Майкъл Конъли
Боговете на вината (9)

8.

Когато излязох от съда, отпред бе паркиран само един линкълн — другите шофьори бяха отишли да обядват. Качих се на задната седалка и казах на Ърл да кара към Холивуд. Не знаех къде живее Стейси Камбъл, но предполагах, че не е в центъра. Извадих телефона си, погледнах записания на дланта ми номер и го набрах. Тя отговори веднага с трениран глас, мек и секси, с всички качества, които вероятно се очакват от гласа на проститутка.

— Ало? Аз съм Стейси Звездооката.

— Стейси Камбъл?

Мекотата и сексапилът изчезнаха и гласът й стана троснат и стържещ като на пушачка.

— Кой се обажда?

— Казвам се Майкъл Холър. Адвокат съм на Андре ла Кос. Каза ми, че се е чул с теб и ти си се съгласила да поговорим за Жизел Далинджър.

— А, не, не искам да ме влачиш в съда.

— Изобщо нямам такова намерение. Просто искам да поговоря с някой, който е познавал Жизел, и да чуя какво имаш да ми кажеш за нея.

Мълчание.

— Госпожице Камбъл, ще може ли да намина да се видим?

— Аз ще дойда при теб. Не искам никой да идва тук.

— Става. Какво ще кажеш за веднага?

— Трябва да се преоблека и да си оправя косата.

— Кога и къде?

Пак мълчание. Тъкмо се канех да й кажа, че няма нужда да си оправя косата заради мен, когато тя проговори:

— Какво ще кажеш за препечена филийка?

Беше дванайсет и десет, но си давах сметка, че жена с нейната професия може да е станала току-що.

— Ами да, добре. Опитвам се да измисля заведение, където бихме могли да закусим.

— Какво? Не, имам предвид заведението „Препечена филийка“. Кафене на Трета, близо до Кресънт Хайтс.

— А, ясно. Добре, там съм. Значи към един?

— Ще дойда.

— Ще запазя маса и ще те чакам.

Затворих и казах на Ърл къде отиваме, след това се обадих на Лорна, за да видя дали е успяла да отложи ангажимента ми за два часа.

— Не — отвърна тя. — Патриша каза, че съдията иска това да й се разкара от графика. Никакви отлагания повече, Мики. Иска те в кабинета си в два.

Патриша беше асистентката на съдия Компаниони. Всъщност тя ръководеше залата и графика и когато кажеше, че съдията иска да придвижи случая, на практика това означаваше, че го иска Патриша. Беше й писнало от постоянните отлагания, които исках, докато се опитвах да убедя клиентката си да приеме споразумението, което й предлагаше прокуратурата.

Замислих се за миг. Дори Стейси Камбъл да дойдеше навреме — на което знаех, че не мога да разчитам, вероятно нямаше начин да измъкна от нея каквото ми трябваше и да се явя в съда в два. Можех да отложа срещата в „Препечена филийка“, но не исках. В момента мистериите около Глория Дейтън ме занимаваха изцяло. Исках да знам тайните, които се криеха зад лъжите й, и нямаше да се разсейвам с други случаи.

— Добре, обади се на Бълокс и виж дали все още може да ме замести.

— Защо, още ли си в съда?

— Не, движа се към Западен Холивуд, имам среща по случая на Дейтън.

— Имаш предвид на Ла Кос?

— Точно така.

— И Западен Холивуд не може да почака?

— Да, не може да почака, Лорна.

— Тя май все още има власт над теб, а? Дори и мъртва.

— Просто искам да знам какво се е случило. Затова искам веднага да се обадиш на Бълокс. Ще се чуем по-късно.

Затворих, преди да чуя проповедта за емоционалното ми обвързване с работата. Лорна винаги бе имала проблем с отношенията ми с Глория и не можеше да проумее, че те нямат нищо общо със секса. Че не съм хлътнал по някаква курва. Че става въпрос за това да откриеш някой, който споделя твоето виждане за света. Или поне така си мислех.

Обадих се на Дженифър Арънсън и тя ми каза, че работи в юридическата библиотека на Югозападния университет и преглежда папките на Глория Дейтън, които й бях дал сутринта.

— Опитвам се да се запозная с всичко случай по случай — обясни тя. — Освен ако не искаш да търся нещо конкретно.

