Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (86)

13.

Върнахме се в прокуратурата и се разотидохме по кабинетите си. След няколко минути Костя ми се обади по телефона и късо нареди:

— Ела.

Когато се явих в кабинета му, той каза:

— Бях при генералния. При него… да речем, кипи и се пени, не му е до дребни криминално-шпионски дела и ми предаде всички пълномощия за водене на делото Керуд-Кук. Планирам бързо да направим десант в Чечня, докато там не се е забъркала кашата. Ще дойдеш ли?

— Защо питаш?

— Защото там всичко може да се случи. Президентът е поставил ултиматум на, Дудаев, срокът му изтича след няколко дни, войските вече са в готовност. Така че за семейни хора това пътуване е доброволно.

— Ще дойда.

— Тогава виж този документ!

Той ми подаде един машинописен лист.

ПОСТАНОВЛЕНИЕ

(за обединяване на криминални дела)

Следователят по дела от особена важност при Генералната прокуратура на Русия А. Б. Турецки, след като разгледа материалите от криминалните следствия, образувани по убийствата на американския гражданин Кук и поданичката на РФ Мешчерякова, и ръководейки се от член 26 от Наказателния кодекс на РФ, постанови:

1. Според указанието на генералния прокурор на Русия, който лично ми нареди разследването на тези убийства, вземам двете дела под мое ръководство. Делата ще бъдат засекретени под гриф „строго секретно“, разследването ще се води по специалните правила за секретни дела.

2. Предвид това, че двете престъпления са свързани помежду си, ги обединявам в едно.

3. Тъй като разследването на горепосочените престъпления е от значителна сложност, да се създаде следствена бригада в състав: А. Б. Турецки — ръководител, В. С. Грязнов (служител от Московската криминална милиция) и О. А. Величко (следовател от Московската градска прокуратура).

Следовател по дела от особена важност при Генералния прокурор на РФ, съветник от правосъдието:

А. Турецки

— Имаш ли въпроси по текста? — попита Костя, когато му върнах листа.

— Дреболии — членовете на групата известени ли са?

— Че как иначе? С всеки е говорено предварително.

— Ясно. А съгласувано ли е с тяхното началство?

— Браво! — възхити се Меркулов. — Растеш като бюрократ! В най-добрия смисъл на думата. На московския прокурор и на началника на МУР^[1] са пратени необходимите писма, подписани съответно от генералния прокурор и зам.-министъра на вътрешните работи.

— Да — признах, — добра работа.

— А ти какво си мислеше! Там ще ми е скучно сам.

— Нима и ти ще дойдеш?

— Отивам. Обещах на Лида.

Вдигнах очи към тавана, намеквайки за ръководството:

— Ще те пуснат ли?

— Поради важността на делото, което ти е възложено, аз отивам на място, за да осигуря контакта на следствената бригада с колегите от контраразузнаването и федералните войски.

— Най-добре би било, естествено, да минем без контакти — отбелязах заядливо.

— И аз не горя от желание, но както стане.

Зазвъня прекият телефон.

Костя вдигна слушалката:

— Меркулов слуша. Привет, Слава! Да, при мен е. Съгласен е.

И ми предаде слушалката.

— Е, мистър Турецки! Отиваме ли да омиротворяваме?

— Нещо не ти споделям оптимизма, мистър Грязнов. И по-важен от нас мистър ходи там, а не успя да си опази главата. Така че по-добре се настрой за тежък труд!

— С удоволствие, Саша, но тука се заформя една работа…

— Да не си се влюбил?

— Не, обаче имам шанс да пофлиртувам. При това не съм егоист и те каня при нас. Тука е и Олег Величко, тъпче из кабинета, чака…

— Какво устройвате там?

— Ще дойде една дама…

— Една? Няма ли да станем много маймуни на клона?

— За такава дама и повече от нас не стигат. Накратко, ако имаш време, ела — чакаме Дина Ткачова.

— Защо? — глупаво попитах аз.

— Да се покае заради непълната си искреност. А и ни е задължена, нали открихме фотоизнудвача.

— За „разкаянието“ й сериозно ли говориш?

— Абсолютно! Сама се обади. А и външното наблюдение съобщава, че тя пердаши право към „Петровка“ като камикадзе, натъпкан с динамит!

— Идвам.

Олег Величко беше потресен от красотата на Дина Ткачова — и двамата с Грязнов го забелязахме веднага. И макар Дина, тая хитра лисичка, да се бе облякла със съответстваща на разкаянието й скромност, дори и в семплите дрехи успяваше да изтъкне своите великолепни форми.

