Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (85)

12.

Отдавна не бях влизал в огромната помпозна сграда. И откакто бяха свалили от постамента Феликс Дзержински с дългия като расо, зеленикав от патината шинел, тук много неща се бяха променили.

Разбира се, пак ги имаше и бюрото за пропуски, и бдителните очи на охраната, които се опитваха да открият под дрехите ни поне взривно устройство. Но в същото време в самия въздух на мрачните коридори се усещаше леко анархичният дух на улицата.

Заместник-началникът на Службата за външно разузнаване Евгений Пермитин ни прие в безлична голяма стая със скромна евтина мебелировка. Навярно по-рано в такива стаички контраразузнавачите и борците с идеологическата диверсия са се срещали със своите агенти. А най-вероятно тук вежливо са пращали за зелен хайвер роднините на тези, които вече са гниели в мазетата на „Лубянка“.

Пермитин, който имаше доста бръчки по лицето и със суховатото си, подвижно тяло приличаше някак си на тексаски нефтен магнат, прояви минимум гостоприемство, покани ни да седнем и попита, като едва скриваше раздразнението си:

— Всъщност с това трябваше и да започнем, господин Меркулов. С вашата визита. А вие ми изпратихте някакъв пияница с ордер… Какви претенции имате към Андриевски?

— Майор Грязнов не е пияница! — възразих аз, защото Костя за секунда се забави с отговора си. — Като оперативен работник той най-вероятно не отстъпва на вашите специалисти.

— Ние имаме различна специфика, младежо! При това очаквам отговор не от вас, а от Меркулов.

— Аз дадох ордера на майор Грязнов — каза Костя. — Макар че това не влиза в преките ми задължения…

— Знам — прекъсна го нетърпеливо Пермитин. — Има си началник на отдела. Шелковников.

— Да — кимна Костя. — Но той по комунистически навик се страхува от вашето ведомство повече, отколкото от генералния прокурор!

Сянка на усмивка плъзна по тънките, сякаш изсъхнали устни на Пермитин. Но Меркулов не му позволи да се наслади на този малък триумф.

— Обаче аз, както знаете, не страдам от комплекси. И ако следователят ми донесе достатъчно основателни причини за задържане на заподозрения, аз, като заместник-генерален прокурор на Русия, отговарящ за следствената власт, давам санкция. Подписът на Шелковников в такива случаи не е необходим.

— Значи вие сте санкционирали ареста на Андриевски?

— Да.

— И какво му се инкриминира?

— Убийството на едно момиче, труженичка от кабинет за масаж.

Тук най-после презрителната надменност на Пермитин се смени с някакво живо чувство — не на страх или гняв, а безкрайно удивление.

— Не може да бъде?! За какво му е? Тя си е най-нормална съвременна курвичка, не е искала от него нищо, освен дребни подаръци.

Сега дойде ред на Меркулов да се учуди:

— Значи вие сте в течение на увлеченията му?

— Защо не? Все пак той ми е зет, нали?

— Да, но това някак си…

Пермитин се усмихна:

— Какво толкова! Покрай Мина той между другото се запозна и с дъщеря ми.

— Покрай кого?

— Хайде де! Преструвате ли се, или какво? Работният й прякор е Мината, защото без опаковка формите й са като на сексбомба, а в дрехи изглежда почти като ученичка — затова и я нарекоха Мината. Така че той не би могъл да я убие, а и изобщо Юра си е чистофайник. Аз исках да го взема в оперативния отдел — работата е интересна, бързо дават званията, но характерът му не е за там.

Ние с Костя бяхме леко шокирани.

— Искате да кажете, че Андриевски отдавна се познава с Мешчерякова? — попита предпазливо Меркулов.

— С кого?

— С убитата. С Катерина Мешчерякова.

Сега беше озадачен Пермитин.

— Каква Катерина? Мината се нарича Дина… Може би вие, приятели, сте сбъркали адреса?

Костя извади снимката, на която бяха запечатани Мешчерякова и Андриевски.

