Майкъл Конъли
Боговете на вината (34)

33.

Сиско ми звънна в полунощ. Бях в леглото с Кендъл. Преди това се бях измъкнал през задната врата на дома си и пак бях взел такси, за да отида да се видя с нея. Хората на Мойя все още ме пазеха през нощта, но ги зарязвах, когато отивах да се видя с Кендъл, защото тя не бе съгласна да са край нея. Както обикновено, откакто бе започнал процесът, вечеряхме късно в суши бара, след като тя затвори студиото, а след това се върнахме в нейното жилище. Бях заспал дълбоко и сънувах автомобилни катастрофи, когато Сиско се обади. Трябваше ми малко време, за да осъзная къде съм и какво означава това обаждане.

— Записахме ги — каза Сиско.

— Кого по-точно?

— И двамата. Ланкфорд и Марко.

— Заедно, в един кадър?

— В един кадър.

— Добре. Направиха ли нещо?

— О, да. Влязоха.

— Имаш предвид — влязоха с взлом?

— Аха.

— Мамка му! И го имате това на запис?

— Имаме го, даже още нещо. Марко подхвърли в къщата наркотици. Хероин.

Направо останах без думи. За по-добро не можех и да мечтая.

— И това също го записахте?

— Да. Всичко. Искаш ли вече да махнем камерите?

Помислих малко, преди да отговоря.

— Не — казах накрая. — Искам да останат. Платихме на Стергос за две седмици. Нека всичко си стои на мястото. Никога не се знае.

— Сигурен ли си? Имаме ли пари за това?

— Да, сигурен съм. И не, нямаме пари.

— Е, не ти трябва да ядосваш тези момчета.

За малко да пусна шегичка как ядосваме индианците още откакто Колумб е пристигнал тук, но реших, че не е време да проявявам чувство за хумор.

— Ще измисля нещо.

— Добре.

— Ще се видим утре сутринта. Мога ли да видя нещо от записа?

— Да, ще го сваля на айпада на Лорна. Ще го гледаш по пътя към съда.

— Добре.

След като затворих, проверих съобщенията си, за да видя дали не съм получил нещо от дъщеря ми. Пращах й новини от процеса всяка вечер, казвах й как вървят нещата и какво се очаква на следващия ден. Бяха предимно лоши съобщения, докато не започна представянето на защитата. Сега аз владеех положението. Докато пътувах с таксито, й бях написал за точките, които отбелязах с Валенцуела и Фългони.

Но както обикновено нямаше отговор, нито какъвто и да е знак от нея. Оставих телефона на нощното шкафче и пак положих глава на възглавницата. Ръката на Кендъл се промъкна изотзад по гърдите ми.

— Кой беше?

— Сиско. Тази вечер е свършил добра работа.

— Браво на него.

— Не, браво на мен.

Тя ме притисна и усетих колко силна е станала след толкова години занимания с йога.

— Заспивай — каза ми.

— Не мисля, че ще мога — отвърнах.

Но се пробвах. Затворих очи и се опитах да не се върна в предишния сън, да се измъкна от него. Не го исках. Опитах да си представя как дъщеря ми язди черния кон с бялата ивица на носа. Във видението ми не носеше каска и косата й се вееше, докато конят препускаше в галоп през голото поле, обрасло с висока трева. Точно преди да се унеса осъзнах, че момичето е дъщеря ми, но от година по-рано, когато все още си говорехме и се виждахме през уикендите. Последната ми мисъл преди да се предам на изтощението и да заспя, бе дали тя завинаги ще остане застинала на тази възраст в сънищата ми. Или ще имам с нея и други преживявания, върху които да градя нови сънища.

След два часа телефонът иззвъня отново. Кендъл изсумтя, докато успея да го грабна от нощното шкафче. Вдигнах, без да поглеждам дисплея.

— Сега пък какво?

— Как какво? Как си позволяваш да се държиш така със сина ми в съдебната зала?

Не беше Сиско. Беше Слай Фългони старши.

— Слай? Виж сега, почакай…

Станах и излязох от стаята. Не исках повече да притеснявам Кендъл. Седнах на плота в кухнята и заговорих тихо.

— Слай, направих каквото бе необходимо за клиента ми и сега не му е времето да го обсъждаме. Факт е, че се справи, прекалено късно е и не ми се говори.

Последва дълго мълчание, а след него въпрос.

— Включи ли ме в списъка?

