Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (9)

7.

— Добър ден. Аз съм Юрий Владимирович Андриевски.

Той изникна на прага на кабинета на Грязнов. Висок, строен, красив брюнет в дълго, шикозно палто и с мека шапка. Дрехите му седяха небрежно-елегантно. Имаше нещо у него и от контето, и от небогат, но породист хаймана, който знае, че на стари години не си спомняш нищо друго с такава тъга, както преживените удоволствия.

— Влезте, сядайте, моля — покани го Слава. — Аз съм майор Грязнов, старши инспектор от Московската криминална милиция. А това е следователят по дела от особена важност при Прокуратурата на Русия Александър Борисович Турецки.

Андриевски погледна с интерес Слава, после мен и изведнъж попита:

— Извинявайте, вие ли участвахте преди девет години в ликвидирането на опита за военен преврат под кодовото име „Операция Фауст“?

Слава се обърка. Аз също малко се смутих, затова отговорих уклончиво:

— Имахме някакво отношение към това. А защо?

— Нищо особено. Просто в разузнавателната школа този случай и досега се изучава като пример за непрофесионализма на Главното разузнавателно управление. Ако действията им бяха по-грамотни, нямаше да успеете.

— И вие ли смятате така? — внимателно попитах аз.

— Разбира се! Анализът на минали грешки и прогнозирането на възможни ситуации — това е моята работа в общи линии. Вие също не сте действали безупречно от професионална гледна точка, но нашите са сгафили още повече.

— Виждаш ли, Вячеслав — казвам на Грязнов, — влязохме в историята. Наистина в по-особената. Така че приживе няма да видим слава.

Хванах се в странно, както ми се стори, чувство: този младеж ми бе симпатичен. Преди почти час, когато разговарях с Осинцев, всичко беше ясно. Кастова прикритост и неприязън под маската на дружелюбност. И всичко беше неестествено, даже обикновените жестове.

Този изглеждаше съвсем различен. Може би защото беше повече учен, отколкото шпионин, а може би принципът за подбор на кадрите се е променил, откакто монолитното КГБ престана да съществува.

— Юрий Владимирович, разбира се, много ни е приятно, че мнението ви за нашата работа е толкова високо, но за съжаление поводът за нашата среща не е така мил като спомените за младостта. Вчера вечерта на Минското шосе неизвестни лица са обстрелвали лека кола „Волво“, в която се е намирал служителят от Държавния департамент на САЩ Джон Керуд.

— Не си правете труда да разказвате нататък, Александър Борисович — прекъсна ме Андриевски. — Аз карах тази кола.

— В такъв случай би ни се искало да чуем от вас подробен разказ за произшествието. Ако, разбира се, нападението срещу колата не е било организирано от вашата служба.

Андриевски поклати глава.

— Тук грешите. Ако имаше нужда да очистим американеца, това щеше да е организирано по-тънко и — откровено казано — без да ме излагат на куршумите. Не сте ли съгласен?

— Отчасти.

Андриевски кимна и започна да разказва:

— Сега, когато се сприятелихме със Запада, така да се каже до унижение, се налага да изпълняваме понякога много странни задачи на ръководството. Една от тези задачи се падна на мен. Чували сте какво става в Чечня, нали? На прага сме на поредната кавказка война. Ако добре си спомняте историята, се досещаше с какво ни заплашва това. За цялата си история чеченците три пъти са воювали с Русия: през 1785 година, водени от Ушурма; от 1817 до 1859 под командването на Шамил и в 1919 срещу Деникин, наистина не под червеното знаме. Сега като непокорен княз срещу Елцин се изправя Дудаев. Но за разлика от предишните бунтари Джохар е военен, бивш генерал от могъщата Съветска армия. Макар и да казва: аз не съм луд, за да воювам срещу редовната армия на огромната страна, той ще се бори докрай, защото няма друг изход, твърде много е кавказец, за да се предаде. Може би вие смятате, че трябва да оставим Чечня на мира…

— Разбира се! — потвърди Грязнов.

Аз, като човек с държавническо мислене, уточних меко:

— Изказвай се от свое име, Вячеслав. Аз засега в нищо не съм уверен.

