Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (26)

1.

Слава Грязнов стана много подозрителен след историята с чантата на полковник Скворцов. Държеше се необикновено сдържано в разговори с колегите, старателно заключваше сейфа си, чекмеджетата на бюрото и стаята дори да отиваше до съседния кабинет на капитан Нечаев. Вячеслав допускаше, че в кабинета му е проникнал вътрешен човек по указание на Савченко, но разбираше, че биха могли да го свършат и онези от службата на покойния полковник. Всичко това навеждаше на печални размисли. Ченгето Грязнов не се страхуваше, че ще го изгонят от службата — и без друго последните години беше на ръба. И ако все още беше на служба, то бе само защото горе, освен недоброжелатели и врагове, оставаха или се появяваха и приятели. В края на краищата той беше професионалист и винаги щеше да си намери работа. Та ако ще да е при самия Женка Жуков, който държеше една от солидните московски охранителни агенции. Грязнов не се боеше да загуби пагоните си — обидно щеше да бъде, ако с него си играеха момчетата от „Лубянка“. Толкова пъти ги бяха водили за носа, хубаво би било пак да им покажат как трябва да се работи. Обаче работата беше там, че след разформироването на КГБ „Лубянка“ и „Петровка“ практически нямаха общи интереси.

Грязнов се канеше да отиде на среща с агента по прякор Птичка Божия, който някога работеше за майката-началничка Александра Ивановна Романова. Излизайки в оставка, тя предаде своите права над ценния осведомител лично и тайно от всички на Грязнов. Птичката, разбира се, леко се натъжи: той се надяваше, че с пенсионирането на Романова ще свърши и неговият малко уважаван в обществото и много опасен труд. Но с времето привикна, нагоди се и започна дори да се пазари на срещите за увеличаване на хонорара.

Сред хората Птичката имаше име, фамилия и приятелския прякор Кривия заради изгърбването. В миналото бе алкохолик, наркоман и джазмен. Препитаваше се със свирене на саксофон по подлезите, после пропиваше спечеленото. Някога той беше нелош музикант. Дори сега, независимо от треперенето на ръцете, все още можеше да изсвири нещо такова, което дори не бяха и сънували младите недорасляци, предпочитащи инструменти, които при включване в контакта свирят сами. Познавачите го ценяха за това и понякога някои от новозабогателите го канеха да свири на разни тържества за храна и хонорар. За подобни случаи Птичката имаше хубаво малиново сако, бяла риза и папийонка. Принципно той не участваше в нищо друго, освен в свирене за пари, пиянства и препродажба на грамофонни плочи. Последния бизнес наистина напоследък хич го нямаше.

Преди да излезе, на Слава му се обади Турецки, насочи го към кавказеца Гена, който някога е бил клиент на Меншов, а после помогнал на избягалия Бодил да се измъкне от Москва. Това беше много навреме, сега можеше да зададе на Птичката по-конкретни въпроси.

Срещнаха се в специален апартамент на криминалната милиция. Тъй като жилището нямаше определен собственик, всеки посетител не можеше да знае какво го очаква там. Добре, ако беше само батарея празни бутилки край дивана и боклук в кухнята. В банята можеше да се намери женско бельо — това значеше, че някое ченге любовчия е водил като източник на информация приятелката си. Наистина гафове не ставаха, посещенията в апартамента бяха строго регулирани, двама агенти не можеха по никакъв начин да се срещнат на една явка. И макар да казват, че всяко правило си има изключение, Слава не си спомняше подобно нещо.

На път към апартамента Грязнов купи три бутилки бира — Птичката много си падаше по този продукт, особено на аванта. А Слава мислеше не само какво да попита информатора, но и дали да му каже за произшествието, станало в кабинета на майор Грязнов. Чисто по човешки трябваше да предупреди агента, че агентурното му дело би могло да е било прочетено от външен човек. От друга страна, ако го предупреди, а тревогата се окаже лъжлива — ценният информатор ще пропадне, ще се притаи и ще се покрие. И ще бъде прав.

Грязнов отключи апартамента, огледа го, отвори прозорчето, за да се проветри миризмата на изоставено помещение, и скри бирата в хладилника. В неговия бял модерен търбух се виждаха няколко глави лук и рибна консерва.

След петнадесет минути кратко издрънча звънецът — пред вратата стърчеше като недорисуван въпросителен знак агентът Птичка Божия.

Слава отвори вратата и пусна госта.

— Сядайте — покани го той към креслото. — Веднага идвам.

Извади бирите от хладилника, след кратък размисъл взе и консервата и измъкна две вилици и нож.

Като видя каква трапеза подрежда Грязнов, Птичката се оживи. И без това слабото му и сбръчкано лице със синкави дебели устни се смръщи още повече.

— По какъв случай такъв прием, драги куме? Да не сте решили с тихо тържество да пуснете стареца в пенсия след толкова години каторжен държавен труд на нивата на правосъдието?

— Когато те пусна, Птичка, ние с теб ще пийнем шампанско.

— А може ли да внеса малки корекции в менюто на бъдещия празник?

— Е?

— Ако е възможно, да заменим шампанското с оня „Разпутин“, дето намига.

— Добре — кимна Грязнов. — Така и ще направим, ако дотогава не ме изритат от органите.