Ето затова всъщност се обаждаше. Заради себе си. Слай имаше нужда от ваканция от федералния затвор, затова бе поискал името му да бъде добавено в списъка със свидетели. Бе решил, че желае да се поразходи с буса от Викторвил и да прекара ден-два в затвора в Лос Анджелис, просто за да смени обстановката. Нямаше значение, че делото „Ла Кос“ не се нуждаеше от показанията му. Караше ме да измисля основание да го включа в списъка. Ако успеех, винаги можех да кажа на съдията, че съм променил решението и стратегията си и че той повече не ми е необходим. Щяха да го върнат във Викторвил след кратката почивка.

— Да — отвърнах. — В списъка си. Но той все още не е одобрен. Това ще стане утре рано сутринта и с нищо няма да помогнеш, като ме будиш така. Имам нужда от сън, Слай, за да съм във форма и да спечеля.

— Добре, разбрах. Наспи се за красота, Холър. Ще чакам да ми пратиш съобщение и по-добре не се ебавай с мен за това. Синът ми е глупак. Днес е получил добър урок. Аз обаче нямам нужда от уроци. Искам да ме призовеш за свидетел.

— Ще направя каквото е по силите ми. Лека нощ.

Прекъснах връзката преди той да ми отговори и се върнах в спалнята. Канех се да се извиня на Кендъл за второто неканено позвъняване, но тя вече бе заспала.

Щеше ми се и аз да можех така лесно да направя същото. Но второто обаждане непоправимо разбърка цикъла на съня ми. Въртях се неспокойно в леглото през по-голямата част от остатъка на нощта, дремнах само около час, преди да стана.

Сутринта си повиках такси, за да може Кендъл да поспи. За щастие бях започнал да оставям дрехи в дома й и облякох костюм, който не беше много чист, но поне бе различен от предния ден. След това се измъкнах от къщата, без да я будя. Лорна вече ме чакаше в лексуса, когато таксито спря пред жилището ми малко след осем. И хората на Мойя бяха там в тяхната си кола, готови да ни ескортират до центъра. Трябваха ми две минути, за да вляза и да си взема куфарчето. След това слязох и се качих в колата.

— Да вървим.

Лорна рязко отлепи от тротоара. Виждах, че все още ми е ядосана.

— Хей, не аз закъснях десет минути — каза тя. — Дойдох навреме и трябваше да те чакам. Да не споменавам, че чаках заедно с две горили от картела, от които всички ги побиват тръпки.

— Добре, добре. Да не говорим за това, става ли? Имах тежка нощ.

— Какъв късметлия.

— Нямам предвид в този смисъл. Сиско ме събуди, след това и Слай старши се обади да ме дъвче и общо ми се събраха най-много три часа сън. Сиско качи ли видеото на айпада ти?

— Да, в чантата отзад е.

Пресегнах се между седалките към чантата й на пода. Беше голяма като пазарска торба и тежеше цял тон.

— Какво толкова носиш вътре?

— Всичко.

Не поисках повече обяснения. Успях да вдигна чантата на предната седалка, отворих я и намерих айпада. Оставих я на пода между краката си, за да не си разтегна мускул, като я върна там, където беше.

— Трябва да е на екрана, готово за пускане — каза Лорна. — Само натисни копчето.

Отворих калъфа на айпада, включих екрана и видях стопирания кадър на предната врата на къщата, в която знаех, че живее Стратън Стергос. Камерата снимаше отдолу и качеството не беше страхотно, тъй като единственото осветление идваше от лампата на верандата до пътната врата. Предположих, че хората на Сиско са снимали със скрита камера в саксията или в някоя друга украса на верандата. Ракурсът беше страничен, така че всеки, който почукаше на вратата, щеше да бъде уловен в профил.

Натиснах бутона за пускане и гледах няколко секунди, в които нищо не помръдваше и не се случваше. След това на верандата се появи мъж, поколеба се и погледна назад. Беше Ланкфорд. Обърна се и почука на вратата. Изчака отговор. Аз също чаках.

Нищо не се случваше. Знаех, че никой няма да му отговори, но въпреки това моментът беше напрегнат.

— Откъде искаш да мина днес? — попита Лорна.

— Задръж за минута — казах. — Остави ме да гледам.

Видеото нямаше звук. Ланкфорд почука отново, този път по-силно. След това погледна някъде зад камерата и поклати глава. Очевидно по посока на някой, който не влизаше в обхвата на обектива. Пак се обърна и пак почука още по-силно.

