяка вечер, защото и Руслан обичаше гуляите.

После всичко свърши и започна лудницата, наричана в политиката „локален конфликт“.