Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (59)

4.

Началникът на Службата за външно разузнаване за кой ден вече идваше на работа преди другите и първо викаше при себе си шифровчика, макар че той можеше и без това да влиза при шефа си по всяко време и без да чука.

Обикновено още от вратата на кабинета дежурният докладваше за най-важните събития през изминалата нощ. Той съобщаваше пръв всички неприятни новини. После донасяше в кабинета чай и вестниците и започваше обикновеният трудов ден, макар естествено този труд да беше твърде специфичен и далеч от бързата, огнестрелна романтика на шпионските романи и филми. Търпеливо събиране на информация, жестоки, но в повечето случаи безкръвни схватки на агентите с контраразузнавачите или — което също се случваше — с откровени, но кой знае защо много бдителни идиоти.

И ето, вече кой месец подред утрото на началника на службата започва с черната папка на шифровчика. Там са постъпилите през последните часове телеграми. Тези, които се отнасят до политическата ситуация по света, вече са прегледани от помощниците, интересните и полезни неща са отбелязани с жълт флумастер. Втората част от съобщенията идва с гриф „лично“. В шифрограмите, изпратени лично до шефа на Службата за външно разузнаване, не се използват истински имена и названия. Те са сменени с условни кодови обозначения, числата и цифрите са объркани по специален начин, така че за неосведомения човек, който няма нищо общо с разузнаването, текстът би изглеждал пълна безсмислица.

Преди стопанинът, който минаваше за спец по всевъзможни шифри, с удоволствие прочиташе първо оперативните съобщения. В скъперническите им редове се криеше безценната информация, която обезсмисляше усилията на партньорите в шпионското съревнование, където нямаше правила, нито милост или благородни чувства. Но в новите времена още нямаше кой да спре навития преди сто години механизъм. Друг въпрос беше, че Службата за външно разузнаване не е бившето Първо главно управление на КГБ. Няма я предишната дисциплина, нито спецовете. Както е казал поетът — някогашните вече ги няма, а днешните не струват.

Вече кой месец подред стопанинът се боеше да идва на работа — омръзна му да получава лоши вести в черната папка. И за да не се среща с подчинените си, които, разбира се, приписват всички провали на началството, а скромните успехи на себе си, той идваше на работа преди другите. Черната серия започна като че ли с провала на агента с кодово име Айвар.

Този тип отработи зад граница над десет години, внедри се добре, премина всевъзможни проверки, стана не резидент, а направо бонбон. И ето, преди година изпрати истерична шифрограма: значи, след провала на Съветския съюз веднага ще последва катастрофа и за Русия, така че от неговата работа няма смисъл. Да беше пратил телеграмата, пък да се напие, да повилнее… но на другата сутрин, като изтрезнее, да се заеме с ръководството на една от най-добрите резидентури в Западна Европа! Не, той, разбира се, се напи, но след това скочи от един мост над железопътната линия. Нелепа смърт, писаха вестниците в малкото провинциално градче, където недалеч от един научноизследователски център живееше агентът Айвар. След това политическо самоубийство като тръгна… Всеки месец провал, а понякога и два. Друго щеше да бъде, ако в мрежите на контраразузнаването се заплитаха неопитни, неуспели да се внедрят както трябва агенти. Такова е времето, всички гонят халтурата, не можеш никого да накараш нито да учи, нито да работи както трябва. Не, с шум и скандали по вестници, а понякога в особени случаи и тихомълком, зад решетките попадаха хора, които пред съда разиграваха простовати и добродушни граждани на тънещия в благополучие западен свят, но в родината си бяха полковници и подполковници.

През последната година станаха десет такива откровени гафове. Ситуацията от тревожна се превръщаше в критична, даже катастрофална. И преди някой да постави въпроса за оставката му, стопанинът искаше да се посъветва с помощниците си. Той съзнаваше, че това не е нищо друго, освен жест на отчаяние и слабост. Напълно възможно беше някой от помощниците или заместниците да си е харесал креслото му. Заради такова сладко местенце всеки от тях спокойно би могъл да рискува няколко агенти, за да компрометира генерал-лейтенанта и да заеме стола му. Така беше, но друг изход стопанинът нямаше. А за да ги застави да мислят за спасението на целия апарат на управлението заедно с началника, трябваше да представи нещата така, сякаш със смяната на главния шеф никой от тях няма да се задържи на мястото си.