Никой не му отговори. Вторият мъж също се качи на верандата и отиде отдясно на Ланкфорд, за да погледне през прозореца до вратата. Сложи длани до очите си и се наведе към стъклото. Лицето му остана скрито, докато не се отдръпна. Обърна се към Ланкфорд и му каза нещо. Беше Джеймс Марко.

Спрях видеото, за да ги разгледам. Знаех, че този кадър ще предизвика прелом в делото. Беше напълно логично и приемливо Ланкфорд да се появи на прага на човек от списъка със свидетели, тъй като той бе назначен от прокуратурата да работи по случая. Но събирането му с агент Джеймс Марко от Агенцията за борба с наркотиците на предната веранда напълно променяше нещата. Пред мен стоеше дигитално доказателство, което свързваше Марко с Ланкфорд и събитията около убийството на Глория Дейтън. Минималното, което можех да постигна с него, бе разумно съмнение.

— Къде е Сиско в момента?

— Прибра се, даде ми това и легна да спи. Каза, че ще дойде в съда към десет.

Кимнах. Заслужаваше да се наспи.

— Е, справил се е добре.

— Изгледа ли целия запис? Каза, че трябва да го гледаш до края.

Натиснах бутона. На Ланкфорд и Марко им писна да чакат някой да им отвори и слязоха от верандата. Зачаках. Нищо не се случваше. Никакво движение по верандата.

— Какво е това…

Тогава видях. Беше бледа сянка от другата страна на верандата, но я видях. Единият или и двамата вървяха отстрани на къщата.

След това видеозаписът смени гледната точка и показа кадри от камерата в задния двор, насочена към задната врата на къщата. Забелязах, че таймкодът скочи 10 секунди назад. Гледах и чаках и накрая видях два силуета да излизат от двата странични двора и да се срещат пред задния вход. Под светлината над вратата успях да различа лицата им. Бяха Ланкфорд и Марко. Ланкфорд почука, но Марко не изчака отговор, а клекна и започна да се мъчи да отключи с шперц.

— Невероятно — казах. — Не мога да повярвам, че го имаме.

— Какво е това? — попита Лорна. — Сиско не искаше да ми каже. Информира ме само, че е свръхсекретно и щяло да обърне мача.

— Така е, обръща мача. Ще ти кажа след минута. Не е свръхсекретно.

Мълчаливо догледах останалата част от записа. Марко отключи вратата, обърна се назад към Ланкфорд и кимна. След това се скри вътре, а Ланкфорд остана да чака навън с гръб към входа и да наблюдава да не дойде някой.

След това гледната точка рязко се смени и видях вътрешността на къщата от тавана на кухнята. Беше снимана с камера с обектив рибе око, най-вероятно скрита в детектор за дим. Марко мина под камерата, докато отиваше от задната врата към коридора, но после се обърна и се върна в кухнята. Отиде до хладилника, отвори фризера и бръкна вътре. Започна да разглежда замразените храни, накрая избра пакет с две багети. Тъй като живеех сам, много добре познавах марката и храната. Марко внимателно отвори пакета, без да разкъса опаковката. Извади една от опакованите с найлон багети, сложи я под мишница, бръкна в джоба на черното си кожено яке и извади нещо. Ръката му се движеше прекалено бързо, за да разбера какво е, но каквото и да беше, той го пъхна в пакета, а след това сложи обратно батетата върху него. Прибра опаковката във фризера и се върна към задната врата.

Гледната точка отново се смени, бяхме отново навън и видях Марко да излиза от къщата и да заключва вратата. Беше прекарал вътре по-малко от минута. Кимна на Ланкфорд и двамата се разделиха и се върнаха по същите пътища, по които бяха дошли. И тук видеозаписът свършваше.

Вдигнах поглед, за да видя къде сме. Лорна всеки миг щеше да завие от Сънсет Булевард по магистрала 101. От естакадата виждах, че тя се е превърнала в обичайния сутрешен паркинг. Усетих първото свиване под лъжичката, което ми се случваше винаги, когато си помислех, че може да закъснея за дело в съда.

— Защо мина оттук?

— Защото те питах и ти ми каза да си мълча. Всеки ден опитваш различен маршрут, нямах представа какво искаш.

— Ърл се гордееше, че винаги успява да избегне задръстванията. Винаги опитваше различни маршрути.

— Е, Ърл вече го няма.

— Знам.

Замислих се за това, което току-що бях видял на записа. Все още не бях сигурен как да го използвам, но нямах никакво съмнение, че е чисто злато. Бяхме заснели как агент, който обича да нарушава правилата, и неговият съучастник подхвърлят наркотици в къщата на Стратън Стергос в опит да го унищожат или да го контролират като свидетел. Доста повече от това, което бях очаквал.

