Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (22)

7.

На сутринта доведоха Петров в следствения корпус на разпит при следователя Турецки.

— Здравейте, Александър Борисович! — каза Петров, докато сядаше.

— Здравейте, Константин. И днес ли ще мълчите загадъчно?

— А защо да разговарям? Ако докажете, че ние сме утрепали всичките старци и старици, ме чака смърт.

— Защо веднага смърт? Степента на вашата вина ще се определи от съда, а той, както ви е известно, взема под внимание чистосърдечното разкаяние и съдействието на следствието. Аз не искам от вас разкаяние, то трябва да дойде само, но съдействието, ако има такова, непременно ще отбележа.

— Не, няма какво да чакам снизхождение. Аз съм ви стар клиент, а сега съм, как се казваше? О да, организирана престъпна група.

Петров не беше глупак. Той забеляза, че следователят наостри уши: значи бе решил, че щом Костя е започнал да се пазари, иска да „пропее“ в замяна на снизхождение.

— Изобщо, в скотско дело се набутах, гражданино следовател. Няма да ме разберат и нашите момчета, криминалните, ще кажат: беше си бандит като бандит, а тука решил да дири мекото и се свързал с мародерите. И ще е истина.

— По-рано трябваше да мислиш, сега каква полза.

— Знаете ли, Александър Борисич? Ще ви сваля от главата това главоболие…

— Кое?

— Ще ви покажа къде са скрити убитите!

— Виж ти! — оживи се следователят. — И защо изведнъж такава благотворителност? Такъв жест даже вашите приятели бандити няма да разберат. Затова и се боя да повярвам на ушите си…

— Ами въобще… това ще е молба. Уредете ми свиждане с годеницата. Бременна е…

— Годеница! Че и още бременна… Какво си мислил, Костя, а?

Петров сведе очи, за да не издаде истинските си чувства.

— Уредете ми свиждане, искам да се простя с нея.

— По време на следствието е трудничко да се получи разрешение…

— Знам, знам. Но не и за вас, важняга за цялата Русия.

— Е, добре…

— Не бързайте да обещавате! Задачката ще е трудна и за вас…

— Защо?

— Не искам да се срещам с нея в затвора.

— Е, мили човече! — съкрушено разпери ръце следователят. — Да не искаш да те карам в хотел „Савой“, в луксозен апартамент!

— Не ми трябва „Савой“. А някъде… дори в конспиративна квартира.

— Може би да ти дам още и ключа от касата, където се пази делото ти?

Петров изсумтя:

— Делото не ми трябва. Само че решавайте сам. Дадете ли ми свиждане — веднага след него ви показвам къде се заровени убитите. Не ми ли дадете — блъскайте се сами. Никой, освен мен няма да ви го покаже. Кой е виждал някой сам да си копае гроба!

— А ти защо го правиш?

— Аз, гражданино следовател, мисля, че вие ще обърнете внимание значи, дето съм съдействал на следствието, разкаял съм се с една дума. Наистина се разкайвам. Пък и годеницата ми, бременната, ще дойде. А по делото аз съм дребна риба.

— Добре, ще видим — каза следователят. — Може и да се получи нещо.

Константин Петров чувстваше, че Турецки захапа въдицата.

А вечерта в килията стана произшествие. Някой от задържаните се отзова лошо за Костя. Петров започна бой и счупи ченето на обидилия го. Заради това го затвориха в карцера. Там в знак на протест Константин се резна с бръснарско ножче по корема. Резна се с размах, от край до край, но без да засяга вътрешните органи. На следващия ден Турецки дойде в болницата.

— Какви ги вършиш, Костя?

Той, целият бинтован, едва ходи сгърчен из стаята. Но гледа бодро.

— Защо така преживявате, Александър Борисич? Или ще ми дадете свиждане с Людка?

— Ще ти дадем. Само че как да го направим сега?

— Ама това е дребна работа. След два-три дни шевът ще се позатвори и можем да вървим. Стига да не е далеч…

Навярно, ако Константин Петров знаеше с какъв конвой ще го поведат на свиждането, едва ли би се решил на това, което стори. Бяха събрани оперативни служители — майстори на спорта, лекоатлети, самбисти. Водеха Константин в белезници. За него се бе заключил с едната белезница висок — метър и деветдесет и пет — оперативен служител.

— Сега свиждането, после — гробището! — изиска Петров.

Свиждането трябваше да се състои в базов апартамент на районната милиция на първия етаж в голям дванайсететажен блок.

Като видя къде го водят, Константин се намръщи:

— Все пак подличко го правете, граждани началници! Като не е в килията, в милицията да се прощавам с милата!

Вячеслав Грязнов беше старши на това мероприятие. Той възрази на Петров с известна обида:

— Ама че ги дрънкаш, Костя! Досаден си като конска муха! Следователят и без това влезе в нарушение, като ти разреши свиждане…

— Ние си имаме чиста сделка. Танто за танто. Е, добре, щом няма да мия кенефите и да ръся хлор — и за това благодарско!