Нашият млад и перспективен следовател също имаше доста привлекателна външност, а и се стараеше да се облича по модата. Затова независимо от тъгата по изваяното си, високомерно личице Дина изгледа заинтересовано Олег. После се усети и дари с внимание и нас:

— Ох, здравейте!

— Здравей, мила! — сурово измърмори под мустак Слава.

Аз само леко й кимнах като демонстрация на слабо недоволство.

— Е, сядайте, Дина, сега ще поговорим…

След тези думи Слава погледна Олег, застинал с почти зяпнала уста и кратко му подхвърли:

— Другарю Величко! Ще бъдете ли така добър да донесете машинката от съседите.

Олег се сепна, изплува от унеса си и излезе.

— Ама каква машинка! Защо? — полюбопитства Дина.

— За да ви подстрижем по-късичко, гражданко Ткачова. Че като поседите при нас, ще вземат да ви се завъдят паразити.

— Ой, вие се шегувате!

— Разбира се, че се шегувам. Засега…

Олег вмъкна в кабинета на Грязнов пишеща машина и я намести на бюрото.

— Сядай пред нея, Олег — казах аз. — Ще пишеш протокола. Само не се разсейвай!

— Какъв протокол? Нали сама дойдох! — разтревожи се Дина.

— Ти и миналия път дойде сама, но това не ти попречи да ни излъжеш.

— Не съм лъгала!

— Така ли?

— Да! Просто не казвах всичко.

— Виждаш ли каква си лоша! — укори я Слава. — Аз без крака останах да търся твоя изнудвач. И го открих! А ти, вместо да помагаш, вредиш.

— Трябва да ме разберете!

— Интересно!

— Да. Не исках да забърквам Юрка.

Бързо и малко нервно Олег започна да трака с клавишите и да записва нашия разговор.

— Имате предвид Юрий Андриевски? — уточних аз.

— Да.

— Не мисля, че ще му навредите повече, отколкото той сам се е подредил.

— Знам.

— Защо дойдохте, Ткачова? Нещо не вярвам в острите пристъпи на срам. При това няма защо да се преструвате на патка, аз помня каква бяхте при първата ни среща. За икономия на време ще ви предложа два варианта за отговор на моя въпрос. Както се казва, зачеркнете ненужното. И така, вие сте дошли, за да ни отклоните от истината със своите уж чистосърдечни признания. Това като вариант първи. И втори: вие пак сте наплашена от нещо и искате да ви защитим. Опитайте се да ми предложите свой вариант, ако изобщо имате.

Дина известно време изучава мълчаливо плота на бюрото, после вдигна глава, отметна с изящна небрежност кичур коса, паднала пред лицето й, и каза:

— Страхувам се…

— От кого? От какво? — като досаден учител попитах аз.

— От Андриевски.

— Защо се боите от него?

— Той е убиец.

Спогледахме се със Слава, после попитах предпазливо:

— Защо решихте така?

— Той сам ми разказа, че е налял Катка с водка и я е удавил във ваната. И ме заплашваше, че няма да умра така леко, ако се разприказвам.

— За какво?

— За това, което правеха с Кук в Грозни.

— Как ви намери той?

— Не знам. Но изведнъж ни в клин, ни в ръкав се обади по телефона и ми заповяда да го чакам в осем в ресторант „Рига“.

Съвпадаше с доклада на службата за външно наблюдение. Може наистина да е наплашил девицата и да е заминал да си върши работата.

— И за какво не биваше да говорите?

— Ще ви кажа всичко, когато го арестувате.

— А по-рано по никакъв начин, така ли?

— Не! — отряза Ткачова. — Тогава той наистина ще ме зазида в бетон, както обеща!

— А за убийството разреши ли ви да говорите?

— Не — малко се обърка Дина. — Но аз мислех, че ще пратите хора да го арестуват…

— С удоволствие — каза Грязнов. — Само че той е в командировка.

— Къде?! — почти подскочи към него Ткачова.

Ама че реакция!

— Там, където е бил с вас — в Чечня.

Дина шумно и облекчено въздъхна:

— Тогава лесно можете да го докарате.

— Така ли мислите?

— Разбира се.

— А новините по телевизията не гледате ли?

— Ултиматумът ли имате предвид? Глупости! Ще се поперчат един на друг, после ще се помирят — така ще свърши всичко. А Юрка напразно е отишъл. Там точат за него големи кинжали.

— Кой?

— Ами например Аслангиреев.

— Познавате ли Аслангиреев? — учудих се аз.