Подсвирнах тихичко, докато изключвах айпада, а след това го пуснах в чантата на Лорна.

— Добре, а сега може ли да ми кажеш какво е това и защо си толкова развълнуван, че чак подсвиркваш?

Кимнах и казах:

— Нали разбра, че вчера допълнихме списъка със свидетелите?

— Да, а съдията иска да говорите за това днес.

— Точно така. Е, това бе част от постановка.

— Искаш да кажеш като един от ходовете на Сийгъл?

— Да, но този си е мой. Наричаме го „Марко Поло“. В допълнения списък има много нови имена. Ти чу, че Форсайт се оплака от това.

— Да.

— Та едно от имената там е Стратън Стергос. Списъкът е направен така, че да изглежда все едно го крием, че все едно пробваме да го пробутаме сред другите. Поставен е сред имената на съседите на Глория. Постановката беше да накараме обвинението да си мисли, че кроим нещо, и да търси името, което уж сме скрили.

— Стратън Стергос.

— Точно така.

— Кой е Стратън Стергос?

— Не е важно кой е. А къде живее. Този видеозапис е от дома му в Глендейл. Той се намира точно срещу една къща, в която преди десет години са убити двама наркодилъри.

— И това какво общо има с Глория Дейтън?

— Няма, поне пряко. Но се опитвахме да установим каква е връзката между Ланкфорд, детектива на прокуратурата, който е следил Глория преди да бъде убита, и агент Марко от Агенцията за борба с наркотиците, на когото тя е доносничела. За да сработи защитната ни теза, тези двамата трябва да са свързани по някакъв начин. Точно по това работеше Сиско. Решихме, че връзката май е в това двойно убийство. Главен разследващ по него е бил детективът от полицията в Глендейл Лий Ланкфорд. А двете жертви са били свързани с картела Синалоа — този на Хектор Мойя. Знаем, че Марко има зъб на Мойя още оттогава, така че е логично неговият Междуведомствен отдел за борба с картелите да е знаел и може би дори да е разследвал двамата мъже, убити в онази къща.

— Ясно…

Това бе нейният начин да каже, че все още не й е ясно.

— Мислехме, че връзката е двойното убийство, но Сиско намери документацията от разследването на Ланкфорд и никъде в нея не се споменава нито Марко, нито отделът му. Затова направихме постановката със списъка на свидетелите, за да извадим на светло връзката им, ако има такава.

Посочих чантата й, където беше айпадът.

— Видеозаписът я доказва. Ланкфорд и Марко са свързани и ще обърна процеса с главата надолу с това. То наистина обръща мача. Само трябва да реша кога точно да го обърна.

— Но каква е постановката? Каква е връзката на Стергос?

— Няма такава връзка. Той просто живее срещу къщата, където са убити двамата дилъри. Решихме, че можем да го използваме, за да извадим на светло Ланкфорд и Марко.

— Съжалявам. Не се ядосвай, но все още не разбирам.

— Не се ядосвам. Виж, Ланкфорд сега работи за прокуратурата. Назначен е по делото на Ла Кос, за да го наблюдава, защото ако си спомняш, той е следил Глория вечерта, когато е убита. А сега задачата му е да работи с Форсайт и да му помага да отвръща на ходовете на защитата. Веднага след края на заседанието вчера двамата с Форсайт сядат да прегледат новия списък със свидетелите и да се опитат да разберат какво съм намислил. Кой е важен и кого наистина ще призова да свидетелства.

— И виждат името на Стратън Стергос.

— Точно така. Виждат го и то не им говори нищо. Тогава Ланкфорд си влиза в ролята. Нали е детектив. Има компютър и достъп до цял куп бази данни на правораздаването. Много бързо открива, че Стратън Стергос живее на Сейлъм стрийт в Глендейл, и това веднага му прави силно впечатление, защото преди десет години е разследвал двойно убийство там.

— Двойно убийство, което така и не е разкрил.

— Точно така. И или на своя глава, или по молба на Форсайт тръгва да проверява господин Стергос и връзката му със случая Дейтън. Със Сиско си мислехме, че точно така ще стане. Освен това мислехме — или по-точно се надявахме — че ако това двойно убийство е връзката между него и Марко, той може да се обади на другарчето си от Агенцията за борба с наркотиците и да каже: „Трябва да проверя този тип. Ще ми удариш ли едно рамо, ако се окаже, че имаме проблем?“.