— Не — отвърнах. — Намери ли записките за Хектор Аранд Мойя?

— Няма записки. Невероятно е, че помниш името му след седем години.

— Помня имена, някои дела, но не и рождени дни и годишнини. Това винаги ме вкарва в беля. Трябва да провериш какво се случва в момента с Мойя и…

— Това е първото, което направих. Започнах с онлайн архива на „Ел Ей Таймс“ и намерих няколко статии за случая. Предаден е на федерален съд. Ти каза, че си сключил споразумение с местната прокуратура, но федералните очевидно са взели делото после.

Кимнах. Колкото повече говорехме за този случай, толкова повече си го припомнях.

— Точно така, имаше федерална заповед. Районният прокурор сигурно се е издигнал покрай това, защото случаят с Мойя бе покрит и така федералните получиха предимство.

— И начин да му утежнят наказанието. Освен за трафик на наркотици е съден и за оръжие и така влиза в състава, който му осигурява доживотна присъда — и точно това е получил.

Помнех и тази част. Затвориха го до живот за няколко грама кокаин в хотелската му стая.

— Предполагам, че е обжалвал. Провери ли в PACER?

PACER е електронната публично достъпна федерална база данни със съдебни архиви. Дава бърз достъп до документи, заведени по някое дело. От нея се започва.

— Да, прегледах я и извадих всичко. Осъден е по член шести. След това има обжалване по всички точки — обичайната тотална атака на базата на недостатъчни доказателства, процесуални грешки и завишено наказание. Нищо не излиза извън Пасадина. Спира там.

Имаше предвид Апелативния съд, чието седалище за Южна Калифорния е в Пасадина на Саут Гранд авеню. Обжалванията от Лос Анджелис се завеждаха там и се гледаха от местни състави. Тричленката отхвърляше тези, за които смяташе, че няма основание, а по-големите прехвърляше нагоре на дванайсетчленен съдийски състав, който имаше юрисдикция над западната част от окръга. Това, че Мойя не е излязъл извън Пасадина, означаваше, че присъдата му е потвърдена от местния тричленен състав. Мойя бе ударил на камък. Следващият му ход би бил да подаде молба да се яви лично пред окръжния съд, да пледира, че не са събрани достатъчно доказателства за вината му, и да настоява да бъде освободен въпреки присъдата, но възможността да се отърве по този начин от затвора беше минимална. Като да вкара кош за три точки по време на последния съдийски сигнал. Последна надежда за нов процес, освен ако не се появи сензационно ново доказателство.

— Ами 2254? — попитах: имах предвид члена от наказателния кодекс, в който се предвижда петиция за личен протест пред съдия за незаконно задържане.

— Да, направил го е — каза Арънсън. — На базата на неефективна защита. Твърди, че адвокатът му не е преговарял за споразумение. И това е отхвърлено.

— Кой е му е бил адвокат по време на процеса?

— Някой си Даниъл Дали. Познаваш ли го?

— Да, познавам го, но се подвизава във федералните съдилища, а аз се старая да съм далеч от тях. Не съм го виждал в действие, но чувам, че е един от най-търсените.

Всъщност познавах Дали от „Фор Грийн Фийлдс“, където и двамата се отбивахме в петъците за по някое мартини преди уикенда.

— Е, нито той, нито който и да било друг би бил в състояние да постигне нещо повече с Мойя — каза Дженифър. — Сгромолясал се е жестоко и не е могъл да се вдигне. Вече е излежал седем години от доживотната си присъда и не се очертава да излезе.

— Къде е?

— Във Викторвил.

Федералният затвор във Викторвил е на 120 километра на север, разположен край военновъздушна база в пустинята. Не е най-доброто място, на което да прекараш остатъка от живота си. Казват, че ако пустинните ветрове не те изсушат, непрекъснатите гърмежи от преминаването на свръхзвуковата граница от самолетите в базата ще те подлудят. Точно това си мислех, когато Арънсън продължи:

— Май федералните не си поплюват.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами доживотна присъда за десет грама кокаин. Малко е жестоко.

— Да, жестоки са, когато се стигне до присъди. Затова не поемам дела във федерални съдилища. Не ми харесва да казвам на клиентите си да забравят всякакви надежди. Не обичам и да договарям споразумения с прокуратурата, а след това съдията да ги пренебрегне и да натика човека ми в миша дупка.

