Майкъл Конъли
Боговете на вината (42)

41.

Съдия Легоу зае мястото си, огледа набързо публиката в съдебната зала и каза:

— Готови ли сме за съдебните заседатели?

Станах и се обърнах към нея.

— Ваша Чест, преди да повикаме съдебните заседатели, бих искал да обсъдим няколко неща, които възникнаха току-що.

— Какво има, господин Холър?

Каза го с явно раздразнение.

— Ами агент Марко е тук вероятно за да даде показания като свидетел на защитата. Искам разрешение да го третирам като враждебен свидетел и също така да помоля съдът да нареди на агент Марко да свали огнестрелното оръжие, което носи открито на колана си.

— Едно по едно, господин Холър. Първо, вие призовахте агент Марко като свидетел на защитата и досега той не е отговорил на нито един въпрос. На какво основание искате разрешение да третирате своя собствен свидетел като враждебен?

Ако Марко бъдеше определен за враждебен свидетел, щях да имам повече свобода при разпита. Можех да му задавам подвеждащи въпроси, които изискват отговор само с „да“ и „не“.

— Агент Марко се опитваше да се измъкне и да не свидетелства в този процес. Той дори води със себе си адвокат. Освен това единствения път, когато съм се срещал с агент Марко, той ме заплаши. Мисля, че това го прави… как да кажа… враждебен.

Форсайт стана, за да отговори, същото направи и адвокатът на Марко, но съдията им махна да седнат.

— Молбата ви се отхвърля. Да започваме разпита и да видим как ще тръгне. А защо ви притеснява оръжието на агент Марко?

Попитах я дали би накарала Марко да застане пред катедрата й, за да види пистолета. Тя се съгласи и му даде нареждане да го направи.

— Ваша Чест — казах, — смятам, че подобно открито носене на оръжие е заплашително и създава предубеденост.

— Той наистина е служител на правораздаването — отвърна Легоу. — И предполагам, че това ще бъде установено, когато започне да свидетелства.

— Да, Ваша Чест, но той ще мине пред съдебните заседатели на път за свидетелската банка като Уайът Ърп. Това е съдебна зала, не е Дивият запад.

Тя се замисли за миг и след това поклати глава.

— Не ме убедихте, господин Холър. Отхвърлям и тази ви молба.

Бях се надявал да прочете между редовете и да разбере какво се опитвам да постигна. Опитвах се да извадя Марко от зоната му на комфорт и в зависимост как тръгнат нещата евентуално да го обвиня и в убийство. Никога не се знае как може да реагират хората в такава ситуация, дори и ако са служители на правораздаването. Щях да съм много по-спокоен, ако Марко не беше въоръжен.

— Нещо друго, господин Холър? Съдебните заседатели проявяват огромно търпение, докато ни чакат.

— Да, Ваша Чест, още нещо. Тази сутрин ще призова агент Марко, а след това и детектив Ланкфорд. Бих искал да наредите на господин Ланкфорд да остане в съдебната зала, за да мога да съм сигурен, че ще свидетелства.

— Няма да го направя. Би трябвало господин Ланкфорд да е тук, да, но не е в моя власт да огранича движенията му. А сега да поканим съдебните заседатели.

Погледнах към Ланкфорд и видях, че хладният му поглед е впит право в мен.

Съдебните заседатели най-накрая заеха местата си и през следващите пет минути съдия Легоу им обясни, че обвиняемият най-вероятно няма да присъства в залата до края на процеса. Каза, че причината за това е хоспитализация, която няма нищо общо с делото, нито с деянието. Посъветва ги отсъствието му да не влияе по никакъв начин на решенията им.

След това аз заех мястото си на катедрата и призовах Джеймс Марко. Федералният агент стана от мястото си сред публиката и пристъпи напред самоуверено.

След формалностите по идентификацията му като служител на Агенцията за борба с наркотиците и част от Отдела за противодействие на картелите веднага започнах да действам според сценария, който бях написал в главата си по време на предната безсънна нощ.

— Агент Марко, моля кажете на съдебните заседатели откъде познавате жертвата Глория Дейтън.

— Не я познавам.

— Чухме показания, според които тя е била ваша информаторка. Не е ли вярно?

— Не е вярно.

— Тя обади ли ви се на шести ноември, за да ви съобщи, че е призована да даде показания по иск за отмяна на присъдата на Хектор Аранд Мойя?

— Не, не е.

— Знаете ли кой е Хектор Аранд Мойя?

— Да, знам.

— Откъде?

— Той е дилър на наркотици, който бе арестуван от лосанджелиската полиция преди осем години. След това случаят бе поет от федералното обвинение и се оказа при мен. Тогава работих по него. Мойя бе осъден по няколко състава от федерален съд и получи доживотен затвор.