Днес въпреки тъжното очакване шифровчикът не донесе лоши новини, което стопанинът сметна за добра поличба. Нещо повече, помощникът му се появи след излизането на шифровчика с пакетче под мишница, сложи го на бюрото и съобщи полугласно:

— Имате пратчица от резидента…

Някога такива, общо взето, скромни рушвети се практикуваха често от резидентите. Нека да е малко и смешно, но подаръче — заради него шефът ще погледне по-благосклонно, пък и ще затвори очи пред нещо, което не си струва да забелязва. По-големите началници рядко излизаха зад граница, освен в състава на официална делегация, а с такава компания няма как да се развихриш по шоповете. Предишният началник на службата го удари на чистофайничество и не приемаше подаръци. Затова на днешния шеф му беше двойно по-приятно да получи колетче отвъд океана. Не подаръкът е скъп, а вниманието.

Помощникът не си тръгваше, пристъпваше плавно, за да не обезпокои шефа, от крак на крак пред бюрото.

— Има ли още нещо? — вдигна очи към него шефът на разузнаването.

— Само една дребна, незаслужаваща внимание неприятност…

— И все пак?

— Анонимка.

— Срещу кого? Срещу мен?

— Моля ви се! Срещу един сътрудник от информационно-аналитичния отдел.

— Дайте да я видя! И не забравяйте да съберете заместниците ми след половин час.

Помощникът наклони глава като знак, че е разбрал заповедта, и тихо излезе. Анонимният сигнал помощникът остави на бюрото.

Шефът на разузнаването взе обикновения бял плик, на който нямаше пощенски обозначения или марки. Нормален чист плик, каквито ползват по канцелариите. На него просто и конкретно бе указан адресатът: „За началника на Службата за външно разузнаване на РФ^[1]“.

Той отвори плика и извади от него сгънатия на четири бял лист. Текстът, както на плика, бе напечатан на машина. Стопанинът сравни на око буквите на плика и на листа. По всичко изглеждаше, че машината е една и съща.

Е, какво, да видим кого клепа нашият Павлик Морозов, помисли шефът. Той дойде в разузнаването на гребена на демократичната вълна на перестройката, затова като всички смяташе образа на пионера доносник за порочен.

„Уважаеми господин Началник на СВР“

Така започваше писмото и шефът се намръщи. Въпреки всички нови политически ветрове служителите от външното разузнаване се обръщаха един към друг по стария начин — с „другарю“. При това и самият началник беше употребявал тази дума през по-голямата част от съзнателния си живот. Заради това, волно или неволно, шефът реши, че авторът на анонимката или играе по съвременните правила, или влага в думата „господин“ ироничен смисъл.

„Принуден съм да се обърна направо към вас, тъй като, ако пратя по командния ред това писмо, то едва ли ще стигне до вас, ще се затрие под всякакви благовидни предлози.

Смятам за свой дълг да ви съобщя, че ме тревожи как се отнася към своите задължения и ценностната система на руския разузнавач служителят от информационно-аналитичния отдел Юрий Владимирович Андриевски.

Някога с него учихме заедно в един клас на разузнавателното училище №101, живеехме в едно общежитие, тренирахме заедно «проследяване» и залагахме учебни «пощенски кутии». По онова време Юрий не се отличаваше нито с усърдие, нито с големи способности. Но имаше, има и сега приятна външност и добре окачен език, което го прави ненадминат майстор по завързването на лични контакти.

След завършването на школата Андриевски работи известно време като куриер под дипломатическо прикритие в Англия. Тук също никакъв го нямаше, а веднъж даже беше арестуван от полицията за скандал в бар. Но затова пък в Лондон той се срещна с Леокадия Пермитина, дъщерята на вашия заместник Е. Г. Пермитин. Скоро младите хора се ожениха. След това бавната преди кариера на Юрий Андриевски направи остър вираж. Като човек с дълбоко аналитичен ум го направиха информатор и той, както и преди продължава да не върши нищо. Достатъчно вялото му участие в подготовката на договорите с разузнаванията на някои арабски и азиатски страни едва ли свидетелства, че информационно-аналитичният отдел е спечелил ценен сътрудник.

Освен това в службата Андриевски идва през ден. С какво се занимава през другото време, е неизвестно. Напълно е възможно да си докарва странични доходи в някоя фирма. Преди известно време са го виждали в компанията на валутната проститутка Мина. Моля да проверите, че аз не разчиствам лични сметки и не искам по този начин да си проправя път към по-висока длъжност. Просто смятам, че в сегашното тежко време в разузнаването трябва да работят професионалисти и чистоплътни хора. Не искам незабавно наказание. Можете да организирате проверка, атестиране — всичко, което ще помогне да се разкрият талантите и способностите на Андриевски. Ако се намерят такива, аз публично ще се извиня на Юрий Владимирович.“

Под писмото липсваше подпис.