— И сте прав — обърна се към мен Андриевски. — Този възел не е така лесен за разсичане. Чеченската република заема ключова геостратегическа позиция в Кавказ. През Чечня минават жизненоважните артерии на Кавказ — железопътната линия и автомагистралата Ростов-Баку. А освен това Грозни е своеобразно кранче на нефтопровода Баку-Новоросийск. Този нефтопровод именно е главният коз на Русия в борбата й с Турция за правото да се транспортира каспийският нефт. Така че още не е ясно дали да дадем на Чечня пълен суверенитет или не — особено ако начело е Дудаев. Знаете, че по света реакцията на конфликта Русия-Чечня още не е еднозначна. Много влиятелни политици заявяват, че този конфликт е вътрешна работа на Русия. Но и мнозина смятат, че ескалацията на конфликта неизбежно ще се отрази на относителното равновесие в цивилизования свят. Тях вече доста години ги главоболи Югославия. Та ето защо служителят на Държавния департамент Керуд пристигна с лична миротворческа мисия. Така и не можах да определя за себе си дали той искрено иска мир във всички кътчета на Земята, или това е прикритие за по-специализирани задачи в интерес на собствената му страна. Всъщност аз трябваше да се опитам да изясня истинската цел на совалката на господин Керуд в Чеченската република. Естествено, под прикритие. „Фасадата“ ми беше добра — аналитик от Министерството по извънредните ситуации.

— А защо вашето ведомство е поело Керуд, а не например контраразузнаването?

— Правилен въпрос — кимна Андриевски. — Тяхна работа е да следят чужденците. Те го и следяха, докато не се издъниха. Американецът засече проследяването, отначало си даваше вид, че не забелязва, после на шега или по сериозна причина няколко пъти красиво им се измъкна. Тогава нашият шеф реши да вземе работата в свои ръце.

Точно за това ми беше говорил Меркулов. Излиза, че човекът не лъже.

— Може да се запитате защо са прикрепили мен към американеца — щабен, така да се каже, служител…

Вдигнах рамене:

— Не, моля ви, това си е ваша работа.

— Шефът пресметна тънко, че в такава ситуация най-добрият начин да приспиш бдителността е да се откажеш напълно от външното проследяване. Така аз се превърнах в леко анархично настроен интелектуалец, който знае добре английски език само защото на него са пели „Бийтълс“. Което между другото е единствената вярна подробност в цялата ми легенда…

— Юрий Владимирович, говорите така, сякаш този Керуд е супер ас от ЦРУ! — малко насмешливо забелязах аз.

— Засега не можем да кажем със стопроцентова сигурност дали той беше чиновник или разузнавач — сериозно отбеляза Андриевски. — А може да е бил и едното, и другото.

— Виж ти!

— Разбира се. Те спечелиха Студената война, по това е трудно да се спори. Но не са ни зачеркнали още, затова и се интересуват от нас.

— Ясно. Значи вие го съпровождахте в Чечня?

— Да. Бяхме навсякъде — в Грозни при Дудаев, в Знаменски при Авторханов и даже в Толстой Юрт. Аз исках да му превеждам, но Керуд говореше нелошо на руски. Понякога провеждаше някакви разговори без мен. Така че не можах да разбера всичко за нашия скъп гост. Сега трябва да пиша отчет и мисля, че няма да ме похвалят много за него. А за това, което стана вчера, пък съвсем.

— Разкажете, моля ви, какво се случи?

Андриевски разказва охотно и достатъчно подробно за инцидента. Версията му практически с нищо не се различава от това, което ни разказа свидетелят Фьодоров. Но изплува интересна подробност — човекът, който се опитвал да спре волвото с мирни средства (долари), явно е бил жител на Кавказ, напълно възможно и чеченец.

— Допускате ли пряка връзка между пътуването в Чечня и обстрелването на вашата кола?

— Напълно — съгласи се Андриевски, след като помисли малко.

— Ще поставя въпроса малко по-иначе: възможно ли е в хода на разговорите вие или Керуд да сте влезли в някакви противоречия с представителите на Чечня, които по-нататък да са се изострили?

