Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (72)

2.

След няколко минути те седяха в кухнята и приятелски разговаряха. Старицата се наричаше Евгения Германовна, пенсионирана учителка. Тя леко се беше побъркала от литературата на миналия век и се мислеше на моменти за пораслата Сонечка Мармеладова^[1]. Слава си призна, че е от милицията, но каза, че Федулкин му трябва като свидетел, което отчасти си беше истина. Той реши да чака фотографа до осем часа вечерта. Дотогава може да дойде поне някой негов приятел, ако квартирантът не се появи.

Евгения Германовна разказа на Грязнов как е влязъл в самотния й старчески живот младият, нервен фотограф-художник. За разлика от Кунцево, където Федулкин се оплаквал на пияницата хазаин от злата си жена, в прашната обител на старицата той плещел колко е трудно на прилежния студент да живее в съвременното общежитие, превърнато в гигантски базар, кръчма и публичен дом едновременно. Серьога проникновено твърдял пред старицата колко му харесва тишината на вътрешния двор и изгледът от прозореца.

— … Той даже за изпитите се подготвя при мен! — гордо съобщи Евгения Германовна. — Понякога дори печата някои свои творби.

— Как печата? — попита Грязнов, защото реши, че става дума за отпечатване на снимки, а при беглия оглед на жилището не откри никакви признаци за подобна техника.

— Как ли! — удивено вдигна оределите си вежди старицата. — На пишеща машина естествено.

— Вие имате ли машина?

— Да, „Ремингтон“. Моят баща някога започнал кариерата си като репортер във вестник „Гудок“.

— Може ли да я видя?

Евгения Германовна изгледа Слава с презрително съчувствие. Според нейните разбирания човек, който никога не е виждал пишеща машина, беше някакво изкопаемо.

— Моля ви се! Тя е в хола.

Грязнов влезе в полутъмната стая с обемисти разностилни мебели. На някакъв тъмнорижав скрин стоеше висока, но компактна пишеща машина, покрита с цветна салфетка.

— Евгения Германовна, може ли да ви помоля за един лист?

Слава махна салфетката и опипа хладните метални клавиши.

Евгения Германовна докуца в своя така наречен хол, извади от някакво чекмедже тънка ученическа тетрадка и я подаде на Слава.

— Нима умеете да пишете на машина?

— Малко.

Грязнов вкара лист от тетрадката в машината и достатъчно бързо начатка кратък текст:

„Проверка на шрифта на пишеща машина «Ремингтон», принадлежаща на гражданката Е. Г. Майер, за идентификация с писмата, които фотографът изнудвач е изпращал на гражданките Скворцова и Ткачова.

Проверил: майор Грязнов“.