— Това момиче ли наричате Мина?

Няколко секунди Пермитин се вглежда, после поклати глава:

— Не, тази не я знам… Да не е случайно монтаж?

— Вземете я и проверете. Снимката е направена в деня на убийството, няколко часа преди смъртта на момичето.

— Вие да не сте поставили моя човек под наблюдение? — обиди се Пермитин.

— Не, не сме ние. Даже не го подозирахме, докато снимките не попаднаха при нас. А го е заснел един фотограф изнудвач.

— Глупак! — от сърце каза Пермитин.

— Кой? — поинтересувах се.

— Юрка е глупак! — злобно ме изгледа началникът на отдела на нелегалните агенти. — Колко пъти го учих смотаняка: ако ще да си на последния етаж на небостъргач, все пак дръпни щорите.

— Непослушен зет — въздъхна Меркулов.

— Това, да кажем, не е ваша работа! — отряза Пермитин.

— Без съмнение — съгласи се Меркулов. — Но затова пък наша работа е да разпитаме вашия зет, за да може да докаже той своята невинност.

Пермитин саркастично се усмихна:

— Не мисля, че намеренията ви са толкова святи. Май повече ще ви устрои, ако той не успее да се оправдае. Аз ви разбирам естествено. Това ви е работата и нямате вина, че на снимката е Андриевски, макар и с презряната от него милиционерска униформа… Но ще се наложи да изчакате, господа следователи, докато Юрий се върне от командировка.

— И накъде се е запътил, ако не е тайна?

— В град Грозни.

— Какво пък, щом планината не идва при Мохамед… — произнесе Меркулов.

— Не ви съветвам — бързо отряза Пермитин.

— Защо така?

— Прекрасно знаете и сами.

— Знам. И не разбирам какво може да прави там служител от информационно-аналитичния отдел на нашето славно разузнаване.

— При нас не е архив, понякога се налага да се анализира и по горещи следи.

— И кой ги е оставил?

— След време ще разберете.

— Някои неща вече знаем — заявих аз, може би по-предизвикателно, отколкото ми се искаше.

— Например?

— Само няколко седмици минаха от времето, когато Андриевски странстваше по този суров край с американски разузнавач и две мацки за компания. Вие можете да кажете, че това е било обмяна на опит между две дружески разузнавания. Но нали няма да го кажете, защото знаете, че тази обмяна завърши в Москва с автоматична стрелба. После умира едно от момичетата, които са съпровождали шпионите при тяхното „весело“ пътешествие. Съгласете се, че тук възникват много въпроси.

— За вас може би, но не и за мен.

— Тогава разсейте моите съмнения!

— Мога да ви кажа само едно — ние знаехме кой се крие зад фамилията Керуд и контактите на Андриевски с него си бяха чиста проба проект за презавербуване на американеца. Нападението срещу тяхната кола в Кунцево беше случайност, непредвидено стечение на обстоятелствата. Повече нямам какво да ви кажа.

— Добре — каза Костя. — Благодаря и за това. Само че каквито и важни задачи за благото на родината да е изпълнявал Юрий Владимирович, ако е виновен, ще застане пред съда по обвинение в криминално престъпление.

Пермитин пак се усмихна. Той често го правеше, но като гледах разтеглените във весела гримаса тънки устни на главния шпионин на страната, нещо не ми се искаше да му се усмихвам в отговор.

— Меркулов, слушал съм много за вас. Много добри неща. Как успявате да работите сега — в тази обстановка. Няма начин и вие да не нарушавате закона, дори неволно.

— Успявам. Макар че с всеки ден става все по-трудно.

— Кажете, вие сериозно ли плашите със съд, или просто така — блъфирате?

— Сериозно.

— Не се залъгвайте, Меркулов, няма да има никакъв процес — нито открит, нито закрит. Андриевски може да бъде виновен само пред Службата за външно разузнаване и само пред нея ще отговаря, ако се наложи!