Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (37)

3.

Мойсеев излезе прав: сега Грязнов беше май по-трезвен, отколкото когато се простихме с Меркулов. Той вървеше почти без да се клати, само малко поразкрачен като морски вълк.

— Саша, ще направим така — оправям се след Балашиха и закриваме тоя американец, майната му! Бодила практически си призна, подбудите са ясни, а да арестуваме Исмат, ще ни трябва ескорт от вътрешните войски, иначе няма да ни пуснат никъде. Пък кой сега ще ни даде съпровождащи, цялата столица я пазят от дудаевските камикадзе, малки са ни шансовете да пипнем втория.

— Може и да си прав, Слава, ако и да се боя, че устното признание дори пред свидетели не стига. Трябва да сложим някого на подсъдимата скамейка за убийството на високия американски гост. По принцип повече от половината престъпление е разкрито. Останалото можем да отложим до времето, когато в Кавказ всичко утихне. Но преди да отложим делото, бих искал да разбера кой и защо уби Катерина Мешчерякова…

Вкъщи, докато разреждах изпитите водка и кафе с чай и мед, сложих пред себе си останалото ми копие от зашифрования факс, намерен в джоба на Скворцов. Ако не бях толкова уморен и времето не беше толкова напреднало, бих си припомнил завладяващото юношеско четиво — разказа на Конан Дойл „Танцуващите човечета“. Единственото, което успях да направя, докато моливът не изпадна от ръцете ми, беше да впиша в колонка всички съставни знаци на текста и да изчисля количеството на еднаквите. Но вече при опита да намеря ключ към шифъра, заменяйки интуитивно букви вместо знаците, потънах в дълбока дрямка.

За да не събудя леко спящите си жени, опипом по стената се вмъкнах в спалнята като пиян. Главата ми тежеше, но това не ме гнетеше, като след преливане с водка, защото вече нямаше алкохол в кръвта ми — само умора и почти възторжено предчувствие за възглавница, в която ще се гмурне веднага и с размах вместилището на аналитичния ми ум.

Спалнята бе изпълнена с кадифен мрак и едва се усещаше лекото дишане на жена ми и дъщеря ми. Друга работа е, когато тук почива стопанинът. Докато събличам костюма и се опитвам да го окача на закачалката в гардероба, очите ми постепенно привикват с тъмнината. Прашинките светлина, проникващи в спалнята през прозореца, сякаш карат белотата на чаршафите да фосфоресцира. И аз, вече без да се боя, че ще задуша своята крехка музикантка, се гмурвам под одеялото и… се натъквам на слабо, но закръглено коляно.

Коляното бавно се изплъзва в другата половина на леглото.

— Яви ли се, пияницо? — сънно шепне Ирина.

— Явяват се привиденията, а тук има напълно конкретен на опипване човек — мърморя аз.

Тя шари с ръка и по ирония на съдбата попада с пръсти, не, не точно в небето, по-скоро съвсем наопаки. Ние, както се казва, не сме вече младоженци, затова Ирка смутено хихика, но не си прибира ръката.

А аз, подчинявайки се не толкова на мисълта, колкото на условния рефлекс, слагам леко отпуснатата си длан на нейната свободна от сутиена гръд. Известно време лежим мълчаливо, без да помръдваме. След това с известно удоволствие осъзнавам, че добропорядъчното желание за сън е отстъпило място на съвсем други помисли.

— Няма ли да ти попречи, че утре трябва да ставаш рано? — шепна аз.

— Ти ме познаваш, Турецки! — шепне тя в отговор. — Щом е за доброто дело…

— Давай тогава! — казвам и се свличам от леглото.

Детето спи с едно ухо, като стражево куче, затова шумните разговори, а още повече сексът в спалнята са противопоказни. И макар ние двамата да не сме още стари хора, но пък достатъчно консервативни по някои въпроси, в последните две години се наложи да се занимаваме с любов не на съпружеското ложе, а където ни падне. При това най-често денем.

Ето и сега тихо се промъкваме в хола. Стоим до стената между креслото и телевизора. Аз съм мушнал лице в топлата трапчинка между гърдите на Ирина. Тя със здрави и в същото време нервни пръсти на музикантка роши таралежовата ми коса на тила така, че мравки лазят по гърба ми.

Преди да преминем към по-груби ласки, ние се отделяме един от друг за минута, за да не разтворим после обятия до самия финал. И тук аз започвам да чувствам психически дискомфорт. Не мога да разбера на какво се дължи. Ирка е все същата любима, привлекателна и съблазнителна в края на краищата. Какъв е тогава проблемът?

Прозорците ни не са покрити с щори, а на покрива на съседната сграда е монтирана светеща реклама на някаква фирма. Досега не съм й обръщал внимание, не знам как се казва — дяволите да я вземат! И сега не мога да разбера, защото светлинната реклама периодично мига като светкавица на фотоапарат… Ето, това е причината! Тези точни до повръщане бяло-сини бликове ми напомнят за работата. Когато отблясъкът им пада върху Ирина, аз неволно се усещам като дежурен следовател, пристигнал на поредното местопрестъпление.

Изругавам тихо, отивам до прозореца и дръпвам плътните завеси. За щастие, те достатъчно добре погасяват чуждите отблясъци.

— Мислиш, че ни следят? — смее се жена ми.

— Разбира се — мърморя. — Всеки би искал да разбере дали следователят по важните дела навсякъде е на висотата на положението!

— Айде бе! Това ще знам само аз.