— Това случва ли се?

— Много често. Веднъж един… ъъъ, няма значение. Това е минало и не ми се занимава с него.

В момента мислите ми бяха погълнати от Хектор Аранд Мойя и как хубавичкото споразумение, което бях издействал за своя клиентка, го бе натикало във Викторвил с доживотна присъда. Дори не си бях направил труда да проследя случая, след като сключих сделката с прокурора на име Лесли Фейър. За мен това си беше просто още един в кюпа. Бързо споразумение: име на хотел и номер на стая срещу падане на обвинения срещу подзащитната ми. Глория Дейтън отиде да се лекува от наркомания, вместо да влезе в затвора, а Хектор Аранд Мойя бе заключен завинаги във федерален затвор, без да знае кой го е предал на властите.

Или знаеше?

Бяха минали седем години. Струваше ми се извън всякаква разумна логика Мойя да е успял да си отмъсти на Глория Дейтън от федералния затвор. Но колкото и невероятна да беше идеята, можеше да се окаже полезна при защитата на Андре ла Кос. Моята работа бе да накарам съдебните заседатели да се разколебаят относно тезата на обвинението. Да подтикна поне един бог или една богиня на вината да се замислят и да си кажат: „Хей, чакай малко, ами онзи тип там, в пустинята, който гние в затвора заради тази жена? Може би…“.

— Намери ли в електронния архив някакво искане за разкриване на свидетел или отказ заради липса на основание? Нещо такова?

— Да, това е част от първото обжалване заради процесуална грешка: съдията е отказал молба за разкриване на тайни информатори по случая.

— Той просто е стрелял на сляпо. Има само един таен информатор и това е Глория. А има ли нещо засекретено?

Съдиите обикновено засекретяват документи, споменаващи тайни информатори, но самите документи се завеждат в електронния архив под номера, така че е ясно, че съществуват.

— Не — каза Дженифър. — Само ДСД.

Досъдебният доклад за Мойя. Те винаги се засекретяват. Замислих се за миг.

— Добре, не искам да изоставяме тази нишка. Искам да видя протокола от обсъждането на тайния информатор и липсата на основание. Ще трябва да отидеш до Пасадина и да вземеш хартиените документи. Кой знае? Може да извадим късмет и вътре да има нещо, което да ни свърши работа. Държавната агенция по наркотиците и ФБР е трябвало в някакъв момент да свидетелстват как са стигнали до този хотел и до тази стая. Искам да знам какво са казали.

— Мислиш, че Глория е била разкрита?

— Би било прекалено лесно и прекалено немарливо. Но ако се споменава за конкретен таен информатор, може и да ни отвори работа. Също така поискай досъдебния доклад. Може би след седем години ще ти дадат да го видиш.

— Едва ли. Тези неща би трябвало да останат засекретени завинаги.

— Нищо няма да ти стане, ако опиташ.

— Мога да тръгна за Пасадина веднага. После пак ще се върна към архива на Глория.

— Не, Пасадина ще почака. Искам да отидеш в центъра. Все още ли искаш да ме заместиш по случая с Диърдри Рамзи?

— Абсолютно!

Тя направо подскочи от другата страна на линията.

— Не се превъзбуждай — посъветвах я веднага. — Както ти казах и сутринта, случаят е заплетен. Трябва само да помолиш съдията за още малко време и търпение. Кажи му, че случаят е СПЗ и сме близо до това да убедим Диърдри, че е в неин интерес да приеме предложението и да приключи с това. И трябва да убедиш и прокурор Шели Албърт да не се отказва от споразумението още две седмици. Това е, само още две седмици. Ще се справиш ли?

Предложението към Рамзи беше да се признае виновна в помагачество и да свидетелства срещу приятеля си и съучастника му в грабежа. В замяна щеше да получи от три до пет години. За добро поведение, а и като й се приспадне вече прекараното време в ареста, щеше да излезе след година.

— Мога да го направя — каза Дженифър. — Но вероятно ще пропусна частта със сифилиса, ако нямаш нищо против.

— Какво?

— Сифилисът. Каза, че случаят е СПЗ. Сексуално предавани заболявания?

