Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (81)

8.

Следователят е човек, който установява вината на конкретно лице за съвсем конкретно престъпление. Работата предполага точна логика на доказателствата и стремеж към истината в съчетание с безпристрастност. Но следователят е човек и затова освен логика, притежава и чувства. И макар емоциите никога да не надделяваха над моя отделно взет разум, те можеха да повлияят повече или по-малко на отношението ми към човека. Така понякога ми беше симпатичен рецидивистът Петров, с прякор Бодила. Той беше убиец, незаслужаващ никакво снизхождение, но не беше тъпо и злобно същество или маниак. А преди да стане професионален убиец, извършваше дръзки и даже изобретателни престъпления, което импонираше на мен и на моите колеги, достатъчно обръгнали от кървави битови скандали. Да разследваш убийство с брадва в кухнята е едно нещо, особено когато убиецът хърка на пода до убития, а на масата над тях стои недопита бутилка водка. И съвсем друго нещо са дръзките изненадващи обири, на каквито беше способен в младините си Бодила. А и към нас покойният бандит се отнасяше без ненавист, дори уважаваше Грязнов.

Юрий Андриевски ми харесва. Дори сега, когато съм почти сигурен, че е престъпник, замесен вероятно в държавна измяна. Той е млад, ерудиран, умен. Умее да се държи и да се представи добре — качества, позабравени по времето на социалистическото еднообразие. С такъв човек е добре да дружиш, но и да изиграеш с него играта „следовател — заподозрян“ също ще бъде интересно.

Замислен за тези неща, аз незабелязано стигнах дома си по разкисналия се от мокрия сняг тротоар. Късният час и кишата бяха изгонили по домовете им дори хулиганстващите пубери.

Бях свикнал да ги виждам на площадката на последния етаж — пият бира, играят на карти и натискат момичета. От всички съседи на етажа аз май съм единственият, който се прибира най-често след осем вечерта. Затова отношенията ми с тях са почти приятелски. Понякога, ако не е много късно, спирам за малко да побъбрим и да пийна бира. Това много им харесва. А като отплата, че не ги гоня от вратата си и не викам милиционерския патрул, те не псуват на висок глас, не оставят след себе си отпадъците от житейската дейност на своята младежка, но все още непристъпила закона банда. Понякога ги консултирам по правни въпроси, без да забравям, разбира се, възпитателния момент. Когато например ме попитаха може ли да се изплъзнат от казармата така, че да не ги опандизят после, аз напълно правдиво им отговорих, че най-сигурният начин е да влязат в някой институт…

Наистина, момчетата смятаха асансьора за ничия земя. Затова стените на кабината му, която бавно и със скърцане ме издигаше нагоре, бяха осеяни с петна от горено, рисунки и надписи, които доказваха нагледно, че юношеската свръхсексуалност не е измислена от досадните последователи на доктор Фройд.

Надписите са нещо привично и дори на моменти забавно, но този път имаше един детайл, който превръщаше пътуването в тест за гнусливост. През сивия, оплют под на кабината се беше проточила розово-сива локвичка от повръщано. Едва не нагазих в нея, когато влизах в кабината на първия етаж, добре, че ме предупреди рязката миризма.

Асансьорът спря, двете крила на вратата бавно се отвориха, откривайки пред очите ми съвсем тъмната площадка. Странно, успях да помисля, нали уж се бях договорил с момчетата да не чупят крушката…

Слабата светлина от кабината се промъкна до отсрещната стена, боядисана в салатен цвят, на която тъмнееше вграденото табло с електромерите. А до него стоеше човешка фигура в камуфлажно облекло и с маска на лицето.

Гледахме се не повече от секунда. И докато отрудената ми глава съобразяваше що за тип е този и какво търси тук, тялото ми по многогодишен навик започна да извършва почти рефлекторни движения към изхода. Само че пак тази гадна локвичка! Извърнах се странично към изхода и по-близо до страничната стена на кабината, за да прекрача по-удобно локвичката. В този миг помислих, че е възможно и най-вероятно този наемник да е изпратен за моята душа. В същия момент в ръцете на мъжа нещо блесна, просвистя покрай лицето ми и в задната стена на кабината се заби зловещо просветващо острие.

Той направи крачка… и тогава вратата на асансьора се затвори. Мъжът стигна до външната врата с два скока, но вече беше късно — асансьорът започна да се спуска. Доста по-весело, отколкото при изкачването. Колко са и какво да правя? Ето двата въпроса, от които зависеше бренният ми живот.

На нас ни е разрешено да носим оръжие, но аз не можах да свикна и оксидираната смъртоносна машинка така и се търкаля в сейфа ми. Точно сега би ми свършила работа… Може би не да ме спаси, като стрелец не ме бива, но поне нямаше да се чувствам като жертвено агне.

