Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (96)

1.

Натъкнахме се на Андриевски съвсем случайно, от чист късмет, ако мога да се изразя така.

През половината нощ блуждаехме из тунелите и другите подземни комуникации. Заради нас, неподготвения и слаботелесен баласт, „ангелите“ се придвижваха по-бавно от обичайното. Но според думите им тунелите на Грозни бяха просто играчка в сравнение с московските, така че те почти не се умориха. На нас с Костя обаче не ни беше леко.

Костюмът ми не беше гумен като на бойците и чувствах, че бельото ми е съвсем мокро.

Осинцев беше снизходителен към нас, но без насмешка, за което му бях благодарен. В края на краищата той благоволи да ни направи дори комплимент:

— Не мислех, че ще издържите без почивка до центъра.

Раменете ми сами се изправиха. Ама че смях! Вече гоня четиридесетте, а се радвам като хлапак на тази с нищо необвързваща похвала.

Недалеч от центъра на града уцелихме по радиовръзката другата група. Те се движеха по-интензивно и бяха успели да избродят не само зададеното магистрално направление от изток на запад, но и североизточния сектор на чеченската столица. Не бяха открили никакви следи от бойците, пристигнали в Грозни през ноември. На едно място под канализационна шахта се бяха натъкнали на камара трупове, някои от които в униформа, но сред тях нямало „ангели“.

По-скоро усетих, отколкото почувствах, как се напрегна Меркулов, когато чу за страшната находка. Тогава попитах:

— Ало! Чеченци ли бяха?

— Неизвестно — отвърна Рижия през пукането от смущенията. — Отдавна лежат, на око вече нищо не може да се определи…

Не казах нищо на Костя, а и нямаше нужда, както се оказа. Той беше чул целия разговор и когато се приближих до него, благодарно ми стисна ръката.

— Моите момчета се справят добре — каза Осинцев. — Хайде да минем по вашите адреси, Константин Дмитриевич.

Сверихме пак посоката си с картата и — напред.

Крачех, където ми беше наредено — между Осинцев и Меркулов. Под земята изобщо не се усещаше, че навън се разсъмва. Единственият стойностен признак, че съм прекарал цялата нощ на крака, беше умората. В огромното подземие, където само плъховете безшумно се разбягваха пред краката ни, сънливостта затваряше с оловна тежест клепачите ми и наоколо нямаше нищо, което да ободри очните нерви. Оставаше ми само да напрягам мозъка си, за да не заспя. Но с какво да го натоваря? И аз започнах да се вслушвам в приглушения разговор, който водеха отзад Боса и Брус. Единият разказваше на другия някаква случка от времето на учебните им походи из московските подземия.

— Веднъж малко се заблудихме и се набутахме в един тунел, грамаден и осветен като метрото. Отначало така и помислихме, че е подземната железница, но не — няма релси.

Чуваме, някъде ръмжи мотор. Скрихме се в страничната галерия и наблюдаваме. А край нас минава бронетранспортьор, още не бях виждал такъв — широк, нисък, като летяща чиния, а веригите му не дрънчат като на танковете, а се въртят меко, защото бяха гумени. После разказахме на Скворцов, а той се засмя. Каза ни, че това е средство за екстрена евакуация на членовете на правителството…

— Брониран членовоз — изсумтя събеседникът.

— Ами да! Знаеш ли какво чудовище беше? Два двигателя, непотъваща броня, скорост — 140 километра в час, едрокалибрена картечница, радиостанция, шлюзови врати, вентилация, биоклозет…

Биоклозет… — чува се като ехо в главата ми и преди да се сепна от налегналата ме дрямка, краката отнасят бренното ми тяло в друго разклонение на тунела, различно от онова, в което завиха всички.

Нашата група забелязва изчезването ми няколко секунди преди да се усетя.

— Турецки! — чува се в слушалките на шлема ми ревът на Осинцев.

— Тук съм — крещя в отговор. — Зад стената.

— Обръщайте назад и внимателно излезте на разклонението. Боса ще ви чака там.

Обхваща ме еуфория, че не съм изчезнал безследно. Боса ще ме дочака и ще перне един приятелски, но здрав тупаник на блейката Турецки!

Припряно крача обратно и несръчно надянатата ми кислородна маска — „макак“ — се натъква на нещо топло и меко. Преди да успея да осъзная, че това меко и топло може да се окаже спотаил се човек или в краен случай чудовище-мутант, страшен удар се стоварва отзад върху здравата ми кевларена шапка. Премятам се и съвършено подсъзнателно сработва рефлексът ми на самбист — правя кълбо през глава, с което смекчавам максимално падането си…