— И двамата ги знам — Руслан и Гена. Още от Москва. Добри момчета, широки натури, не са циции като Юрка. Знаете ли какво? Ако искате да го арестувате, аз мога да ви помогна.

— Как?

— Знам къде е отишъл и защо.

— Къде, знаем и без вас.

— Аз мога да ви покажа къде конкретно е отишъл Юрка. Там можете да го арестувате… Били ли сте някога в Грозни?

Спогледахме се и отрицателно поклатихме глави.

— Тогава е по-сложно. — Дина цъкна с език от досада. — Има там едно тайно местенце, към което се стреми той…

— За какво?

— За парите.

— Чии пари?

— На Аслангирееви.

— Да не ги е откраднал?

— Да. Затова убиха американеца, искаха да застрелят и Юрка.

— Можете ли да покажете това място на картата на града? — попитах аз.

— Ако има карта, на която е отбелязана всяка сграда.

— Такава едва ли ще намерим.

— Да се покаже приблизително това дворче, е все едно изобщо да не го покажеш.

— Кажете, за какво дойдохте? — попитах неочаквано. — С какво ви заплаши той?

— Дойдох, защото мислех, че Юрий е в Москва. Той искаше да отида в Грозни и да му донеса парите.

— Вие?!

— Да.

— Но защо точно вие?

— Защото не съм участвала непосредствено в кражбата, защото Гена Аслангиреев се отнася добре към мен… а и просто защото няма кого да прати, а да иде сам го е страх.

— Но все пак е отишъл?

— Ами аз отначало му отказах, но когато ми каза, че ще ме убие, и си отиде, се изплаших. А той вероятно е помислил, че се страхувам от чеченците повече, отколкото от него и е решил да рискува.

— Защо му трябваше за тази операция Дейвид Кук?

— Я по-добре аз да разкажа всичко каквото знам, а вие после да задавате въпросите си.

— Добре.

Дина разказваше, а машината тракаше тихо и с прекъсвания под пръстите на Олег.

Дина Ткачова и Леокадия Пермитина били приятелки още от студентските години. После, когато Лека се уредила на лека и добре заплатена служба, а Дина все още усвоявала най-древната професия, момичетата се срещали и прекарвали доста време заедно. Дина, според Леокадия, била бедна и от калпав сой, но затова пък красива, смела и без предразсъдъци. Самата Пермитина се измъчвала от комплекси заради пълната си фигура и някои други недостатъци. Първите си сто долара Дина спечелила, когато сключила бас с приятелката си, че ще я изчука най-симпатичният мъж на една вечеринка. С това Лека не само ще натрие носа на всички присъстващи дами, но и най-после ще се прости с невинността си.

Дина знаела какво върши. Малко преди това тя се била запознала и прекарала няколко интимни минути с един младеж, който завършвал секретно учебно заведение и вече мислел как да остане на работа в Москва с перспективата за редовни командировки в чужбина. Юра бил готов на големи жертви, за да осъществи своя план. И така Дина, която тогава вече знаела какъв е бащата на Лека, буквално го натикала в обятията на приятелката си.

Минали две години от брачния живот на семейство Андриевски и двамата съпрузи смятали Дина Ткачова, с прякор Мина, за автор на техния безоблачен съюз. Юрий често изразявал своята признателност, като канел Дина в разкошната вила на тъста си с последващо интимно преспиване. Но веднъж той постъпил като сутеньор — уговорил Дина да окаже внимание на един негов приятел американец. Така Ткачова, която още работела като масажистка в кабинета на Петрушин „Еделвайс“, се запознала с Керуд-Кук. Отначало тя мислела, че американецът и Андриевски са бизнес партньори. После се оказало, че бизнес върти Юрий, а Кук само го консултира, като понякога тя забелязвала, че Андриевски е доста ядосан от осведомеността на американеца в страничните занимания на служителя от информационно-аналитичния отдел на СВР.

Както и желаел Андриевски, Дина влязла в леглото на Дейвид. Американецът като истински джентълмен намерил начин да се отблагодари на помощничката си. Той не се откупил с парцали, а уредил Дина във „Вестинтур“ и плащал на фирмата за нейните услуги, когато се нуждаел от тях, по нормалната тарифа за преводач-екскурзовод.

Дина отначало подозирала, че Дейвид е шпионин, после подозренията й прераснали в увереност. Но тя дълго не могла да разбере каква роля изпълнява Юрий Андриевски — дали следи открито и опипва американеца, или просто прислужва за хонорар. Във всеки случай тя неведнъж виждала как Дейвид предава на Андриевски пачки долари. Впрочем Дейвид не бил алчен, имал много пари и не ги стискал.