— И докато работехте по този случай, да сте се натъквали на името на Глория Дейтън?

— Не, не съм.

Млъкнах за миг и погледнах записките си. До този момент Марко се държеше направо сърдечно и изобщо не се притесняваше, че ще бъде принуден да каже истината. Очаквах, че ще отрича така. Моята работа бе да направя пукнатина във фасадата му и да я използвам по някакъв начин.

— В момента сте част от федерално дело, което засяга и Хектор Мойя, нали така?

— Не знам подробности. Юристите се занимават с делото.

— Господин Мойя съди федералното правителство, защото според него арестът преди осем години е бил нагласен. Прав ли съм?

— Господин Мойя е в затвора и е отчаян. Може да съди всеки за каквото си пожелае, но фактите сочат, че не съм бил на мястото на ареста и това не е бил мой случай. Той дойде при мен после и това е всичко, което знам по въпроса.

Кимнах, сякаш съм доволен от отговора.

— Добре, да продължим. Ами другите играчи в този процес? Познавате ли и имате ли общо минало с някой от тях?

— Играчи? Не съм сигурен какво имате предвид.

— Например познавате ли прокурора господин Форсайт?

Обърнах се и посочих Форсайт.

— Не, не го познавам — отвърна Марко.

— Ами главния разследващ по случая детектив Уитън? — попитах. — Някакви предишни контакти с него?

Форсайт възрази и попита какво целя с този криволичещ разпит. Помолих съдията за търпение и обещах бързо да стигна до целта. Тя ме остави да продължа.

— Не, не познавам и детектив Уитън — отвърна Марко.

— Ами детектива на прокуратурата господин Ланкфорд?

И посочих Ланкфорд, който се взираше в тила на Форсайт.

— Познаваме се от десет години — каза Марко.

— Откъде? — попитах.

— Пътищата ни се пресякоха заради случай, по който той работеше, докато беше в полицията в Глендейл.

— Какъв случай?

— Двойно убийство. Жертвите бяха наркодилъри. Ланкфорд пое случая и се консултира с мен два или три пъти.

— Защо с вас?

— Предполагам, че защото работя в Агенцията за борба с наркотиците. Жертвите бяха наркодилъри. В къщата, в която бяха убити, бяха намерени наркотици.

— И какво искаше да знае детектив Ланкфорд? Дали знаете нещо за жертвите, или кой може да ги е убил?

— Да. Такива неща.

— Успяхте ли да му помогнете?

— Не точно…

Форсайт отново възрази, като каза, че въпросите нямат връзка с делото.

— Процесът е за убийство отпреди седем месеца — каза той. — Господин Холър не е показал връзка между него и между случая отпреди десет години.

— Връзката ще стане ясна всеки момент, Ваша Чест — заявих. — И господин Форсайт много добре го знае.

— Побързайте, господин Холър — каза съдия Легоу.

Кимнах в знак на благодарност и продължих:

— Агент Марко, да не би да казахте, че не сте успели да помогнете на детектив Ланкфорд?

— Така мисля. Доколкото знам, така и не успяха да намерят виновен.

— Познавахте ли жертвите?

— Знаех кои са. Държахме ги под око, но не бяха обект на разследване.

— А какво ще ни кажете за този случай, агент Марко? За убийството на Глория Дейтън. Детектив Ланкфорд консултирал ли се е с вас по него?

— Не, не е.

— А вие давали ли сте му съвети?

— Не.

— Значи между вас няма никаква комуникация?

— Никаква.

Ето я пукнатината! Вече го бях сгащил.

— Двойното убийство отпреди десет години, за което говорихте, на Сейлъм стрийт в Глендейл ли се случи?

— Ами… да, така мисля.

— Познато ли ви е името Стратън Стергос?

Форсайт възрази и аз поисках да се приближим към катедрата на съдията. Тя ни даде знак да отидем при нея и след това, точно както очаквах, прокурорът се оплака, че се опитвам при свършен факт да призова като свидетел Стергос, след като съдията вече го е зачертала от списъка.

Поклатих глава.

— Ваша Чест, не това се опитвам да направя и съвсем официално заявявам, че няма да призовавам доктор Стергос като свидетел. Той дори не е в Лос Анджелис. Искам само да установя дали свидетелят знае, че бях включил Стергос в списъка със свидетелите. Каза, че не е имал никакъв контакт с никой, свързан с това дело, но ще ви представя доказателство за обратното.

Форсайт поклати глава, за да покаже, че му е писнало от номерата ми.

— Няма никакви доказателства, Ваша Чест. Това е просто представление. Опитва се да отклони процеса и гони този, дето клати гората.

Усмихнах се и поклатих глава. Погледнах към залата и видях Ланкфорд, който се измъкваше по пътеката към задната врата.

