Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (41)

2.

Когато се върнах в кабинета си, заварих на стола за посетители Олег Величко със загрижен или виновен вид.

— Здравейте, Александър Борисович.

Той става и аз пак не мога да разбера какво има в този импулсивен жест: обикновена вежливост или подсъзнателно очакване на наказанието.

— Казах на секретарката, че съм по важна работа и тя ме пусна…

— Това не е престъпление, Олег. Кажете по-добре какво ви има на очите, защо са такива червени?

Той разказва подробно, но ясно и доколкото е възможно — кратко. Наистина, що се отнася до описанието на нападателите, нещата не са добре, но и аз като Олег се убеждавам, че са действали професионалисти с воински звания. Твърде чисто е изработено и не е откраднато нищо, освен… Точно така, нищо, освен тайнственото писмо от джоба на полковник Скворцов.

От мисълта, че подслушват телефона ми, главата ме заболява. И кабинетът ми ли се подслушва?! Или само телефонът? Не, когато Олег донесе писмото-факс разговаряхме, без да използваме телефона, а и аз на никого не съм звънил по този повод. Значи не е телефонът. Бавно оглеждам своите почти разкошни покои. Къде ли е? Под бюрото? В полилея? Под перваза на прозореца? Добре, където и да е, рано е още да го прекъсвам. Ще си поиграем…

Вземам от бюрото бележника и започвам да пиша, като през това време говоря със скучен, високомерен, бюрократичен тон, с какъвто беседваше някога с нас градският прокурор Зимарин:

— Е, Величко, по всяка вероятност, обхванат от пламъка на похвална лична инициатива, вие сте се набъркали в сферата на интереси на компетентните органи и те, трябва да се каже, достатъчно меко са ви дали да разберете, че техните работи са си техни работи. На нас ни стигат и обикновените бандити.

Олег се опулва насреща ми, отваря уста, вероятно за да ми възрази с възмутена тирада.

Аз бързо слагам пръст на устните си, призовавайки го към мълчание, и му протягам бележка: „Чакай ме в коридора“.

А сам продължавам да се наслаждавам на своето, както се казва в юридическите среди, началствено положение.

— Така че, дерзайте, Величко, на необятния фронт на текущата работа! Като се научите да работите както се полага с нас, ще си получите и голямото дело. Свободен сте!

През това време вдигам телефонната слушалка, набирам произволен номер, издърпвам кабела от розетката, без да дочакам сигнала, и казвам в глухата слушалка:

— Другарю Шелковников! Турецки се обажда. Ще дойда да доложа последните данни за американеца. Добре.

После оставих на място слушалката, включих телефона в мрежата и с пружиниращата походка на млад, перспективен служител напуснах своята подслушвана чиновническа килия.

Олег послушно ме чакаше в полутъмния коридор до стенвестника на профкомитета.

— Александър Борисович! — гръмко зашепна той. — Да не подозирате, че…

— Трамбовай след мен и си затваряй устата! — заповядвам му, опасявайки се, че ей сега ще се сблъскаме с Шелковников.

Пред вратата, на чиято табелка след името на Меркулов е написана длъжността му, Олег неволно бие спирачки, но аз го хващам за ръката и го набутвам в кабинета.

— Константин Дмитриевич, спешно трябва да си пошушнем нещо!

— Моля — кима той към стаята за отдих.

Там няма вече никакви следи от предишната ни тиха разпивка за трима.

— Значи така — казвам, докато настанявам младежа на дивана. — Никому нито дума, че имаме копие!

— Александър Борисович! — умолително казва Олег. — Та за това изобщо никой не знае!

— Както виждаш, знаят — мърморя. — Аз съм си виновен, макар и неволно. Можех и по-рано да се сетя, че в тази страна могат да наградят с „буболечка“ даже главния прокурор. Изобщо никакъв контакт повече със Скворцова — разкрит си.

Същото важи и за мен. Може да намерим някой друг. Твоята задача ще бъде почти същата, която ти съобщих официално — ще се занимаваш с текущата си работа. Но от време на време, като амбициозен млад човек, който желае да разкрие най-малко държавен заговор — при тези мои думи Олег леко помръкна, — като човек славолюбив, което само по себе си не е лошо, ще се навърташ край блока на Скворцова и край мястото, където бе открит полковникът. Но без да чакаш пак да те подгонят. Тоест бъди нащрек, може даже да се маскираш, макар че те са специалисти и рано или късно ще те засекат. И няма да влизаш в контакт с никого. Разбра ли какво искам от теб?

— Да, Александър Борисович, трябва да отвличам вниманието им към себе си. Така ли е?

— Десетка! Съвсем правилно. Между колегите можеш да ми теглиш някоя тиха и беззлобна — не е същият Турецки вече. Станал е бюрократ или са го купили. Но аз няма да оставя тая работа така — ще я разровя. И още! Ако разбереш нещо или нещо се случи, няма да ми звъниш, ще се обаждаш на Меркулов. Предаваш му съобщението и казваш, че е за мен. Разбра ли?

— Разбрах.

— Дерзайте тогава, другарю Величко. С такава фамилия трябва да се стремите най-малко към генерален прокурор.

Когато изпратих Олег до вратата и се задържах там, Меркулов полюбопитства:

— По какъв повод се веселите така, младежи?

— Поводът е, че всички сме в капана, както казваше безсмъртният Щирлиц. Само че не знам в чий. Кабинетът ми се подслушва.

— Така — проточи Костя.

Ръката му се вдигна и увисна над телефонната слушалка. Костя чакаше съгласието ми.

Но не дочака.

— Точно това сега не ни трябва — казах му. — Ако някой иска да си играем на шпиони, нека! Още повече че и на Слава са му поставили микрофон, ако си спомняш. Ами историята с чантата на Скворцов?

— Смяташ, че всичко се върти около чантата?

— Предполагам, и колкото повече се набъркваме, толкова повече предположението ми прераства в увереност.

— Значи Главното разузнавателно управление?

— Да. Освен ако…

— Какво? — прекъсна нетърпеливо Костя размислите ми.

— Ами ако той е работил за още някого? — попитах.

— За кого?

— Казва ли ти някой? — вдигнах рамене.

— Ти, разбира се, си си останал главен инспектор по версиите — усмихна се Меркулов. — Но това не значи, че трябва само да ги раждаш. А кой ще ги отглежда после?

— Аз, господин държавен съветник трети клас.