— Да, разбрах ви. Имахме такива разногласия с генерал Дудаев. Наистина точно в тази дискусия аз не участвах, но бях наблизо и чувах откъслечно по нещо. Керуд упрекваше генерала, че събира около себе си много криминални елементи, които само подронват авторитета му. Цитираше фамилията на някакъв… не го чух. Изобщо, Интерпол го издирва, а това гълъбче охранява самия генерал или работи в контраразузнаването му, не можах да разбера ясно. Дудаев казва: аз ценя личната преданост към мен и не ме интересува какъв е бил преди човека, добър или злодей. Тогава Керуд започна да заплашва с мнението на цивилизования свят и световното обществено мнение, в смисъл — няма да ви се удаде да повторите опита на Америка, която е била построена от каторжници. Дудаев отвърна, че не го вълнува мнението на Европа и Америка. Тоест намекваше, че ориентира Чечня към мюсюлманския свят. Не знам какво още му каза Керуд, но скочи някакъв адютант или бодигард на генерала и вика: прибирайте си тоя шейтан, че търпението на джигитите скоро ще свърши! Е, прибрах си го. После отпътувахме към Толстой Юрт. По-нататък всичко мина без усложнения…

— Не излиза много логично — забеляза Грязнов.

— Кое по-точно? — попита Андриевски.

— Ако са го убили по заповед на генерала или неговия криминален престъпник, далеч по-лесно щяха да го направят на територията на Чеченската република. И по-близо, и следите е по-лесно да се прикрият. Все пак — взривоопасна територия.

— Аз и повече ще ви кажа — войната е неизбежна, вече не може да бъде спряна. А каква ще бъде, един господ знае.

Слава Грязнов изгледа неодобрително Андриевски, който волно или неволно избягна отговора, и зададе нов въпрос:

— А ако допуснем, че ловът не е бил за Керуд, че той е случайна жертва?

— Нима? За това някак не си помислих. Макар да ми се струва, че нямам врагове нито в Чечня, нито в Москва. Вече ви казах, че не съм оперативен служител, тоест не искам да изпързалям своя шеф — резидента. А в института при нас парашутисти няма — приемат само мозъци, извинете за нескромността.

— Женен ли сте? — неочаквано попита Слава.

— Да, защо?

Грязнов премълча.

Аз му метнах скрит поглед и вдигнах почти незабележимо вежди, питайки: е, как ти се вижда?

Слава също вдигна вежди, което в дадения случай означаваше не учудване, а неопределеност. В словесен израз това би могло да звучи така: кой го знае, може и да не лъже човекът.

Впрочем с въпроса за семейното положение Слава вече направи първия опит за проверка на искреността на господин Андриевски.

— Значи вие сте си прибрали волвото от охраняемия паркинг до летището и сте тръгнали с Керуд към града?

— Да.

— Юрий Владимирович, възможно ли е да не сте чули съвсем ясно какво е викал кавказецът на своя съучастник? — продължавам да питам аз.

— Струва ми се, при това с голяма доза сигурност, почти на границата на увереността, че чеченецът извика: „Той е отзад“

— Възможно ли е заради акцента да е изопачил някоя буква, всъщност да е искал да извика — тя е отзад?

— Тя? — сякаш не разбирайки, повтори въпроса Андриевски.

— Юрий Владимирович, колко души имаше в колата? — попитах тихо и проникновено.

— Знаете ли, беше тъмно — гледайки ме в упор с честните си очи, отвърна той. — Двамата забелязах със сигурност, оня, дето се мяташе край шосето, и другия, който стреля…

— Аз питам за вашата кола — уточнявам също така тихо.

Той сведе очи, помълча минута и си призна:

— Четирима.

— Юрий Владимирович — реших да го поободря, — разбирам вашето безпокойство. Гарантираме ви, че никой външен човек, включително и близките ви, нищо няма да разбере. Но заради следствието ние трябва да разпитаме вашите спътнички.

