Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (14)

12.

Звънецът на Петрушин не работеше, затова Грязнов без дълго да му мисли, забарабани с юмрук по вратата. В „Еделвайс“, включително и всички филиали, явно не обичаха неканените гости. Но нали хората си бяха неопитни, не се досещаха, че тънката и нетапицирана врата лесно пропуска звуците. Затова чухме стъпки в коридора и гласове. Мъжки гласове.

— Не отваряйте и не се обаждайте! Сигурно е пак някой недострелян ваш приятел!

— Поне да попитам кой е. Сашка ми се обади, каза, че при него се натресъл някакъв швед, любител на момчета. Може да се е случило нещо, а ти беше заел телефона… Кой звъни така посред нощ?

— Милиция, Владимир Николаевич.

— А… какво е станало?

— Ние също обичаме момчета, така че отваряйте, докато не сме разбили вратата! — кресна Грязнов.

Зад вратата — стресната тишина, след това дълго и суетливо отваряне на секрета. Вратата се открехна, колкото позволяваше предпазната верижка. Елегантен мъж, чието изкривено от бурята на отрицателните емоции лице явно не пасваше на изискания му, скъп костюм, се опита да ни разгледа през цепнатината, после помоли:

— Извинете, моля, но може ли да видя документите ви?

Слава поднесе към цепнатината отвореното си служебно удостоверение.

Петрушин изучи старателно доколкото можеше и снимката, и печата, и подписа. После свали верижката, отвори вратата и ни покани с широк жест, а на глас го дублира:

— Заповядайте!

Влязохме. Същото разположение, както и във филиала, но тук за „масаж“ бяха предназначени само две стаи. Третата беше строг и в същото време разкошен кабинет. Директорът ни вкара тъкмо там, настани ни на кожения диван и предложи кафе. После попита с какво може да ни бъде полезен.

Решихме да не му казваме, че тази нощ положи началото на края на неговата фирма. Стресовата ситуация можеше да го предизвика към необмислени действия, а ние си имахме друг интерес към Петрушин.

— Работила ли е при вас Катерина Мешчерякова? — попита Слава.

Петрушин реши, че интересът ни е специфичен — не към фирмата като цяло, а само към един неин служител, отпусна се и си позволи леко игрив тон:

— Защо употребявате глагола в минало време? Работи и сега. Макар че вие сте по-наясно. Ако се е забъркала в нещо, няма да й търсим адвокат. Всеки отговаря за себе си.

Грязнов постави на бюрото пред Петрушин снимката на мъртвата Мешчерякова и попита:

— Истина ли е, че при вас добре погребват?

Петрушин се стресна и погледна недоумяващо Слава:

— Ъ… какво казахте?

— Преди няколко часа някой е накъркал яко вашата труженичка с водка и я удавил във ваната! Вашите предположения — кой би могъл да го направи и защо? Нямаме време, така че колкото по-бързо ви проработи паметта, толкова повече шансове имате да се изметем оттук без последствия за вас.

Володя Петрушин, изнежен младеещ тип, такива бяха някога комсомолските работници с ранг не по-нисък от областен, веднага повярва на Грязнов. При това знаеше точно, че смъртта на Катя не е негова работа, затова се чувстваше уверено и спокойно.

— Мешчерякова е при нас не много отдавна. Надеждно момиче, спокойно…

— Момент — прекъснах го аз. — Има ли още някой тук?

— Да. Нашият лекар.

— Повикайте го, ако обичате. Може би той ще успее да добави нещо съществено.

Петрушин сви рамене и силно извика:

— Коля! Ела тука!

След минута се появи и Коля — висок, здрав мъжага на около четиридесет години в разкопчана бяла манта над анцуга.

— Коля, господата са от криминалната. Казват, че някой е убил Катя Мешчерякова. Дявол знае какво става!

— Така си е — съгласи се Коля. — А вчера и нас двамата едва не ни очисти оня ненормалният! Пък казваше, че ви е приятел.

— Е, това не е важно — припряно каза Петрушин и продължи да разказва: — Катерина беше доведена при нас от Дина…

— Какво означава „доведена“? При вас да не би да е някакъв зверилник със свободен лов?

Опитвам се да говоря меко, не агресивно и затова търся неутрални думи. А те кой знае защо тълкуват всичко превратно.