Отношенията между Кук и Андриевски винаги били равни и дружелюбни. Само веднъж, по време на пътуването до Грозни, между тях имало голямо скарване, почти скандал. Кук искал да откаже Андриевски от някаква операция, а той на свой ред убеждавал американеца, че рискът е минимален. След този спор, който не завършил със съгласие, Дейвид се оплакал на Дина: „Вашата пропаганда много раздува за алчността на американците, но такова пренебрежение към средствата по пътя към богатството, каквото демонстрира нашият приятел Юра, моята страна е познавала само по времето на златната треска!“

В навечерието на припряното, почти паническо бягство на цялата компания от Грозни Андриевски се срещнал с някакъв човек, който приличал по стойката и поведението си на офицер. Придружавали го петима млади, здрави мъже в камуфлажни униформи.

Преди заминаването Юрий отсъствал през цялата нощ. Тогава Дейвид разказал на Дина, че Андриевски е решил да ограби с помощта на командосите един от сейфовете на Руслан Аслангиреев. Но не за да не може бизнесменът да финансира съпротивата на метежния генерал Дудаев, а изключително за личното си обогатяване.

Когато обаче на сутринта тръгнали за парите, нещо в плановете на Юрий се объркало или някой попречил и се наложило спешно да бягат, при това под автоматен обстрел. Когато избягали, мислели си — край, това беше — и се радвали. Тогава Катерина, която обичала, а и умеела да подслушва, казала на Андриевски: „А ние можем ли да разчитаме на дял от вашата печалба, Юрий Владимирович?“ Той сякаш на шега отговорил: „Нима не си разбрала, Катюша, че е по-добре да бъдеш жива и здрава проститутка, отколкото преждевременно умряла богата жена?“

После дошла фаталната среща на Минското шосе, която завършила със смъртта на американеца, смъртта на Катерина Мешчерякова и ето сега — заплахите по адрес на Дина Ткачова…

— Защо не дойдохте веднага след като Андриевски ви заплаши? — попитах аз.

— Страхувах се. Той специално ме предупреди за вас.

— За нас лично ли?

— Не, какво говорите! Аз премълчах, че съм разговаряла с вас. Ако се бях изтървала, вече отдавна…

Ткачова потръпна и не довърши, но аз разбрах какво има предвид и кимнах в знак на съгласие:

— Така е.

— Не можех да седя и да чакам като заек…

— Предишния път казахте, че сте писали някои неща на компютъра на Кук. Не сте си го измислили, надявам се?

— Не, Случваше се.

— Не е ли споменавал някой от тях — Кук или Андриевски — „Ангелите от ада“ или просто „ангелите“?

Дина изви нагоре тънките си вежди, после се намръщи. Опитваше се да си припомни. И си спомни:

— Имаше един разговор, когато Дейвид се опитваше да откаже Юрка от тази история с парите.

— Ако е възможно, разкажете по-подробно.

— Кук му казваше: нима всичко това не ви стига? Та вие вече сте богат човек дори според нашите стандарти! Хайде да направим онова, за което ви плащам, а после можете да си играете вашите игри. А Юрка го успокояваше: „С нашите «ангели» това е нищо работа!“ Май че това е всичко, което си спомням.

— Е, Дина, в такъв случай ти остава само да чакаш кога ще се върне той, тогава ще започнат следствените мероприятия, показанията, очните ставки… Ако, разбира се, Андриевски се появи.

— Той може и да не се върне. Защо му е? Част от парите е превел на Запад. Сега ще дообере онези, които открадна от Руслан. А паспорти и визи има за всички възможни случаи.

— Така ли мислите?

— Той не криеше плановете си. В разузнаването не можеше да направи кариера. Сам казваше, че способностите му не са от този тип. Затова печелеше пари, та да стартира на новото място. И Леокадия няма да вземе със себе си, дори когато вече се установи там, дори няма да я покани на гости…

— А вас ще покани ли? — попита Олег.

Тя се усмихна, като даде да се разбере, че въпросът не я е обидил:

— Може би само на гости, но едва ли. Аз ще предизвиквам у него предимно неприятни спомени.

— Никъде няма да изчезне той! — заяви Слава. — Ще надене гривните, ще долети тук и търпеливо ще чака съда…

— Ако му помогнете вие.

Слава изгледа страшно Ткачова:

— Ще му помогнем!

— А аз мога да помогна на вас.

— От какви съображения? — попитах подозрително.

— За лична безопасност. Ще живея по-спокойно, ако Юра е в килията.

