Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (90)

2.

Временното военно градче с тъмнозелените полусфери на жилищните си модули, силуетът на планината, размит от студената мъгла на кишавата южна зима — всичко това за момент ми напомни Афганистан, където се наложи да отида преди девет години. И в същото време тук всичко беше друго. Може би, защото го нямаше усещането за чужбина, за страна, където и самата земя ти е враг.

На пръв поглед деловата, но и поне наполовина безсмислена суетня в току-що разквартируваното военно подразделение малко дразнеше такива изцяло цивилни хора като мен и Костя. А придружаващите ни командири, напротив, се чувстваха доста комфортно в атмосферата на отривисти команди, изпълнявани на бегом.

Доведоха ни при два модула, разположени малко встрани. Тук се помещаваха контраразузнавачите, сериозни хора, които ни посрещнаха любезно, но малко предпазливо. Това можеше да се обясни само с шумотевицата, която започна в секретните служби, когато измъкнахме на бял свят трите ключови личности — Скворцов, Кук и Андриевски.

После се появи Юрий Макаревич, здрависа се с мен и учтиво кимна на Меркулов.

— Юрий Николаевич, имам личен въпрос към вас — каза Костя.

— Слушам ви.

— Помолиха ме да разбера нещо за съдбата на един офицер, участвал в операцията на 26 ноември. Знам, че той е бил вербуван за силите на опозицията от контраразузнаването — добави Костя, за да избави Макаревич от необходимостта да лъже и да се прави, че нищо не знае.

Макаревич се огледа — не го подслушва някой, после се наклони към Меркулов и попита на свой ред:

— Работата е секретна, както сами разбирате. Списъците са тайни. Но за вас ще разбера след… половин час. Кого да търся?

— Лейтенант Валерий Чекалин.

— Добре — кимна Юрий и се обърна към мен. — А вие кого издирвате, Александър Борисович?

— Вашият адаш — Андриевски.

— Охо! Него го търсят много хора и от двете страни!

— Сериозно?

— Съвсем. Ние го търсим, вие също. Днес долетя някакъв висш офицер от Службата за външно разузнаване, за да излови и прати Юрий Владимирович при любимия му тъст.

— Виж ти?!

— И това не е всичко. От президентския дворец в Грозни дойде заповед: десет хиляди долара на онзи, който достави жив или мъртъв Андриевски.

— Тотално осиране — промърморих и за момент затворих очи, за да прикрия объркването си.

Щом в самия Грозни е обявен такъв лов за моя подопечен, какво ли ще могат да направят нашите момчета?

Погледнах към Костя:

— Какво да правим? Не можем да попаднем в града преди войските, а след тях — вече ще е безполезно.

— Има един път — онзи, който ползват „ангелите от ада“.

— Подземните комуникации?

Костя кимна, после попита някакъв офицер:

— Мога ли да се свържа оттук с Москва?

— Да, другарю прокурор, елате — ще ви заведа.

Докато Меркулов отсъстваше, си спомних за Слава, Олег, а и за Дина. Как ли са те там? Това, което научихме за ситуацията на място и от неофициални, така да се каже, източници, не подхранваше оптимизъм. И не ме напускаше усещането, че сме изпратили нашите хора на много опасна задача.

Споделих това с Костя още щом се върна от свързочниците. Меркулов се усмихна:

— Потърпи още половин ден, изучи обстановката, намери своя приятел Осинцев…

— Той тук ли е?

— Че къде другаде да бъде в съдбоносния за отечеството час? — не без сарказъм отговори Костя.

— А за какъв дявол ми е той?

— Е, напразно говориш така…

Костя ми разказа, че се е обадил по телефона на началника на Главното разузнавателно управление и го е помолил да му даде „ангелите“ за провеждане на операция по залавянето на Андриевски и Ходжаев, ако, разбира се, ни се отдаде да открием втория. Началникът първо се заинатил, но после обещал да изпрати останалите десет бойци на същото отделение, от което Скворцов набрал екипа за ноемврийската операция в Грозни. Той съобщил също, че полковник Осинцев с още двама „ангели“ е тук и се опитва да се свърже с бойците на Скворцов, които е възможно още да се мотаят из подземията на чеченската столица.

— Наистина този хуморист от Генщаба добави, че наказаният полковник не ни обича. Аз, казва, мога да му заповядам и ще му наредя да ви окаже съдействие, но нищо не мога да направя, ако той изпълнява заповедта ми без душа.

— Каква ти душа при тях? Ще съм благодарен поне да не пречи.

Върна се и Макаревич.

— Единственото, което можах да науча, Константин Дмитриевич, е, че поне го няма между убитите, чиято самоличност е установена — докладва в скоропоговорка контраразузнавачът, като се озърташе. — Според нашите данни има няколко десетки пленени и около тридесет безследно изчезнали. Трябва да се търси сред тях. И ще търсим. Но ще се наложи да изчакаме. Срокът на московския ултиматум още не е изтекъл, затова и войната ни тук е полустудена, така да се каже…

Стори ми се, че Макаревич се чувства неловко. Забелязах, че и Костя оглежда контраразузнавача. Щеше ми се да знам, защо го гризе съвестта? Дали защото не можа да помогне на заместник-генералния прокурор, или защото за първи път лъже толкова важна личност?

Каквото и да беше, Костя вежливо благодари на служителя от ФСК за помощта.

— Моля ви се, каква помощ! Ще си отбележа фамилията — Чекалин, нали? Ще го търсим даже след като си заминете. Не е игла в купа сено, ще го открием! — бодро завърши той.

Само че нито аз, нито Костя му повярвахме.