— Ама моля ви се?! Аз просто така, лошо се изразих! — възклицава Владимир Петрушин, а очичките му се мяткат ту към мен, ту към Грязнов — преценява реакцията ни на думите му.

— Как да ви разбираме в такъв случай?

Петрушин бодна в Грязнов не особено ласкав поглед, но все пак отговори:

— Вижте… Първоначалния си персонал набирахме направо така, без обяви, без конкурси. Нашите момчета, да ги наречем експерти…

— … или сутеньори — вметна вероятно на място Грязнов.

Петрушин направи кисела физиономия, но не възрази:

— Да допуснем… Та значи Дина Венгерова работеше още от първия ден във фирмата. Невероятна жена, да ви кажа. Но като търсещ човек, тя не искаше да се отдава изцяло на тази работа…

Доста уморително беше да се наблюдава какви метаморфози претърпява лицето на Грязнов, когато слуша тези почти идеологически термини, призовани да характеризират първата и най-древна професия.

— … Общо-взето, на Дина й провървя, тя си намери хубава работа в туристическа агенция, при това като гид. Това е нормално, като се има предвид, че тя знае два езика — английски и френски. Но ние си имаме също като в армията едно правило — щом искаш да се уволниш, подготви си смяна. Когато Дина доведе Катя, доста хора се съмняваха — момичето явно не беше от нейната класа, нямаше европейско лустро. Затова пък после тя се показа много умела и здравомислеща. Не знам как да реагирам на думите ви. Нима е била толкова пияна, че не е забелязала как я влачат към ваната?

— А вие защо решихте, че са я влачили? Може тя да е влязла там сама, а после някой, на когото е имала доверие, да я е стиснал за гърлото!

— Е, не знам. Винаги ми се е струвало, че Катя е много предпазлива и разумна, за да се поддаде на евтина провокация в центъра на града… Както вече казах, при нас правилото е — напускаш ли, намери си смяна. Затова когато Дина си намери чиста, спокойна, почти същата като преди работа, никой не възрази. Дадохме й прекрасна характеристика и попътен вятър, мила, към нови върхове! А Мешчерякова беше неопитно момиче, не можеше да си разтвори краката без усложнения! Но с времето се научи…

— Хайде да опитаме да излезем от производствената терминология! — казвам. — Трябва ни нещо по-подробно за производствените отношения: приятели, врагове и така нататък…

— Че какви врагове да имаме? — разтвори ръце Петрушин. — Който се справя — печели, който не може — напуска. При нас принципът е наистина железен: клиентът винаги има право.

— Тоест вие сте уверени, че никой от вашите служители не може да намрази Мешчерякова дотолкова, че да пожелае смъртта й?

— Абсолютно. При нас засега търсенето надвишава предлагането. Нали разбирате? Затова момичетата няма какво да делят.

— Ами ако допуснем, че Мешчерякова е заразила някой порядъчен гражданин с някоя срамна болест?

— Изключено! Ето, имаме си свой лекар, работи при нас на договор… Абсолютно изключено!

— Потвърждавам — кимна едрият мъж на име Коля. — Всички дами са наред.

— Вие всъщност какъв сте по специалност? — неприязнено попита Грязнов.

— Гинеколог — спокойно отговори лекарят и добави: — Нека не ви вълнува мястото, където работя. Всъщност изпълнявам същите операции, само че за различни пари, и ги правя може би дори по-добре отколкото в клиниката.

— Докторе, забогатявайте както си знаете! — махна с ръка Грязнов. — Попитах ви, отговорихте ми — всичко е нормално. По-добре кажете, защо изведнъж се заехте не с вашата работа?

Петрушин изведнъж се закашля.

Коля го погледна, досети се, че това е сигнал, но за всеки случай попита:

— За какво говорите?

— Ами че ти сам разправяше как си оправял някакви недостреляни. Ти какво, да не си конски доктор, та да лекуваш от всичко?

— Не, разбирате ли…

— Мисля, че гражданинът Петрушин трябва да постави нещата по местата им — казах, като наблюдавах внимателно пребледнелия директор на фирмата за сексуални услуги. — Първо, да завършим служебната характеристика на Катя и Дина, а като второ — на кого е оказал Николай нетипична помощ? И моля, побързайте, работата е важна. Ако още се съмнявате в това, то на вашите услуги е следовател от Прокуратурата на Русия. Е?