Усмихнах се и погледнах през прозореца. Минавахме през Ханкок Парк. Наоколо имаше само големи къщи, обширни морави и високи живи плетове.

— Дженифър, нямах това предвид. СПЗ е съкращение от времето ми като обществен защитник. Означава „споразумение преди залата“. Тогава, преди двайсет години, така деляхме делата си на купчини — СПЗ и НКП, „споразумение преди залата“ и „направо към процес“. Може би сега го наричат ИПЗ — изслушване преди залата, за да не стават обърквания.

— О, чувствам се неудобно.

— Не толкова, колкото би се почувствала, ако беше казала на съдия Компаниони, че делото има сифилис.

И двамата се засмяхме. Дженифър бе един от най-острите и жадни за знания юридически умове, които бях срещал, но все още трупаше практически опит и учеше рутината и жаргона на занаята. Бях сигурен, че ако продължава все така, скоро ще се превърне в едно от най-големите страшилища за прокуратурата в съдебната зала.

— Още две неща — казах делово. — Опитай да влезеш в стаята преди Шели и седни отляво на съдията.

— Добре — каза тя колебливо. — Защо?

— Заради особеностите на двете мозъчни полукълба. Хората са по-сговорчиви с тези, които им стоят отляво.

— Стига бе!

— Напълно сериозен съм. Когато произнасям заключителна реч пред съдебни заседатели, се изтеглям максимално вдясно. Така че за повечето да съм от лявата им страна.

— Това е откачено.

— Опитай. Ще видиш.

— Невъзможно е да се докаже.

— Казвам ти. Има научни опити и изследвания. Можеш да провериш в Гугъл.

— Нямам време. Какво е другото нещо?

— Ако се почувстваш достатъчно уверена пред съдията, кажи му, че ще приключим много бързо, ако се откажем от съдействието. Ако Диърдри не трябва да свидетелства срещу приятеля си, според мен ще успеем да я убедим. Дори сме съгласни на същите условия за присъдата, но да няма съдействие. И кажи на съдията, че Шели няма нужда от това. Има СРС-та и за тримата. Има и ДНК проба на приятеля на Диърдри от изследванията след предполагаемото изнасилване. Заковала ги е дори без нейните показания. Няма нужда от Диърдри.

— Добре. Ще опитам. Но се надявах, че това ще е първото ми наказателно дело.

— Не го искаш, повярвай ми. Искаш да спечелиш първото си дело. Пък и осемдесет процента от наказателното право е да измислиш как да не стигнеш до процес. А останалата част…

— … е игра на ума. Да, знам това.

— Успех.

— Благодаря, шефе.

— Не ме наричай „шефе“. Ние сме партньори, забрави ли?

— Добре.

Прибрах телефона и започнах да обмислям предстоящия разговор със Стейси Камбъл. Вече минавахме покрай фермерския пазар, бяхме почти стигнали. След малко забелязах, че Ърл непрекъснато ме гледа в огледалото за обратно виждане. Правеше го, когато има да ми казва нещо.

— Какво има, Ърл?

— Мислех си за това, което каза по телефона. За хората, които ти стоят отляво.

— И?

— Ами веднъж, още когато работех на улицата, към мен се приближи един тип с пистолет. Искаше да ми ограби стоката.

— И?

— Ами по онова време някой гърмеше хората и им обираше парите и стоката. Просто ги нацелваше в главата и ги ограбваше. И аз си помислих — това е същият човек и сега ще ме очисти.

— Страшничко. Какво стана?

— Разубедих го. Просто му разказах за дъщеря си, която току-що се е родила, ей такива работи. И му дадох стоката си, а той просто побягна. След това го арестуваха за другите убийства и видях снимката му по телевизията. Той беше. Мъжът, който ме ограби.

— Извадил си късмет, Ърл.

Той кимна и ме погледна отново в огледалото.

— Та значи той ми беше отдясно, а аз на него — отляво, когато ме приближи. И го убедих да не ме убива. Връзва се с онова, което разказа. Той се съгласи да не ме убива.

Кимнах с разбиране.

— Гледай да го разкажеш това на Бълокс следващия път, като я видиш.

— Ще й разкажа.

— Добре, Ърл. Радвам се, че си го разубедил.

— Да, аз също. Майка ми и дъщеря ми — и те.