Най-вероятно убиецът е сам. Ако бяха повече, някой от тях непременно би се качил с мен в асансьора за по-сигурно. И така, независимо дали слиза с втория асансьор, или търчи по стълбището, аз имам две минути преднина. Как да ги използвам с максимална полза? Да изскоча от входа и да тичам към магазина, където има телефон? Ще трябва да преодолея откритото пространство на двора… Представих си как криволича в тръс из хлъзгавата кал. Е, ако искаш да оживееш, ще търчиш, дори да си самият генерален прокурор… Сърцето ме прободе, когато си спомних за Ирина и дъщеричката ми. Как ще се чувстват, когато разберат, че са ме очистили на две крачки от къщи? Не, няма да бягам, но и ризата си няма да късам на гърдите: стреляй, значи, гад!

Асансьорът леко друсна и спря на първия етаж. Оттатък вратата чух гръмки гласове. Хора, компания, може и да са на градус. Добре ли е това, или зле?

Вратата на асансьора се отвори — пет от момчетата, кибици на етажната площадка гледаха срещу мен. Известно време мълчаливо се наблюдавахме.

— Привет, Александър Борисич! — поздравиха те в нестроен хор.

— Бързо се огледайте за един мъж в маскировъчно облекло!

— Няма го. Ама и вие ли го видяхте? — зашумяха момчетата, които изглеждаха ужасяващо живописно в своите черни кожи, вериги и прочие племенни знаци на градски аборигени.

— Влезте вътре! Само внимателно, да не настъпите това!

Ругаейки, момчетата наскачаха в кабината, като продължаваха възмутено да разказват:

— Сивия и Антон седяха на стълбите, дето водят към тавана, и ни чакаха. А тоя идва и вика: къш оттук! Антон е по-спокоен, но Сивия веднага му се озъбил: изчезвай, чичка! И той тогава като го треснал…

— Къде отиваме? — попитах ги аз.

— Как къде? Ще го пребием…

— О! А това какво е?

Някой от тях видя стърчащото от стената острие.

— Нож със стрелящо острие — казах. — Кой от вас живее в този блок?

— Ние със Славка.

— Значи така, Славка, ти вземаш чантата ми и тичаш вкъщи… Без възражения! Имаш ли телефон?

Той кимна.

— От къщи ще позвъниш на жена ми и ще я предупредиш от мое име да не си показва носа вън и на никого да не отваря! Разбра ли?

— Да.

— На кой етаж живееш?

— На четвъртия.

— Като начало отиваме там. Та какво стана със Серьога?

— Ами оня го свали с първия удар, после заповяда на Антон да се разкара и да измъква и Серьога.

— И вие искахте да си върнете, а?

— Че как иначе?

— Хлапаци! Глупави деца! Той даже няма да ви докосва с пръст, ще ви натръшка с тия ножчета, ако ще всички да сте наследници на Брус Ли. Така че, ако искате да ми помогнете, трябва да му отвлечете вниманието. Ясно ли е?

— Да.

Асансьорът спря на четвъртия етаж.

Младежът се канеше да тръгне с чантата ми, но тогава ми хрумна една забавна идея.

— Не — казах му. — Върви така, чантата ще ми трябва тук. — Дадох му визитка с телефоните и добавих: — Кажи на жена ми веднага да позвъни на Грязнов. Запомни ли?

— Да.

— Тогава напред!

Младежът замина.

— Така, сега слушайте и запомняйте! Слизаме на осмия етаж. Вие започвате бой на площадката. Разбира се, не насериозно, но така, че отстрани да не си личи. При това разрешавам да псувате умерено и непременно по някакъв начин да се разбере, че биете мен. Можете примерно да викате нещо от сорта: на ти, прокурорска мутро!

Момчетата сдържано изсумтяха.

През това време свалих якето и яркия си пуловер.

— Това ще е плячката ви. И чантата като премия. Когато той дойде, привлечен от шума, ще кажете, че някои си Слона и Боря са ме подгонили по покрива, защото подозирате, че не съм ви дал всичките си пари…

Хрумна ми просто защото си спомних, че вратата към покрива не е заключена, а само е омотана с тел. Есенно време и през зимата дори най-отчаяните глави от нашия блок не рискуват да излязат на мокрия и хлъзгав покрив. А за мен най-важното беше да изведа убиеца там, където дори случайно няма да се натъкне на мирен гражданин, който нищо не знае нито за истинските шпиони, нито за следователя Турецки.

Няколко пъти съм се качвал на покрива. Вече доста го подлепваха и ремонтираха, защото сградата беше предадена предсрочно. И плоската сиво-черна повърхност на покрива заприлича на пейзаж от изгубена планета.

Асансьорът спря на осмия етаж. Събух обувките си, повъртях ги в ръка, но ми дожаля да ги хвърля и ги напъхах в чантата.

Петимата тихо излязохме от асансьора на осветената площадка. Съседният асансьор бръмчеше. Може би качваше моя убиец.

Накрая свалих вратовръзката и бялата си риза и прошепнах на момчетата:

— Разбрахте ли всичко?

Кимнаха дружно, а очищата им направо пламтяха от хазарт.

— Когато дойде милицията, крийте се вкъщи — може да започне престрелка.

Бях само по фланелка и по чорапи, но не усещах студ. Бих искал да видя човека, който би мръзнал в подобна ситуация.