— Разбрах ви — сложи ръка до сърцето си Петрушин. — Мешчерякова си взе неплатен отпуск за три седмици и трябваше да се яви на работа чак утре. Обикновено не поощрявам такива неща, но Дина Венгерова ме помоли да я пусна. А тя е жена над всякакви похвали и препоръки. С нея започнахме всичко… Затова не мога да й откажа. При това вчера вечерта Дина ми се обади по телефона…

— В колко часа?

— Някъде към единадесет. Каза, че са се прибрали двете и всичко е наред.

— Ясно. А раненият?

— Вижте, аз обещах да си мълча…

— Човече! — кресна му Грязнов. — Трябва да си набиеш в главата само едно свято чувство: от студената и миризлива килия те делят не дни, а часове, пък ти кокетничиш с нас като гълъбица, господ да ми прости! Може и да не знаеш, но докторът ти е длъжен — лекарите в болниците трябва да съобщават за всички случаи на огнестрелни и прободни ранявания. Ако не ти, то твоят доктор ще дойде сега с нас. Няма да го приберем само ако научим за всички, които са получили негинекологична медицинска помощ във вашата къщичка. Броя до три и половина… Едно!

— Вие както искате, Владимир Николаевич, а аз… — започна гинекологът Коля.

Но Петрушин не му даде да продължи:

— Добре. Нека грехът да е мой, аз ще разкажа. Имам един познат бизнесмен, задушевен, интелигентен човек. Много сме си помагали един на друг. Съгласете се, че това в днешно време е рядко качество, особено сред бизнесмените от новата вълна. Нравите, както знаете, са вълчи…

— Вашият приятел също ли работи по публичната част? — с грубовато веселие попита Грязнов.

— Простете, не ви разбрах?

— Той, питам, също ли държи публичен дом?

Петрушин известно време мълча, пресмятайки вероятно дали си струва да се обиди от такива некрасиви думи за неговата рожба, или да премълчи. Победи здравият разум.

— Не — напрегнато каза той. — Познатият ми работеше с недвижими имоти. Московските недвижими имоти винаги си държат цената, нали знаете — накриво се усмихна директорът. — Който се занимава с тях, върти големи пари, но и риска си го има, без добра охрана няма да изкараш дълго. При него работеше като бодигард един тип, явно с криминално минало, а може и така да ми се е сторило. Този охранител вчера дойде при мен и каза, че някакви хора го обстрелвали направо на улицата. Не знаеше нито кой, нито защо. Каза само, че моят познат си има неприятности. Коля обработи раната му, превърза го и оня си замина.

— Сега навярно ти ще се кълнеш, че не знаеш как се казва този охранител? — попита с неприятна усмивка Грязнов. — То си е ясно, кой ще пита хората си за фамилия. Всичките ги наричат я Петка, я Ванка. Името му поне знаеш ли?

Прихващам от припряността на Слава. Та нали това може да не е просто съвпадение, възможно е да е така дълго търсеният от нас… Е?

— Защо само името? — отронва даже някак обидено Владимир Николаевич, копеленце с умен, но порочен мозък, което има толкова пари, колкото аз няма да заработя и за най-дългия си живот. И все пак не му завиждам.

— Тогава пей по-бързо, баровец!

— Костя Петров…

— Той е! — не успява да се сдържи Слава.

Да, най-после хванахме дирята на бандита Костя по прякор Бодила, чието дръзко бягство от ареста лепна позорно петно върху славната криминална милиция и не по-малко славния следовател Турецки, който заради душевната си доброта, избиваща на глупост, създаде на Бодила необходимите условия за бягство.

— Браво! — похвали Грязнов Петрушин за честността и се обърна към Коля: — Сега ти разкажи как е ранен, от какво и дали Костя ще успее да избяга далеч с такава рана?

— Е, тук познахте — усмихна се скъпернически докторът. — Раната е огнестрелна, от куршум, в горната трета на бедрото… на лявото. Сравнително лека е, костта, по-големите съдове и нерви не са засегнати. Куршумът е минал по допирателната, свалил е кожата и малко месо. Той дойде тук сам, на собствените си крака и сам си отиде, но няма да стигне далеч пеша. Раната ще се отвори, той ще загуби сили от кръвотечението, а и болката ще си я бива…

— В колко часа беше това?

— Не помня точно, но във всеки случай след девет вечерта…