— Разбира се — съгласи се Андриевски. — Вижте, там в планините, не ни беше до жени… А после, като се измъкнахме успешно, Керуд ме нави. Той не беше възрастен още, а и здравеняк. Вика: Юра, добрият екскурзовод… не, той каза „гид“, така е по-точно. Та добрият гид показва не само забележителностите, но и екзотиката. Аз малко се обърках, казвам добре, сега ще идем да намерим. А преди да тръгнем, влязохме в ресторанта да се сгреем с малко коняк. И той като Чърчил обичаше нашия коняк. Значи влязохме и седнахме. А недалеч, през две маси от нашата, седяха и те, две момичета. Такива птички веднага се различават по маниерите, но тези или ловко се правеха на скъпи, или наистина бяха такива, а на летището се бяха намъкнали за да си отдъхнат от сутеньорите. Във всеки случай не седят като на работа, не мятат погледи по залата. Керуд и бездруго дълго изкара на пост и молитва, а и след сто грама съдоразширително съвсем му се разигра кръвта — зацепи с поглед едното от момичетата. Отиде на тяхната маса, поръча шампанско, изобщо свалката тръгна с пълен ход. Момичетата, като усетиха, че Керуд е с дебел портфейл, вече бяха готови да тръгнат с него накрай света. Керуд си избра по-хубавата, Дина се казваше, а на мен каквото остана — Катя. Всъщност момичето си го биваше, макар и да бледнееше пред Дина. В края на краищата ги хвърлихме в колата и тръгнахме.

— Значи едната е Дина, а другата Катерина. А фамилиите им? Поне тях знаете ли?

— Не. Някак си не е прието да искаш още в първата минута документите на дами с подобни професии и да им записваш анкетните данни. Попитахме ги за имената, казахме своите и пълен напред!

— Ще се наложи тогава малко да се позадържите, ще правим фотороботи и ще си припомняте особени белези, ако ги е имало — забеляза Слава Грязнов с такъв вид, сякаш безумно съжалява за това непредвидено забавяне на господин Андриевски.

— Всъщност — тъжно се усмихна той — за тази вечер имах други планове… Не, да не си помислите кой знае какво, просто служебни неща. Знаете ли, в якето, с което бях вчера вечерта, остана бележникът ми, там записах телефона на Катерина. Може да се договорим така: аз ще прескоча сега до къщи, ще намеря телефона й и ще ви се обадя. Ако не го намеря, то днес след двадесет и един часа или рано утре съм изцяло на ваше разположение. Устройва ли ви такъв вариант? Нали сме колеги все пак?

Погледнах към Слава, а той мен. Андриевски ми вдъхваше доверие. При това във всички случаи неизвестната ни Катерина беше нужна на разузнавача теоретик, за да потвърди показанията му. А че ще го направи, нямаше никакво съмнение — те бяха имали достатъчно време, за да се наговорят за всичко, в това число и какво да приказват пред следователя. Ако, разбира се, имат нещо за криене. Трябваха ни техните показания, за да се опитаме да намерим някакви зацепки, детайли, които биха ни позволили да се придвижим напред. И ако не можем да намерим престъпниците, поне да установим кои са.

— Добре, Юрий Владимирович, този вариант ни устройва — съгласявам се аз.

След което Андриевски доста педантично изчита съставения от мен протокол, разписва се, както е редно, на всяка страница и си тръгва с думите:

— Засега не си вземаме сбогом.

Когато оставаме само двамата, Слава пита:

— Е, как ти се видя?

Свивам рамене:

— Не мога да разбера още. От една страна, като че ли не лъже, някои от нещата, които каза, ги знаех от Меркулов. Но цялата история е някак доста мъглява…

— Като всички истории в тяхната фирма — добави Слава.

— Може би. Затова и все си дънят секретните операции. Но нашата работа е да установим и по възможност да хванем тези, които са застреляли американеца.

— За установяване, ще го установим. А виж, дали ще го хванем — не знам. У нас сега зад всяка бабунка има държавна граница. Свършили са си работата и хайде в Чечня. Опитай се да ги измъкнеш оттам.

— Щом Родината заповяда, Слава… — тихо и донякъде на шега казвам аз.

— Да бе, няма си тя друга работа… Добре, отивам в дежурната, ще надникна и в барчето. Да ти взема ли нещо? Ще чакаш ли тоя славей от Ясенево да пропее, или ще си ходиш вкъщи?

— Ще го чакам. Ти нещо май говориш с предубеждение към нашия приятел.

— По навик, Александър Борисич. Нормалната човешка грешка — мнението си за един човек от фирмата наслагваме върху всички нейни представители. Е, виждаш ли как съм се изпраскал във формулировките, докато съчинявам доклади!