— И как предлагате да ни помогнете?

— Ще ви покажа сградата, от мазето на която Андриевски трябва да вземе парите.

— Поне голяма ли е сумата?

— Триста хиляди долара.

— Охо! Как би могъл да ви се довери, че ще донесете толкова пари, без да се страхува, че ще ви ограбят, ще ги приберете за себе си или просто няма да можете да домъкнете чувалчето?

— Какво чувалче?! Кутийката е като от видеокасета и в нея има големи купюри и чекова книжка от британска банка.

— Но вие сте крехка жена. И красива! Това не е комплимент, просто допълнителен рисков фактор в условията на Чечня. А той е искал да ви прати сама! Не разбирам.

— Всичко е много просто — търпеливо обясни Дина, гледайки ме право в очите. — Докато в Чечня командва Дудаев, а в Грозни живее Руслан Аслангиреев, никой не може с пръст да ме пипне. Имам пръстен с монограм, който ми даде Руслан, когато още живееше в Москва. Той има двадесет такива еднакви пръстена и ги дава на най-доверените си приятели. Искате ли да знаете защо ми го даде? Не, не е заради леглото. Той е мюсюлманин. Веднъж послуша съвета ми и спечели само от една сделка двадесет хиляди в зелено. След това ми даде пръстена. Юрка знаеше за пръстена и ме молеше да му го продам за големи пари. После разбра, че няма да го продам, и ме остави на мира.

Струваше си да помислим сериозно върху това, което ни разказа Ткачова. Ако Андриевски е получавал пари от Кук, а аз почти не се съмнявах в това, крайно време му беше да се измита. Той не е глупак, разбира, че сме по петите му и рано или късно ще научим всичко, особено ако се включат както трябва контраразузнаването и военното разузнаване. Навярно този път Ткачова не лъже. Ако послъгва малко, то е само за да оневини себе си. Макар че, от друга страна, ако имаше какво да крие за периода, когато се е запознала с Андриевски, тя не би била заинтересована от арестуването на шпионина-аналитик. За Пермитин ще бъде позор, ако зет му се окаже двоен агент, презавербуван от ЦРУ!

Струва ли си да отхвърляме помощта на бившата масажистка?

Намигнах на Слава и казах:

— Вашето предложение е интересно, Дина, но трябва да го съгласувам с началството. Ще останете ли няколко минути в компанията на другаря Величко?

— С удоволствие! — усмихна се Ткачова.

Излязохме със Слава в коридора, запалихме цигари и взехме да се съвещаваме.

— Какво мислиш? — попитах го.

— Не виждам смисъл да лъже. Единствено, ако тя има да свърши някакви свои работи там под наше прикритие. Ако в замяна ще получим Андриевски, си струва да изиграем това.

— И на мен ми се струва, че рискът ще се оправдае…

— Че какъв риск, Саша?! Дори тя да е Иван Сусанин, къде ще ни заведе? При дудаевците? Те само ще помагат да търсим Юрий. Наистина, пипнат ли го първи, ще ни го върнат на парчета.

— Ама и шегичките ти са едни!

— Не моите, неговите. Играе си с огъня!

— Как да я лепнем към следствената бригада?

— Като доброволен сътрудник — предложи Слава.

— Страхувам се, че няма да мине. Случаят не е такъв. Добре, хайде да я отпратим сега и да се посъветваме с Костя.

Меркулов ме изслуша мълчаливо, огледа ни и тримата и попита с усмивка:

— Следователят Величко, разбира се, е за това да се използват услугите на дамата.

Олег леко се изчерви, макар че и бездруго се стесняваше в кабинета на толкова голям шеф.

— Струва ми се, че тя няма да попречи. Момичето знае къде вероятно ще открием Андриевски.

— Слава, и ти ли си за?

— Тя има индулгенция от Руслан, който преди две години прати за зелен хайвер половината от нашите банкери. Голяма работа е да вървиш след такова момиче в тази страна на джигити.

— Явно ергените дружно са за. И само жененият Александър Борисович Турецки мълчи.

— Той вече е номенклатурен кадър — с мрачна сериозност започна да обяснява Слава. — За да го забележат и оценят, трябва да отгатва мнението на ръководството. А откъде да знае човекът какво ще реши заместник-генералният прокурор, щом като самият зам. още не знае? Затова изчаква човекът…

— Нарушаваш субординацията! — карам се на Грязнов.

— Добре, оперативно-следствена бригада, съсредоточете се. Ние тук се посъветвахме с бригадира ви и аз реших да ви предложа за обсъждане следния план за операцията…