Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (46)

2.

Грязнов ми каза, че е поръчал на един пъргав млад сътрудник да се разходи из района около двора, където намериха полковник Скворцов, да поговори с хората и да им покаже снимката, която Александра Ивановна донесе от вдовицата. Разбира се, не им показваха онази, на която беше запечатан страстният миг. От нея преснеха и увеличиха само лицето на жената.

— Разбираш ли, Саша — каза Грязнов, — работата се оказа не толкова проста, както предполагаше отначало нашият млад колега. Трябваше да се вземе под внимание, че лицето на жената беше малко изкривено, макар и от положителни емоции. Именно затова съседите отначало не я познаха. — Грязнов се усмихна. — „Има нещо познато — казала на лейтенанта някаква обемиста възрастна леля, щом разгледала снимката. — Може да живее някъде тук, не знам.“ И което сега е рядкост, Саша, лейтенантът ме увери, че жената имала искрено желание да помогне на милицията. Когато лейтенантът, опечален, че не е изпълнил съвсем проста задача, се връщал през същия двор към автобусната спирка, лелята го извикала: „Ей, почакай малко, дай да погледна пак… Тя защо е такава, сякаш не е на себе си?“ Лейтенантът се смутил, нали е младо момче, и отговорил: „Ами там е с един мъж… Но той е установен…“ Лелята се взряла във фотографията с жадно любопитство и обявила тържествено: „Тогава знам коя е! Валка Ковалска от втори вход?“ Разбра ли, Саша, какви детективи пропадат сред народа?

Мина един ден и аз вече знаех за приятелката на полковник Скворцов почти всичко, което може да се научи по откритите канали. Валентина Николаевна Ковалевска, шивачка във военно ателие, трийсет и седем годишна, разведена. Няма деца. Понякога го удря на живот, предимно с офицери от тиловите служби. Преди Скворцов не е имала постоянен кавалер.

Смятах да нахлуя при нея вечерта, а преди това реших да позвъня на Мойсеев.

Старецът си беше вкъщи.

— Привет, Семьон Семьонович! Да не сте зает?

— Добър ден, Саша! Ако говорите за клиенти, то съм свободен. А иначе съм зает.

— С нещо достойно?

— С тая главоблъсканица, която ми донесохте.

— Нима? Аз също си блъсках главата над тези знаци, но нищо смислено не излезе. А при вас става ли?

— Ако имате възможност, елате да видим.

Защо не, реших аз.

Но преди да успея да изчезна, в кабинета ми цъфна Шелковников.

— Излизате ли вече, Александър Борисович?

— Изключително по работа, Николай Николаевич.

— Ще се задържите ли за минутка?

Не сложих шапката си, но и якето не свалих, намеквайки на началника си, че няма да му отпусна много време.

— Знаете, Александър Борисович, исках да се посъветвам с вас, дали трябва да раздуваме много делото на фирма „Геронт-сервиз“ Там има достатъчно фигуранти, за да се състави красив обвинителен акт и да се предаде делото в съда.

Досещах се накъде бие, но не давах вид, нека се разкрие сам.

— Но то въобще не се раздува, Николай Николаевич, по-скоро напротив. Например Петров вече го няма.

— Е, там ченгетата здраво сгафиха. Но аз всъщност за друго… Защо набутвате в това дело Селиверстов?

— Хайде сега… Изобщо не го набутвам. Той не ми е интересен на скамейката на подсъдимите. Селиверстов е свидетел. Друг въпрос е, че съдът непременно ще се произнесе и за него. Както и да го сучеш, ако не за пряко съучастие, то поне за явна безотговорност. Ако е чувствал, че работата е нечиста, защо е подписвал изгодни за фирмата документи? А ако е от наивност…

Кълча се, но какво друго да направя!

— Значи, не предвиждате да го включите в делото?

— Виноват, Николай Николаевич, изглежда, в разговора с него съм бил излишно строг и съм го наплашил. Предайте му да не се страхува, сега не ми е до него!

— Добре, Александър Борисович, иска ми се тази седмица да се простим с фирмата „Геронт-сервиз“. Вие как мислите?

— Аналогично.