— И сте нагласили камерите. Сега вече разбирам. Но какво се е случило със Стергос?

— Преди седмица почукахме на вратата му и казахме, че искаме да наемем къщата му за две седмици за снимки на филм.

— Представили сте се за търсачи на снимачни площадки или нещо такова?

— Точно така.

Усмихнах се, защото измамата, която бяхме използвали, всъщност не беше измама. Ние наистина бяхме заснели филм. Само че премиерата му нямаше да е след дефиле по червения килим по Холивуд Булевард, а в 120-о отделение на Наказателния съд на Темпъл стрийт в центъра.

— И Стергос взе парите от нас и заведе жена си на ваканция на гости на дъщеря им във Флорида. Нагласихме камерите из къщата и заложихме Стратън Стергос в списъка със свидетелите като дълбинен взрив. И сега имаме това.

Посочих чантата на пода между краката ми.

— От записа се вижда, че Марко изчаква — продължих. — Ланкфорд отива сам до вратата. Ако Стергос си беше у дома и бе отворил, той щеше да започне напълно законен разговор. Нали се сещаш? „Работя за прокуратурата, името ви е в списъка със свидетели. Какво знаете за това?“ И така нататък. Марко щеше да изчака скрит, но готов да действа, ако Ланкфорд реши, че имат проблем със Стергос.

— Готов за какво? — попита Лорна.

— За каквото е необходимо. Виж какво стана с Глория. Виж какво стана с Ърл. Този тип няма граници. Виж какво има на записа. Стергос не си е у дома и Марко влиза вътре и подхвърля наркотик във фризера. За да могат да се върнат и да арестуват Стергос, ако се наложи. Така той няма да може да свидетелства, или пък ако го направи, надеждността му ще бъде съсипана.

— Всичко това е невероятно.

— И ще се превърне в чисто злато в съда. Само трябва да измисля кога да го изстреляме.

Едвам се удържах на едно място, докато мислех за възможните начини, по които можехме да използваме видеозаписа.

— Не трябва ли да го предадеш в полицията? — попита Лорна.

— Не. Записът си е наш. Мисля да го използваме, за да ги насъскаме един срещу друг, да видим дали някой от тях няма да се обърне срещу другия. По-слабият. Нищо не въздейства на съдебните заседатели по-силно от вътрешен човек, който си изпява и майчиното мляко. Това е по-добро от видеозапис. По-добро е и от шибана ДНК проба.

— Ами Стергос? Какво смятате да направите, за да го защитите? Замесили сте го в това и той няма…

— Не се тревожи за него. Първо, сигурен съм, че Сиско се е погрижил за наркотика, който подхвърли Марко. Второ, имаме записа. Никой няма да обвини Стергос в нищо. Той си лежи някъде на плажа във Флорида и е четири бона по-щастлив.

— Четири бона! И откъде дойдоха?

— Дадох мои пари.

— Мики, дано не си бръкнал в спестяванията за колеж на Хейли. Само това остана да направиш, за да я отблъснеш съвсем.

— Казвам ти, не съм.

Тя не отговори и не изглеждаше доволна, вероятно защото виждаше, че лъжа. Но щеше да мине повече от година, преди тези пари да ми потрябват, за да платя за колежа.

Погледнах си часовника и след това вдигнах очи към бавнодвижещата се река от стомана пред мен.

— Виж дали не може да отбиеш по Алварадо — посъветвах Лорна. — Никога няма да се измъкнем оттук с тази скорост.

— Както кажеш.

Отново ядосаният й тон. Все още се сърдеше, че бях закъснял с десет минути. Или може би за мястото, на което съм бил, за да закъснея с десет минути. Или пък това бе отзвук от вчерашния ни напрегнат разговор. Нямаше значение. Липсваше ми Ърл. Той никога не влагаше емоции в коментарите си. Никога не се губеше и знаеше какво да направи, за да не заседнем насред неподвижен трафик, когато бързах за съда.

— Ами ако планът „Марко Поло“ не бе проработил? — попита Лорна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако не бяха открили Стратън Стергос в списъка? Какво щеше да стане тогава?

Помислих за момент, после казах:

— Имахме и други стратегии. А и досега се справям добре в процеса. Още на първия ден от представянето на тезата на защитата успях да подкопая обвинението на прокуратурата. В доста добра форма сме и без това.

Побутнах чантата й с крак.

— Но сега… всичко се променя.

— Да се надяваме.