Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (23)

8.

Половин час след като доведоха в базовия апартамент Петров, дойде Людмила Тьотенкина. Бременността й още не се забелязваше, но лицето й беше цялото на червени петна, а очите — подути от плач.

Всички майстори на спорта, плюс двуметровият оперативник и Грязнов се намираха в стаята. Двамата шофьори седяха на пейчицата пред входа за всеки случай. Прозорецът беше зарешетен. Тоест Костя нямаше къде да се дене.

Те се хвърлиха един към друг. По-точно хвърли се само Людмила, а окованият, че и още заключен към партньора на Грязнов Костя направи само кратко насрещно движение.

— Какви си ги забъркал, поразникоооо! — зави Людмила от място в галоп. — Мъничкият още не се е родил, а вече ще е сираааааче…

Костя я галеше неловко по рамото, пречеха му белезниците, и говореше с виновна скоропоговорка:

— Ма ти кво бе! Кво опяваш веднага! Съдът може и да се смили… За съдействие. Нали е истина, граждани?

Той вдигна към оперативните служители пълни със сълзи очи, в които се четеше няма молба: потвърдете значи, жената място не може да си намери!

— Е, въобще, разбира се — каза, прокашляйки се двуметровият оперативник. — Ето и свиждането е пак като поощрение…

Думите му не убедиха Тьотенкина. Тя висеше на рамото на Костя и оросяваше пъстрата му риза със сълзи. А Костя стоеше до нея малко настрани, стараейки се да не закачи твърдия й корем с белезниците. После се примоли:

— Свалете ми поне за няколко минути гривните. Вие сте четирима тук, къде ще се дяна!

Оперативниците погледнаха към Грязнов. Той трябваше да решава. А Грязнов не можеше да се реши. Вячеслав се опираше на опита си, който му подсказваше, че сълзите на Тьотенкина и Петров не са фалшиви. Престъпниците, особено жестоките, нерядко са сантиментални хора. При това поводът за сълзите беше донемайкъде обоснован. Както и да сътрудничеше на следствието Петров, ако има пръст в убийствата, най-вероятно го чака смъртна присъда. Тьотенкина може и да не знае това, но се досеща, че ако не разстрел, то гаджето й ще лежи до живот. И тя виеше някак зверски жално. Оперативниците извръщаха очи и си мислеха, ама че го дава, вие като над покойник.

Грязнов махна с ръка:

— Добре, свалете ги! Но само за десет минути.

Отключиха белезниците, откачи се от Петров и едрият оперативник.

Нещастните влюбени тутакси се вплетоха в пълноценна прегръдка, така че дори виделите какво ли не ченгета се стараеха да не гледат сърцераздирателната сцена.

Людмила напипа бинтовете на корема на Костя и се завайка още по-силно, а той я галеше по раменете и я успокояваше:

— Е, не реви така, Людка, не ми късай душата! След съда такова… ще се разпишем, та на детенцето да не му викат копеле, ако такова…

При тези думи Людмила изрева някак страшно силно, изведнъж подбели очи и започна да се свлича към пода.

Ченгето гигант искаше да я подхване, но не успя, затова веднага се наклони над нея, опитвайки се да чуе бие ли сърцето й, но така деликатно, без да я докосва.

Всички оперативници, даже опитният Грязнов, по инерция фиксираха погледи върху падащата Тьотенкина.

И точно в този миг Петров, независимо от порезната си рана, скачайки като елен, се метна към вратата, блъсна неуспелия да реагира оперативник и изхвърча от апартамента.

Веднага го подгониха — и не го хванаха. Драсна Костя Петров, по прякор Бодила, и даже майсторът на спорта по лека атлетика не можа да го настигне.

Псувайки се с най-мръсните думи, които съществуват в родния език, Грязнов се върна в апартамента, за да позвъни на началството и да доложи за гафа, след който би трябвало да скъсат майорските му пагони и да го пратят участъков милиционер в колхоза „Червена дупка“.

Тьотенкина отдавна беше се съвзела, седеше на стол в ъгъла и както и преди, плачеше.

— Сега за какво ревеш, глупачко? — кресна й Грязнов. — Радвай се! Избяга твоят мил…

— Какво да се радвам! — хлипайки възрази тя. — Той сега цял живот трябва да бяга от вас, така че все едно — не ми е писано да съм с него, безпътния…

— Виж, това е точно!