Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (34)

4.

Бойците от спецвзвода бързо се строиха на площадката. Те бяха удивени и разстроени, но виновни лица нямаше. Макар всички да смятаха, че е стрелял някой от тях. Като че ли така смяташе и техният командир. Той нервно крачеше пред строя и монотонно възклицаваше:

— Какъв резил?!… Кой се осра, питам?

Грязнов превърза, доколкото можа жената и тихо простенващия Петров, заповяда на милиционерите да ги натоварят внимателно в автобуса и се приближи към строения на площадката взвод.

— Кой го направи? — попита той, опитвайки се да се сдържа.

— Моите казват, че не са стреляли — мрачно отвърна капитанът, чиято барета беше юнашки накривена на тила, а ушите му ярко пламтяха — от студа или може би от досада.

— Ще ми се да вярвам. Тогава кой е стрелял? Някой от къщичките ли?

— Майоре! Това може лесно да се провери — изръмжа капитанът и заповяда: — Приготви оръжието за преглед!

Строят дружно със синхронни движения свали автоматите от предпазител, издърпа затворите и свали пълнителите от автоматите.

— Да минем да видим.

Бойците не лъжеха. От нито един автомат не бяха произведени изстрели.

— Моля за прошка, капитане! — извини се Грязнов.

Той кимна и попита подчинените си:

— Момчета, кой какво видя?

По строя мина леко вълнение, бойците се споглеждаха, питайки се един друг и вдигайки рамене. После един вдигна ръка:

— Разрешете да доложа!

— Давай.

— Когато намериха престъпника и ние започнахме да се приближаваме към дом номер девет, аз заех позиция край левия ъгъл на дом номер седем, който излиза на централната алея на почивния дом. На десния ъгъл нямаше никой. После, когато престъпникът и жената тръгнаха към автобуса, на пустеещия ъгъл откъм гората притича човек в наша, спецназовска униформа. Помислих, че може да е приятелят ми Василий, който беше останал в гората. Казвам му: „Вася, ти ли си?“ А на него лицето му е под маската, кима значи и мучи нещо като „да“ или „не ми пречи“. После гръмна изстрелът при вас и отвлече вниманието ми към площадката. И тогава оня като изпука един откос, и обратно в гората. Аз викам: „Вася, какво правиш?“ А той вече цепеше през храстите. Сега попитах Василий, той казва, че не е излизал от гората, докато не дадоха заповед за общ сбор…

— Другарю майор — извикаха Грязнов откъм автобуса. — Натоварихме всички, вие тръгвате ли?

— Да, да! Капитане, огледайте, моля ви, още един път тук. Най-вероятно някой е очистил Петров като свидетел. А ние загубихме този рунд…

В автобуса беше влажно и миришеше на кръв.

— Давай към болницата и колкото се може по-бързо! — каза Слава на шофьора, който отново беше сменил зад волана капитан Синицин и изглеждаше блед и строг от отговорността и вълнението.

Когато автобусът с меко поклащане тръгна, Петров се размърда и застена. Слава седна по-близо до него, в случай че престъпникът дойде в съзнание или започне да бълнува.

Наблизо седеше с автомат в ръце млад, розовобузест младеж в милиционерска униформа. По всичко личеше, че той за пръв път участва в такава операция и гледаше с жадно любопитство.

Петров простенваше, мръщеше вежди, въртеше главата си върху сгънат на роло шинел.

— Другарю майор, може ли да запитам? — обади се младежът.

— Разрешавам.

— Той какво е направил, този престъпник?

— Убиец — кратко отвърна Слава.

— А като го гледаш, няма да кажеш такова нещо! — удиви се милиционерът. — Повече прилича на такъв, дето не си плаща издръжката.

— Той е професионалист — каза Слава. — Затова е станал и толкова опасен, защото външността му лъже.

Петров неспокойно се завъртя, сякаш се опитваше да се обърне настрани, и се закашля. На бледите му устни се появи розова пяна. Когато се откашля, Петров отвори очи, гледа известно време сивия таван на автобуса, после забеляза движение, сведе поглед и първо видя младежа сержант. Лека гримаса изкриви влажните му устни. Още едно, бавно и трудно движение на очите и погледът му се спря на Грязнов. Гримасата се смени от усмивка.

