Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (92)

4.

В осем часа вечерта, когато пристигнаха десетте „ангели“, изпратени от началника на ГРУ, започнахме да се приготвяме за пътешествието под земята.

Полковник Осинцев възразяваше много настойчиво, също като мен между другото, срещу идването на Меркулов. Но той беше непреклонен, независимо от всички наши разумни доводи.

— Ще дойда просто затова че никой от вас няма пълномощията да ме спре — заяви Костя, като май за първи път използва служебното си положение.

— Дори да не ни предстоеше бойна операция, а увеселителна екскурзия, това пак нямаше да ви бъде по силите! — горещеше се Осинцев.

— Защо сте толкова сигурен, Сергей Борисович? — смееше се Костя.

— Държите се като дете. Знаете ли, че Скворцов беше доста по-здрав от вас, а си съсипа сърцето с тази работа? И ето го резултатът.

— Ще ви оставя разписка, че съм тръгнал на свой страх и риск. Става ли?

Осинцев махна с ръка в израз на най-голяма досада:

— Правете каквото искате!

После заповяда на старшия от „ангелите“:

— Проследи да се екипират както трябва!

— Ще бъде изпълнено — солидно се съгласи той.

Започна подготовката.

Ние с Костя бяхме тръгнали като контета, затова заместник-командирът по тила първо ни донесе по един комплект вълнено бельо.

Погледнах със съмнение към кишавия, полустопен сняг.

— Няма ли да се изпотим?

— Правете каквото ви казват! — почти ми заповяда Осинцев.

Той също се готвеше да се преоблече и стоеше между мен и Костя, та да проследи едновременно дали ще наденем правилно всичките тия хитринки, които оформяха бойното облекло на „ангелите“. С желанието да смекчи строгите думи, казани току-що, полковникът добави:

— Бельото не е само за топлина. Колкото по-трудно стигнат до голото ви тяло, толкова повече шансове имате да се върнете цели и невредими.

— Разбрах, извинете ме — съгласих се смирено.

Осинцев се засмя:

— Няма нищо! Тия наполеонки предизвикват бурен кикот у всички по-млади от 75 години.

Честно казано, мислех си за съвсем други неща. Например за това, че се е съхранил първобитният стремеж към насилие независимо от хилядолетната цивилизация. За времето си каменната брадва е била прогресивно нововъведение — вече нямало необходимост да се разкъсва врагът с ръце и зъби… Но колко красиво, изящно, удобно и практично беше станало оръжието сега в сравнение с каменната брадва! Не бих спорил за това с полковника от военното разузнаване, едва ли щях да го убедя.

— Така, господа прокурори — обърна се към нас Осинцев. — Специални костюми не ви трябват, още повече че излишни нямаме. Облечете маскировъчните униформи, бронежилетките и шлемовете. Ще вървите в средата на колоната. Ясно ли е?

Отговорихме в нестроен хор като новобранци:

— Ясно…

— А, и не забравяйте „макаките“!

— Моля? — демонстрира презряната в армията интелигентност Меркулов.

— Така наричаме респиратора — добродушно поясни Осинцев.

Последва лека, ненатоварваща вечеря.

Преди да тръгнат, бойците от спецподразделението начело с Осинцев проучиха картата на града. Ние благоразумно седяхме настрана и мълчахме, макар че на мен ми се щеше да ги помоля да свърнат, ако е възможно, към улица „Революционна“, където моите момчета трябваше да дебнат Андриевски.

Все пак те бяха специалисти в своята работа. С картата на града и като знаеха къде са разположени централните комуникации, те нахвърляха примерна схема на подземните проходи.

— Нашата задача е да излезем на центъра от две страни — значи ще се придвижваме на две групи. Пасажерите идват с мен. Място на срещата — след денонощие ето тук. — Осинцев показа с молива една точка върху схемата. — Тръгваме в 20,00. Следователно трябва да се срещнем по същото време след 24 часа. При екстрена промяна на ситуацията един човек излиза на повърхността и се добира възможно най-бързо до кое да е военно подразделение на федералните войски, за да се свърже с Центъра.

— Разрешете да уточня допустимата степен на насилие! Може да потрябва кола или още нещо — поинтересува се един боец.

Вече го бях познал. Това беше старшият на групата с прякор Рижия. Той наистина имаше рижава коса, ярка, както някога беше гривата на Грязнов.

Осинцев ни хвърли кратък поглед и отвърна:

— Максимална степен, да не ме чуват прокурорите! Само враг или луд ще ти окаже съпротива в такава ситуация.

— Разбрах — кимна Рижия.

— Още един момент! — повиши глас, за да привлече общото внимание Осинцев. — По молба на гостите заедно с търсенето на нашите момчета ще издирваме и тоя чичко… — Полковникът сложи на масата голяма снимка на Юрий Андриевски.

Всички я разгледаха, копираха я, както се изразява обикновено моята клиентела — тоест запомниха я. Някой се поинтересува:

— Той какво е забравил тук?

— Укрива се от следствието — поясних аз. — А в района на улица „Революционна“ в едно мазе са скрити парите, които е дошъл да прибере.

— Можете ли да покажете по-точно къде?

Показах на схемата.

— Е, сега час — час и половина активен отдих и тръгваме — приключи инструктажа Осинцев.

Отпуснахме се на твърдите походни легла.

Бойците веднага заспаха. Те знаеха, че преди операция трябва да използват всяка свободна минута за сън — под земята нямаше да им се отдаде повече. Разумът ми говореше, че и аз трябва да направя същото, най-малкото за да не съм в тежест на останалите. Но възбудата ми беше прекалено голяма. Погледнах крадешком към Осинцев. Той пушеше и гледаше поклащащ се от вятъра покрив на модула.

— Сергей Борисович, какво е това при вас за степента на насилие?

Той ме изгледа и изсумтя:

— Интересът ви професионален ли е, или просто любопитство?

— Любопитство, да речем…

— Тогава ще ви отговоря така: „ангелът“ отстранява препятствието по пътя си, без да мисли дали това ще доведе до смърт или не. Бойците са обучавани за стратегически операции, а в такива случаи не се води сметка за отделната личност. Затова, ако при хайката за вашия супершпионин пострада някой невинен, неговите страдания и смърт ще легнат на вашата съвест, Александър Борисович. Задоволява ли ви отговорът?

— Напълно — измърморих аз.

Намери, гадината, къде ми е болното място. Но той е прав, нямам основания за обида или претенции: полковникът доста си изпати заради мен. А и трябва да бъда по-сговорчив. Когато се спусна с него под земята, ще се окажа в негова и на бойците му, власт. Кой знае как се отнасят към това, което сторих на техния боен другар. Справедливостта е толкова хлъзгава категория, че всеки я мери по себе си, при това съвсем аргументирано.