— Къде отива детективът ви? — попитах Форсайт. — Ще го призова след няколко минути.

Въпросът към Форсайт обезпокои съдия Легоу. Тя вдигна глава, погледна към вратата и каза високо:

— Господин Ланкфорд?

Ланкфорд спря на метър и половина от вратата и се обърна.

— Къде отивате? — попита Легоу. — Скоро ще ви призоват като свидетел.

Ланкфорд разпери ръце, сякаш не беше сигурен какво да отговори.

— Ами… до тоалетната.

— Моля ви, върнете се бързо. Скоро ще ни трябвате, а вече изгубихме достатъчно време тази сутрин. Не искам никакви забавяния повече.

Ланкфорд кимна и продължи към вратата.

— Извинете ме за момент, господа — каза ни Легоу, извъртя стола си наляво и се наведе към асистента си. Чух я как нарежда някой от приставите да се погрижи Ланкфорд да се върне навреме в залата.

Това ме накара да се почувствам по-добре за развитието на ситуацията.

Съдията извъртя стола си към нас и отново се съсредоточи върху проблема, който обсъждахме. Предупреди ме, че търпението й е на изчерпване и че трябва най-накрая да разплета чорапа, чийто висящ конец ми е позволила да дръпна.

— Да, Ваша Чест.

Върнах се на катедрата.

— Агент Марко, някой казвал ли ви е, че името на Стратън Стергос се е появило в поправения списък със свидетели на защитата от тази седмица?

Марко показа първите знаци на притеснение и поклати уморено глава.

— Както вече ви казах, това име не ми говори нищо. Никога не съм чувал за този човек, преди вие да го споменете.

Кимнах и си отбелязах нещо в бележника. Написах: „Спипах те, задник“.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели къде бяхте вечерта на единайсети ноември миналата година?

Форсайт се изправи.

— Ваша Чест!

— Седнете, господин Форсайт.

Марко поклати небрежно глава.

— Не мога да си спомня с точност какво съм правил толкова отдавна.

— Било е неделя.

Той сви рамене.

— Значи вероятно съм гледал футбол по телевизията. Не съм сигурен. Това прави ли ме виновен по някакъв начин?

Изчаках, но той не каза нищо повече.

— Обикновено аз задавам въпросите, такъв е редът — казах.

— Разбира се — отвърна той. — Моля, питайте.

— Ами преди два дни в понеделник? Помните ли къде сте били въпросната вечер?

Марко дълго мълча. Изглежда, осъзна, че май се е озовал насред минно поле. В тишината чух как задната врата на залата се отвори, обърнах се и видях, че Ланкфорд се връща, а зад него върви пристав.

— Бях на наблюдение — каза най-накрая Марко.

— На кого?

Той поклати глава.

— Това е текущо разследване. Няма да говоря за това пред публика в залата.

— А наблюдението случайно да беше на Сейлъм стрийт в Глендейл?

Той отново поклати глава.

— Няма говоря за текущо разследване в съда.

Взирах се дълго в него; чудех се колко още да го притисна.

Накрая реших да почакам и вдигнах поглед към съдията.

— Ваша Чест, нямам повече въпроси засега, но моля съдът да задържи агент Марко като свидетел, за да мога да го призова по-късно днес.

Тя се намръщи.

— Защо не довършите разпита си сега, господин Холър?

— Трябва да взема показания от друг свидетел тази сутрин и от неговото свидетелство ще извлека последния си въпрос към агент Марко. Оценявам търпението на съда към продължителното изложение на защитата.

Легоу попита Форсайт дали има проблем с предложението ми.

— Ваша Чест, обвинението вече се умори от полетите на фантазията на адвоката на защитата, но още веднъж ще се съгласим да го изслушаме. Знам, че това ще е още един епичен провал за него и, простете, но ще му се насладя.

Съдията попита Форсайт дали ще се възползва от възможността да разпита Марко преди той да слезе от свидетелската банка, или ще го направи следващия път, когато го призова следобед. Без много да му мисли, Форсайт предпочете да изчака и да го разпита наведнъж, без прекъсване. И за всеки случай си запази правото да призове Марко пак, дори и аз да не го направя.

Съдия Легоу каза на Марко, че може да си върви засега, но му нареди да се върне в съда в 13 часа. След това ми нареди да призова следващия си свидетел и аз казах:

— Защитата призовава Лий Ланкфорд.

Обърнах се към Ланкфорд. Той бавно се изправяше.

— И, Ваша Чест, ще ни трябва дистанционното за прожекционния апарат за представяне на видеозапис — добавих.

Погрижих се да отправя тази молба преди Марко и адвокатът му да излязат от залата. Исках да се замислят за видеото, което се канех да пусна.