— Привет… началник… Виждаш ли, става по моята…

— Кое е станало по твоята, Константин?

— Не ме… не ме застреляхте в мазето… А ти и зелена боя ми беше приготвил… да ми намажеш челото, а?

— Не е моя работа да произнасям присъди. И в теб стреляха не нашите хора, а по-вероятно вашите, твоите съучастници, за да не пропееш, когато пак влезеш в килията.

— Не ти… вярвам… Никога не съм ви вярвал…

— Твоя работа.

— Ще ми дадеш ли вода?

— Малко може.

Когато Петров жадно преглътна няколко глътки и изтощен се отпусна на шинела, Слава каза:

— Константин, ти ни познаваш добре. Ние не бихме стреляли по заложниците, нали? Още повече че отзад те прикриваше подполковникът, кой от нашите би се осмелил да стреля? Своите те очистиха, Костя! От кого, мислиш, разбрахме къде се криеш?

Петров подъвка устните си, мъчително се намръщи, преглътна и попита:

— Кой ме е изпял… ще кажеш ли?

— Защо? Скоро няма да можеш да си върнеш. Ако изобщо имаш тая възможност.

— Няма да имам, началник… то е ясно… но поне ми кажи, от оня свят да го прокълна…

— Ще ти кажа само, че е един от мургавите ти приятели, но не е Исмат.

— Знам… Исмат отиде в Чечня. Той не би могъл да стреля в мен… На газават замина.

— Къде? — попита сержантът.

— Газават — свещена война на мюсюлманите против неверниците — бързо му обясни Грязнов.

— Против кого? — Ама че бавен реотан — ядосано си помисли Слава и отсече: — Срещу нас!

Видимо на Петров му олекна. Той не само не губеше повече съзнание, но и се заслушваше в разговора на Грязнов със сержанта. При последните думи на майора той се усмихна:

— Правилно казваш, началник… Чечня скоро ще воюва срещу нас.

— Че за какво им е? Това е самоубийство!

— Ами ако им е кеф! Помни ми думата, Грязнов…

— Какво им липсва?

— Генералът иска сам да управлява Чечня… без Москва… Майоре, а ти откъде знаеш за Исмат?

— Защото ти се води и волвото на Минското шосе!

— Ааа… браво! Засякъл си ме значи… Искаш ли да ти разправя каквото знам? Можеш да не отговаряш… Знам, че искаш… Работата ти е такава… кучешка… Чуйте, дали няма да се намери малко водка, а… поне глътчица?

Алкохол не се намери.

Петров въздъхна и каза:

— След като драснах от вас… се криех в Грозни. Работех като охрана на голям човек. Руслан го казват… Даваше го много твърдо в Москва… издъни се, полежа малко в затвора, както се полага, откупи се после… и също се покри в родината… Много богат човек, почти като Дудаев… И беше срещу политиката на генерала. Казваше, че за нашата работа ни трябва за съсед Русия, но без граници… Руслан имаше добър план… как да разкара генерала… без шум и дандания… Тогава дойде оня американец, започна да дрънка разни глупости за независимост… като Остап Бендер — Западът ще ни помогне. Руслан го прати към трите букви — Петров с плашещо бълбукане се разсмя. — САЩ се наричат… А на следващия ден Руслан изчезна. Накратко, отвлякоха го направо от спалнята му, после намериха дупка под килима на пода, а бодигардът изчезна… На нас с Исмат ни дадоха една бала пари и заповядаха да очистим американеца, само че не на чеченска територия… Технологията няма да ти обяснявам, ще потрябва пак на други…

Петров замълча уморено и затвори очи.

Слава засега не се натискаше с въпроси. Първо трябваше да смели току-що получената информация. Ако Петров не бълнува и не лъже с някаква определена цел, може да се говори вече не само кой е убит и от кого, но и защо. Излиза, че убийството е политическо, а не обикновен банален грабеж. Тогава каква роля играеше в цялата тази история служителят от външното разузнаване Андриевски? Чечня все още е руска република, та ако някой ще следи някого там, то това са контраразузнавачите…