— Тогава и вие, също като Александра Ивановна, ще ме предадете в ръцете на някой честолюбив глупак. И той ще ме гони, старото магаре, през цяла Москва…

— А може би не, Птичка, ще си идем заедно — опита да утеши унилия алкохолик Грязнов.

Но той поклати глава:

— При цялото ми уважение… на вас, както и на крадците, не бива да се вярва.

На Грязнов му стана малко досадно, че с негова помощ Птичката подкара разговор на деликатна и болна тема.

— Добре, старче, ще обсъдим това, когато и двамата излезем в пенсия. А сега ми разправи каквото можеш по повод моето поръчение!

— Да, да, първо службата… Знаете ли, куме, вашият приятел Бодила в Москва не го познават много. Тих човек е бил…

— Защо бил? — наостри се Грязнов.

— Не, аз не в този смисъл. Възможно е той да си е жив и здрав някъде. Само че в тоя битак, където имам честта да се мотая, за него знаят малко. Но казват, че сега май Бодила се шматка с мургавите и работи при тях, в планините.

— Това знам и без теб, маестро. Давай нещо по-прясно, че въпросът за хонорара ще увисне!

— Това е удар под кръста! Няма на вас да разправям, че тукашните кавказци доста са се притаили… При вас сега провеждат ли се политинформации?

— За какво говориш?

— Питам дали има смисъл да обяснявам защо са се притаили.

— Не.

— Много добре. Та значи, особено опасните, които са се забъркали в нещо, вече са разкарани от града. Някои към къщи, а други в Подмосковието…

— По-конкретно!

— Не знам.

— Добре. Разправяй каквото знаеш.

— Тъкмо в навечерието на нашата трогателна среща имах честта да изпълня две парчета в ресторант „Лозана“ на „Пятницка“ Държат го децата на Шамил.

— Кой? — не разбра Грязнов.

— Ами чеченците. Или чечените?

— Каква разлика има?

— Може и да няма. Та значи там вървеше някакъв мафиотски семинар за обмяна на опит или за поредното разделяне на столичния град на родови аули. Хората на изкуството, както знаете, трябва да стоят над битките. Към което и се стремях. За мен организираха малка, но богата масичка в ъгъла, а те самите седят като Съвета за сигурност и сътрудничество в Европа на маса във формата на буквата „П“. Седят и пият, а аз си разхождам свирката насам-натам и дудна нещо меланхолично. В тая кръчма е свърталище на чеченци, та когато се разхождах край гнезденцата им, чух как Лешояда говори нещо тихо, но сърдито на съседа си. Дословно, разбира се, не помня, но се обиждаше, значи скоро ще му затворят сергията, а пък Гена…

— По име ли го нарече?

— Да, само името. А пък Гена, казва, изпраща своя човек, че и някакъв руснак отгоре и иска да ги скрия в лагера. Е, добре, вика, Исмат може да го скрия там, ще мине за бежанец, ама руснакът, че и ранен на това отгоре…

— Стоп! Кога беше това?

— Вчера. Тъкмо след като се обадихте с вашата поръчка, звъннаха и от „Лозана“. Аз иначе щях да размисля, но след като ме насочихте към Кавказ, трябваше да отида.

— Не се пудри, Птичка! Хапнал си, пийнал си, а сигурно и нещо на ръка са ти дали.

— Това вече е търговска тайна!

— Не се бой, няма да ти го приспадна от хонорара! Значи казваш, в лагер за бежанци?

— Не го казвам аз. Така каза оня чеченец, Лешояда.

— Защо го наричаш така, носът му е като патладжан?

— Вярно, но прякорът му е такъв.

— Познаваш ли го?

— Знаят го всички, дето карат мерцедеси.

— Значи да търсим Лешояда? И лагера за бежанци. Къде има наблизо такъв лагер?

Тези въпроси Грязнов задаваше на самия себе си, за да се включи по-бързо паметта под въздействието на устната реч и да даде нужната информация, ако, разбира се, я има в мозъка.

Но агентът сметна за необходимо да отговори на някои от тях:

— Лешояда няма защо да го търсите. Той работи в автосервиз номер осем, името му е Коля. Лагерът за бежанци е някъде в Подмосковието, защото Коля е карал хората, както разбрах, с колата си.

— Той като механик ли работи в сервиза?

— Той не работи в обичайния смисъл на думата. Човекът притежава сервиза. Разбрахте ли ме?

— Да, благодаря.

— Няма нищо. В ада ще се оправим.

— Защо в ада?

— А къде другаде с нашата работа?

— Е, може поне в чистилището — провлачи Грязнов, после стана от масата. — Седи и си пий, аз ще се обадя по телефона…

Докато Грязнов звънеше, Кривия посмукваше бирата си, въртеше из ръце чашата, въобще тъгуваше.

Майорът се върна, изпи на екс останалото в чашата си и каза с въздишка:

— Е, това е, тръгнаха нещата. А за Гена знаеш ли нещо? За този, дето дава задачи на Коля.

— Освен името, практически нищо. Само слухове. А според тях той контролира някаква солидна търговска банка, пере през нея пари за родната си Чечня. Имал и брат, но той като че ли се разкарал към къщи.