Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (94)

1.

Слава Грязнов, Олег Величко и Дина Ткачова съвсем благополучно се добраха до Грозни, който мрачно беше притихнал в очакване на войната.

При влизането в града взеха на стоп мъж на средна възраст на име Хамид. Той вече беше успял да заведе семейството си при роднини на село, прибрал беше и най-ценното от дома си. А сега, докато още не беше изтекъл ултиматумът, решил да прескочи до градския си апартамент, за да провери дали не е забравил в бързината нещо ценно, а и да разнесе някои вещи по съседите. Добрите съседи били самотни стари руснаци, които нямало къде да отидат. Гласели се да преживеят боевете в мазето, казвали, че не им е за пръв път. Като разбра, че го возят журналисти, Хамид взе да ругае наред — Дудаев и Елцин, опозицията и Хазбулатов, като твърдеше основателно, че вина носят всички управляващи, след като на обикновения човек му се налага заради тяхната политика да захвърли всичко свое и да бяга където му видят очите.

Стопаджията се оказа твърде приказлив, но Слава и компанията му в края на краищата благодариха на съдбата, че им бе пратила този човек.

Колата им бе спряна от чеченски бойци. Те придирчиво огледаха документите, поцъкаха с езици, докато оглеждаха Дина, размениха няколко фрази на своя език с Хамид, но все пак ги пропуснаха.

Грязнов и групата му закараха Хамид почти до къщата му. Човекът настойчиво предлагаше да влязат за минутка вътре и да опитат домашното вино, „ако, разбира се, някой шейтан вече не го е изпил, по дяволите!“ След като не му се отдаде да ги примами с почерпката, Хамид най-подробно им обясни как да стигнат до улица „Революционна“.

Дина доста бързо намери търсената сграда. Скромната, триетажна къща, най-вероятно строена още преди войната, стоеше насред двор, обграден от построени значително по-късно пететажни блокове.

— Там има дълбоко мазе — каза Ткачова, докато сочеше сградата. — Стопаните сигурно са държали вътре виното си. Точно там се вмъкна Андриевски оня път…

— А Кук?

— Той не влезе.

— Ясно — кимна Слава. — И къде ще положим сега уморените си кокали?

Олег Величко обиколи отвсякъде къщата, после се върна при централния вход, където го чакаха Грязнов и Дина.

— Всичко е заковано с дъски — каза той и дръпна вратата на главния вход.

Тя поддаде с тъжно, протяжно скърцане.

— Какво пък, не е лошо място за съхраняване на пари — забеляза той.

— За краткосрочно съхраняване — уточни Грязнов. — Че току-виж изгорели заедно с къщата. Значи, казваш, от другата страна не може нито да се влезе, нито да се излезе?

— Да. Освен ако не поработиш с брадвата.

— Тогава задачата се опростява — трябва да следим само този вход. При това всеки уважаващ себе си милионер… има ли там милион, Дина?

— В рубли ли?

— Ами да.

— Доста отгоре.

— Още повече. Такъв човек не ходи пеша, а ще дойде на нещо солидно, най-малкото бронетранспортьор.

— Не става — възрази Олег. — Как ще го изчегъртаме оттам?

— За бронетранспортьора се изсилих — кимна Слава и повтори въпроса: — Та при кого ще се подслоним?

— Трябва да се огледаме, може да има празни апартаменти — предложи Дина.

— Ами ако са запечатани и заключени? Не е хубаво да се нарушава законът.

— Ние бяхме тук през ноември, когато всичко едва започваше, но и тогава в града нямаше никакъв ред. А сега пък съвсем…

— Добре, отиваме да проверим — кимна Слава. — Само че трябва да намерим някой, който гледа с всичките си прозорци към този палат.

Откриха празен апартамент на четвъртия етаж в съседния пететажен блок. Имаше сигурно и други апартаменти, напуснати от собствениците си, но те или бяха заключени, или вратите им бяха заковани изцяло с дъски. Докато имаше шанс да намерят приемлив вариант, не разбиха никоя врата. Апартаментът се оказа не само празен, но и незаключен. Те влязоха и запалиха лампите. Изглежда, стопаните си бяха тръгнали съвсем скоро. Жилището имаше две стаи и всичките му три прозореца гледаха точно към двора.

В стаите нямаше почти нищо, освен стар диван, детско разбрицано креватче в спалнята и неугледна маса с табуретки в кухнята.

— Разполагайте се — каза Грязнов на спътниците си. — Аз ще ида да поразпитам съседите, може би някои са останали…

Дори да имаше съседи на етажа, те не отговаряха на звънците. Само иззад вратата насреща се обади някаква старица:

— Какво искаш? Нямам нищо! Нито пари, нито водка.

— Само да питам нещо, бабичко!

— Питай! Питай така.

Слава се огледа.

— Живее ли някой в петнайсети апартамент?

— Защо питаш?

— Искаме да се заселим за няколко дни.

— А за какъв дявол сте дошли?

— По работа. Пишем статии за вестниците и списанията.

Любопитството на старицата надви страха, тя отвори вратата, огледа изпитателно Слава и явно остана доволна от видяното.

— Защо не отидете на хотел, щом сте от вестниците?

— Службата за сигурност може да ни изрита оттам. Нашият вестник не се харесва много на Дудаев.

— Никой не живее в апартамента. Изселиха се преди два месеца — стегнаха си багажа и си заминаха. Позволиха ми да си взема всичко, което оставиха. Но там няма нищо. Може би бих взела табуретчиците им да си паля печката…

— А парното не работи ли?

— Отдавна… Добре, че един познат ми сложи за литър водка „циганска любов“.

— Утре ще ви пренесем табуретките.

— Добре, можете да дойдете да преспите при мен.

— Благодаря ви, майчице, но сигурно имате само една стая?

— И какво?

— Имаме много апаратура. Ще снимаме събитията…

— Какви ти събития! Ще почнат да се млатят един друг като озверели, а после няма да имаме сълзи да ги оплачем всичките…